История Пета. Спомените на Андрада

Дъжд, снимка Антоанета Лазарова

История Пета. Спомените на Андрада

- На топка във гърдите ми е свита яростта.

И чувствам, че бушувам като демон и кипя

като котел с катран!

Мая Бориса беше около тринадесетгодишна. Бе дошла от юга, близо до осминдийските граници и имаше светло лице, в комбинация с пламенни очи и удивителни черни къдрици В залата за четене на Дворцовото училище ритмично кънтеше гневното ѝ послание, а Изумба леко поклащаше глава такт. Поезията бе изборен предмет и затова в стаята присъстваха около двадесет юноши, като момчетата преобладаваха. (Според Елена Филипа, повечето от тях просто се наслаждаваха на майсторството и красотата на Изумба, без да имат някакви литературни амбиции).

- И да се укротя аз хич не знам. Съм бясна!

Ненавиждам те, омразни мой, проклети!

Напразни бяха думите ти - нежни и превзети!

Елена Филипа се стараеше да не покаже никакво учудване. Винаги твърде увлечена от своите собствени чувства, които обаче по етикет прикриваше старателно, тя изпитваше неудобство, когато се разкриваха нечии чужди емоции. А да работи с тях - да приема, неутрализира или насочва подобни изблици - това бе напълно недостъпно за хладната и сдържана кралица.

- Изгарям и не виждам нийде вече светлина.

затварям си очите и крещя!

Потъвам, виолетова мъгла...

Мая спря, пое си дъх и рязко седна. Залата обаче безмълвно изчакваше, малката Сузана Арека недоумяващо свиваше рамене, а двете госпожици Ирник от планинските земи отегчено махаха с ветрилата си. Накрая вдясно се изправи Юрий и категорично заяви:

- Боя се, че любовната тематика не е твоята сила Мая. Стилът ти е отвратителен, ритъмът е сбъркан, а посланието определено има нужда от доработка.

- Така ли смяташ, Юрий? - лукаво изви глас Изумба. - Наистина, има какво да се желае в подбора ѝ на думи, но не мисля, че ритъмът е грешен.

 И тя притвори очи и зарецитира, като гласът ѝ постепенно набираше сила:

- На топка във гърдите ми

е свита

яростта.

И чувствам, че бушувам

като демон

и кипя

като котел с катран!

Как болката да спра -

сама не знам.

Беснея!

Ненавиждам те!

Омразни мой, проклети!

Напразни бяха думите ти -

нежни и превзети!

Изгарям!

И не виждам

вече светлината.

Затварям си очите

и крещя!

Върви си... даже без да си дошъл...

Актрисата си пое дъх и прошепна последния стих, с толкова безмерна тъга, че двете госпожици Ирник извадиха кърпички и взеха да хлипат. Изумба отвори очи и се усмихна.

- Замисълът е нещо такова, нали?

Юрий запляска с ръце, а Мая бавно почервеняваше.

- Мадам Изумба, но защо добавихте този последен стих? - тъжно запита тя. - Аз разбирам, че в столицата вече не употребяват “нийде” и такива някакви провинциални думи. Но в поемата исках да вложа велико-огромния гняв, който изпитвах… да видят всички неговата сломяваща и обезумяваща мощ и страст. А това в последния ред вече съвсем не се чувства, той е такъв мек и тъжен… Просто тъжен и слаб.
            - Струва ми се, че е необходим контраст в описанието - обясни Изумба. - Разбрах за гнева и подчертах ритъма в изреченията ти, за да отговарят по-добре на тласъците на гневната емоция… Но дори така, те оставят слушателят донякъде равнодушен. Защото ти си ядосаната, а не те... Мисля, че за да усетят размера на гнева ти, слушателите трябва да осъзнаят и безпомощността и болката ти. Т.е. нужен е контраст.

- Но това вече не е моята поема! - сведе глава Мая Бориса.         Юрий не ѝ даде възможност да продължи.

- Така, разбира се, е много по-добре, нейти Изумба! Но тук според мен е сгрешена и самата концепция, същността на поезията! Нима можеш да пишеш поема за безразсъдна и негативна емоция като гнева? Нима ролята на поета не е да поема ролята на Божеството? Да възпитава и учи хората около себе си на добро?

Изумба се усмихна тъжно, но преди да каже нещо графиня Пепа Гард величаво отговори:

- Не човекът е създал бога, а обратното. Никой човек не е равен на Божеството и затова мисълта да поема неговата роля е равна на богохулство.

Юрий обаче не смяташе да се предаде толкова лесно.

- Хората не са просто играчки на боговете! И кой тогава е създал деицидият? Нима боговете сами са създали и средството за своето унищожение?

- Деицидий! Каква ужасна дума! Кой е вашият преподавател по теология? - възмути се Светата майка Гард.

- Игуменът Гестер - тихичко докладва едно от момичетата до Мая.

Кралица Елена Филипа успокоително се намеси.

- Сигурна съм, че не от Благия старец са чули тази богохулна дума, нейти Гард. Но в кралското училище няма да има тайни - продължи твърдо кралицата. - И аз ще ви отговоря доколкото е възможно. Днес деицидият се среща все по-често. Знаете, Илеада създала хората по свое подобие. В прослава на съзиданието си, те живеели предначертано в земните царства и следвали Книгата на закона. Но когато боговете повели войната си, Начертаното било нарушено, а хората изгивали като мухи. За да могат да спечелят един срещу друг, когато силите им били равностойни, небесните жители сами се отказвали от хвърленото от съдбата. Затова и божествата били наказани от заровете на Самар. Докато световете ни са разделени, всеки път, щом боговете със своята намеса отнемат правото на избор на човека, тук на Средната земя се образува деицидий.

- Ваше величество! - възмути се графиня Гард. - Това не бива да се говори! Това е поредната еретична теория! Деицидият е просто грешка на сътворението.

- Защо? - попита Елена. - Нека учениците познават пълно божествените сили. Нека научат всичко, което знаем за тях. А известната теория е такава: когато се молят на боговете, хората ги предизвикват да се намесят и да нарушат нечие право на избор, дарувано от Самар. Затова всяка божествена намеса носи късче гибел за боговете. И затова небесата обичайно мълчат.

- Но когато хората се молят на боговете без лична молба - продължи благоговейно графиня Гард. - когато ги славят сърдечно и без мъка изпълняват предначертаното си, укрепват се стените на селенията. Молитвената музика се издига в небесата и така един ден боговете ще се възправят отново сред нас с цялата си любов.

- Не искам никакви богове - промърмори Юрий, но беше достатъчно хитър да го направи тихо. Чу го само кралицата.

***

Отминаха два дни и Елена Филипа постепенно успя да навакса. В крайна сметка дори Канцлерът Грол се предаде и ѝ връчи бащиното ѝ дневно разписание. Което май имаше по-скоро символично значение - Херцогът на Орф беше изключително стриктен към уговорките си и същевременно дразнещо предпазлив и внимателен по отношение на картотеки с информация, записки и планове.

“Кралят е много повече от хартия или политика”, учеше я някога баща ѝ. “Може би един ден, човек ще може напълно да довери мислите и спомените си на хартията. Може би ще може да запише всяко свое дръзновение, да сподели всеки свой план, да прочете това, което имат да му кажат другите. Но днес всеки от нас пази тайните си. Кралят има само себе си, желанията, които си е набелязал и онези, които ще му помогнат да ги изпълни.” Така, върху всеки ключов документ се отбелязваха не целите, етапите и резултатите, а само предстоящи събития и екипите от хора свързани с тях. Всяка задача се разкриваше в цялост именно вътре в тези екипи, а дългосрочната стратегия, която ги обвързваше, се знаеше само и единствено от краля. “Отделната цел не е важна и лесно може да бъде сменена”, казваше още баща ѝ, “Важно е това, което наистина искаш да постигнеш накрая”. И все пак предаването на личните му бележки, беше символ на окончателната смяна на властта.

Елена Филипа погледна още веднъж имената на листа пред себе си.

- Утре ще говоря за войската с Канцлера - повтори тя. - Нека Нестор засега да поеме и писмата до Барс.

Внезапен порив на вятъра донесе аромата на нощните огънчета през разтворените прозорци - по здрач, нежните им цветчета излъчваха изящен и унасящ мирис.

Кралицата усети, че сърцето ѝ бие твърде силно - оглушително силно. Нощта бе настъпила. Не записките, нито двора и хората в него, а само Демонът беше истинският ѝ проблем и този проблем растеше.

Елена разбра, че не ще издържи и миг повече на обсъждането и затова царствено кимна към Пепа и освободи дамите. Имаше още около час. А после, сама в тишината, все пак трябваше да застане под колоните.

Проклетникът не закъсня.

Беше тук, в спалнята и тя усещаше дишането му съвсем наблизо. Мимолетните доскоро мигове, преди преместването им в ада, придобиха ново значение, откакто демонът осъзна безсилието си в синята пещера. Смяната на очите им, вече не траеше обичайните секунди. Все още в нейния свят надмощието му оставаше и Андрада всячески се стараеше да ѝ го покаже.

- Седни! - каза демонът.

И Елена послушно се отпусна на креслото под колоните.
            Сега! Тя премигна и пред очите ѝ затанцува светлина. Очите й! Без да показва вълнение, Елена се вглеждаше бавно в заобикалящите я предмети. Не беше виждала стаята си от много време, може би повече от две години. Всичко си беше същото, но и различно - кутията с печати, летните завеси, странните картини, подарък от Нестор…

Кралицата не смееше да диша. Очите ѝ (нейните очи!) предпазливо се плъзнаха по демона срещу ѝ. След като беше овладял ръката си обратно, той беше просто обикновен мъж. Добре, може би не съвсем обикновен, може би твърде прекрасен, силен, опасен или пр., но с топла човешка кожа. Не и огнен силует, синкав дим или демонична рогата фигура. В лутане между адските селения и света на душите в двореца, твърде отдавна Елена Филипа не беше виждала нормално човешко лице. И то - неговото лице - несъмнено беше великолепно. Добре познатите ѝ, прекрасни и толкова самоуверени, черти я успокояваха.

Елена не разбираше докрай какво се случваше тези дни. Предишните пъти, когато преди тръгването им зрението ѝ се връщаше за миг, очите все пак оставаха на неговото лице. Тя добре помнеше това. Тези два дни обаче, тя виждаше стаята от своята позиция. Демонът очевидно напълно владееше проклятието ѝ и си играеше с нея!

Кралицата смръщи лице и се приготви за битка.

Обаче Андрада се протегна, нежно хвана дланта ѝ и я поднесе към устните си. Елена Филипа рязко издърпа ръката си.

- Какво искаш? - глухо попита тя.

- Не е ли очевидно? - уточни демонът.

После поклати глава укорително.

- И не само. За да продължим, трябва да стопля сърцето ти, малка кралице.

- Сърцето ми си е достатъчно топло! - сопна се Елена. Андрада тъжно се усмихна.

- Сърцето ти е студено и затворено, малка господарке. Плувам в него твърде много нощи. Вероятно донякъде вината е моя. Заради мен, ти стана кралица, а сърцата на кралиците са си такива - и той отново хвана дланта й.

- Никой не ме докосва. И никой не докосва ръцете ми - тихо промълви Елена.

И повтори зло.

 - Никой.

- Страхувам се, че ако те пусна, ще избягаш - лукаво, Андрада все още държеше дланта ѝ. - А нима и гостуващите принцове не целуват ръцете ти?

- Досега не си страхувал от бягството ми - опита се да смени темата кралицата. После не издържа и добави:

            - Ръцете не се целуват. Тук важен е поклонът.

След това си пое дъх, отклони очи и отново си наложи да се успокои. Но само след секунда тя повторно впери обидения си поглед в демона. И въпреки всичко, нейните собствени очи се пълнеха със сълзи.

- Сърцето ми може и да е студено, - каза тя. - Но то не е заради кралската позиция. Ти отне очите и семейството ми. Заради теб и майка ми е мъртва, и баща ми…

- Не - прекъсна я демона.

- Не какво? - избухна Елена. Сълзите се стичаха по лицето ѝ, а тя се мразеше за слабостта си.

- Не е заради мен - демонът примигна.

- Плачеш ли, кралице? - и Андрада докосна очите ѝ с длан.        Топла длан, с толкова стаена в нея сила. В миг на прозрение, Елена осъзна, че в този момент той всъщност не я вижда. Върнал е зрението ѝ за миг и сега е без него, сляп е. И изчаква в мрака, да си го вземе отново.

И той примигна втори път и очите (очите й!) я напуснаха.

Това беше прекалено много, наистина прекалено. Тя безутешно заплака, а Андрада се надвеси над нея и повдигна брадичката й.

- Помниш ли как ме събуди, Елена? - тихо попита той.

Кралицата трепна.

-         Мисля, че сега ти дължа нещо - прошепна демонът.

И свеждайки се над нея (безкрайно нежно) той целуна обляното ѝ със сълзи лице.

***

- Дана! Дана! - но виковете на бавачката бяха напразни.

Златокосото момиче не смяташе да се откаже от играта си, Андро виждаше това добре. Юношата се беше изкатерил на едно от огромните дървета в парка на дипломатическата резиденция в Ескенбул и с едва сдържано веселие наблюдаваше бягството на Дана. Благородното морейското семейство наскоро бе пристигнало в града и Андро тайничко дойде да ги види. (Всяко нещо свързано с далечната му майка и загадъчната родина Морея го вълнуваше силно. Затова подобно аристократично гостуване в двора на Великия айшах, просто не можеше да бъде пропуснато.)

Андро често виждаше морейци в дипломатическа зона и не толкова често в града. Имаше от всичко: търговци със семействата им, войници и шпиони, жреци, аристократи оградени от стражи и слуги. За първи път обаче му се случваше да види толкова непокорно и жизнено момиче, дори за нрава на хората от Морея. Осминдийските девойки, с които беше свикнал досега, бяха изключително благообразни и нежни. Те изразяваха мнение, несъгласие или гняв единствено със спускането на воалите си. (Така впрочем осминдийките прекарваха живота си благородно в почти вечно несъгласие с околния свят, което обаче никой не си правеше труда да отрази.) Тичането между зидове и градини, прескачането на препятствия, търкалянето през треви и храсти бяха напълно немислими за тези скромни и женствени създания.

Забързаната Дана обаче с лекота прескочи поредния дувар и се озова пред конюшната.

      - Най-после! - тихичко измърмори тя. И повика. - Ериел!

От конюшните ѝ отговори предпазливо цвилене. Дана се вмъкна вътре и след кратко суетене изтегли навън огромен черен кон.

- Сега ще им покажем Ериел! - тихичко нареждаше тя и оправяше седлото и сбруята му. - Сега ние с теб ще им покажем! И как смее баща ми да ме заточва в това проклето горещо място. С теб, сега ще си отидем! А в Шуан, дядо ще се погрижи за нас и моят проклет баща няма да може нищо да ни стори.

Вслушан в думите ѝ, Андро осъзна, че играта ѝ е свършила и волната дивачка има по-сериозни планове. Това го накара да се намръщи. Той знаеше, че Дана е неприкосновена в дипломатическите градини, но извън тях подскачането и беснеенето нямаше да ѝ помогнат. Осминдийците не понасяха някой да нарушава традицията на Зелмоксис, а съответно, мястото и поведението на жената трябваше да бъдат традиционни. Затова и бягството на морейката щеше да приключи още на портала, това се подразбираше. Андро беззвучно се прехвърли в дъбовете към изхода на градините и зачака появата на момичето там. Искаше му се да види как стражите пак ще я отпратят на сигурно място, в защитения ѝ морейски дом. Но когато дивачката се появи, той все пак одобрително присви очи. На гърба на черния кон вече се бе настанила забулена, хладна и самоуверена осминдийска слугиня. Тя метна малка кесийка към стражите на входа и тържествено съобщи:

- Многоуважаеми хери-фенди моля пропуснете ме сега, както и свитата идваща след мен - това беше добра идея, обясняваща защо осминдийска слугиня язди сама, оцени Андро ситуацията.

- Къде отивате? - лениво се поинтересува дебелия стражник вляво.

- Нося писмо от нейти Дана Орфа, за нейния годеник, Деветият принц на Ескенбул.

Стражите се спогледаха и заеха бойни пози, а Андро се изсмя наум. Писмо! От жена! И как само го беше измислила. Осминдийските жени нямаха подобни умения, а принципно и мъжете доста рядко се оказваха грамотни. Писмото, особено от жена, се считаше за опасно и обидно в двора.

- Господарката ви не трябва да позори Принца - изрази общото мнение високият страж в дясно. - Върнете се в покоите.

- Но аз трябва… да предам .. това писмо - запъна се Дана.

Стражите не помръднаха. Тя почака малко, а после тъжно обърна коня и потегли назад - и изглеждаше сякаш се е предала. Само Андро предусещаше резкия завой и гневното движение, с което за миг принуди коня да прескочи стражата. Така за някакви секунди, ездачката излетя извън дипломатическите градини. Юношата с отвращение махна с ръка и тръгна подир нея.

Андро Доменико Борей бе роден в Ескенбул като незаконен син на Ампаро Дичи Борей - Херцогиня на Борогард. Като копеле на важен род, при пълнолетието си юношата можеше да се надява на сигурна прехрана и военна кариера без, разбира се, да търси излишни срещи в кралския двор - или някакво признание сред чистокръвните си роднини. А това беше повече от достатъчно за него и Андро не изпитваше особена тръпка свързана с рождението си. Беше весело и оптимистично дете, със силен дух и открито сърце. Така растеше. А и хере Едисей се грижеше за него от малък и неговата любов му беше достатъчна.

Наистина Андро бе роден злополучно - тъкмо година и половина след заминаването, а после и смъртта на Херцога на Борогард, в поредната северна война. Мадам Ампаро с никого не сподели името на баща му, но тя избягваше всякакви откровения и лични срещи. Изпращаше редовно пари обаче, та Андро не ѝ придиряше чак толкова. Роден - роден. Важно беше как ще живее. Хере Едисей, неговият настойник, беше певец и служеше в храмовете на Илеада и Самар Оплаквачката в Ескенбул. Той свято спазваше принципите им - винаги да благодари на съдбата за миговете живот и никога да не моли за милост в трудностите, които са му подготвени. И без това боговете избягваха да се месят. Така научи и малкият Андро. “Запомни”, говореше му тя, “Мъдрите богове са подготвили начертаното за всеки от нас. Не можем да го изменим, но можем да го приемем по най-добрия начин.”

Още на пет, Андро постъпи на обучение със саби при треньора на градската стража, а на седем - в църковното училище. На десет вече свиреше на арфа в храма на Илеада, а следобед си доработваше като момче за всичко при капитаните на Великия Айшах. (Някъде тогава взеха да намаляват и парите изпращани от Борогард. Чуваше се, че мадам Ампаро смята да се ожени повторно, този път окончателно.) Когато Андро навърши 12 години херцогинята все пак дойде в Ескенбул, може би, за да ги види. В изискани дрехи и заобиколена с прислуга и гости, тя не пожела да отдели повече от половин час на сина си и настойникът му в храма на Илеада. Андро не се зарадва, но и не тъгуваше за нея, когато тя си замина. Но присъствието ѝ не остана без следа: в храмовете му прикачиха подигравателното прозвище Морейското копеле. За да изтрие напълно миналото си, той започна да се подготвя за църковните изпити към свитата на Западния патрик. Животът му не можеше да се нарече лек, но той самият носеше трудностите си с лекота.

Дана Орфа, дъщеря на морейския княз Гай Орфа посети Ескенбул в знаменателната пролет на тринайсетата му година…

Не можеше да остави глупавото морейско момиче на произвола - така Андро убеждаваше сам себе си. Зад завоя, Дана се увери че стражите останаха на място и скочи от коня си. (Тя все пак съобрази, че сама и яздеща осминдийка няма как да остане незабелязана. Ходенето пеша улесни и Андро, който вече обмисляше как да я следва своевременно, докато тя е на кон.) Увереността ѝ беше омагьосваща - едва, когато обикаляше близо час по стъпките ѝ, той осъзна, че Дана изобщо не знае как да излезе от Ескенбул. А бяха стигнали до казармите и бяха привлекли твърде нежелателно внимание.

Петимата ургаши бяха почти най-лошото, което можеше да се случи.. и разбира се, то се случи. Братя по клетва и кръв, ургашите наричаха себе си синове на Зелмоксис и бяха най-страшният военен клан в Ескенбул. Известни бяха със смъртоносния боен екстаз, в който изпадаха при нужда и с кървавото обучение, на което подлагаха своите кадети. (От сто обучаеми, ургаши ставаха по-малко от двадесет човека.) А Ашия, Чанд, Екара, Шомари и Бабар, елитния офицерски отряд бяха легенди в Ескенбул.

- Какво е това?

Въпреки скромното му име - “поклонник” - Ашия беше водач на петорката. Мрачен, но и великолепен, той беше известен и с огромните си умения и сили, и с породените от тях гордост и невъздържан дух.

 - Кой баща е оставил дъщеря си сама, пред Дома на меча? И кой ще плати за тази обида?

Останалите четирима не загубиха време и затвориха коня и морейката в кръг. Забранено беше на жените в Осминдия да се придвижват сами и те наистина не го правеха. В пазарен ден или в храма на Илеада това можеше да се размине, но не и около казармите или пред дружина от ургаши. Андро се прокле за плахостта си: трябваше да предвиди какво става и да се намеси много по-рано.

Дана бързо се покатери на гърба на животното. Обаче улицата беше твърде къса и тясна - и тя не можеше да накара коня да се засили и скочи. А и Бабар не ѝ даде възможност, с твърда ръка той хвана юздите на Ериел и придърпа коня към себе си. На свой ред могъщият Шомари хвана момичето през кръста и го свали на Земята. Дана все пак се изскубна от ръцете му, но не успя да избяга. Блъскаше се напред-назад в заобикалящите я мъже, но не можеше да намери пролука. А те свиваха кръга си.

            От отчаяние, тя повдигна воалите пред очите си, за да вижда по-добре. И това беше грешка.

- Харесва ти да си играеш нас, така ли, дъще на Зелмоксис? - Ашия се усмихна по особен вълчи начин. - Ела тогава да си поиграем, малко цвете. Твоят аромат ще ни даде нови сили.

Той повдигна воалите ѝ докрай и придърпа момичето към себе си. Тя изпищя. Ургашите се смееха. Андро се намеси преди да може да помисли защо. Шмугна се между Шомари и Екара и застина в полупоклон в свободното пространство в средата.

- Братя-ургаши! - извика той. - Не закачайте това момиче. Тя е чужденка тук и не знае реда на Зелмоксис.

- Кой си ти? - заинтересува се елегантния сабльор Чанд. Той и Бабар все още стояха малко встрани, сякаш изчакваха другарите им да се определят с решенията си.

- Наричам се Андро и съм служител в Храма на Илеада. Момичето е от Морея. Гостенка е в Дипломатическите къщи, но се опита да избяга от там преди час. Пратен съм с другите слуги да я върна в дома й.

- Говориш като роден в Ескенбул, но твърде добре познаваш морейските кучета, момченце. - Чанд се приближи до Андро и присви очи. Виждал съм те. Ти свиреше и в храма на Зелмоксис в пролетния парад.

- Замествах болния Хамиши - обясни юношата. - Радвам се, че сте запомнили изкуството ми.

- Запомнихме го - усмивката на Бабар не вещаеше нищо добро. - Ашия? Как да възстановим сега честта на Зелмоксис.

- Това жалко създание - и Ашия блъсна Дана на земята. Момичето изхлипа и се сви на малка отчаяна купчинка. - Тази чужденка петни честта на Зелмоксис, облечена в дрехи, които няма право да носи. Но ние няма да цапаме ръцете си нея. Екара, Чанд! Свалете воалите ѝ и я върнете в Дипломатическите градини. Но ти! - и Ашия се втренчи бясно в Андро. - Лъжец! Ти не си никакъв слуга. Осмели се да застанеш на пътя ни! И ни лиши от заслужена разтуха. Ще дойдеш в казармите с нас. Ще станеш кадет и ще служиш като адютант на Бабар, докато Зелмоксис не реши, дали да те избере...

- Но аз съм служител в храма… - Андро усети, че сърцето му глухо бие в гърлото.

Беше станало нещо непоправимо.

- Ти си Морейското копеле - подсмихна се Ашия. - Всички ние, ургашите имаме нечист произход. Ставаме благословени синове на Зелмоксис, само ако той ни избере. Обречени сме да търсим своите братя. И ти също ще получиш своя шанс…

Слънцето залезе.

В този ден и без това сложният живот на Андро Доменико Борей се промени радикално, за няколко часа. Напразно Хере Едисей три дни коленичи пред казармите. (Ако знаеше, как Екара смля от бой Андро заради това, може би щеше да си тръгне по-рано.) Напразно писаха писма от дома на Борогардската графиня и от семейството на Дана. Андро потъна в редиците на безликите разходни кадети… за да се завърне осем години по-късно като Бясното куче, Лунния генерал и Убиецът на морейци.

***

Независимо какво искаше демона и какви са разните приоритети на кралството, именно ситуацията с баща ѝ трябваше да бъде разследвана възможно най-бързо. И Елена Филипа не можеше да справи сама, вече беше очевидно дори за нея. Но кралицата усещаше известна съпротива, всеки път щом заговореше за баща си. Придворните клики не можеха или не искаха да си изяснят нейното отношение и определено отказваха да ѝ съдействат. И тя започна поредните неофициални събирания в Музикалната стая. Сега около изящните абаносови масички се бяха подредили Пепа Гард, нейти Рейна и Изумба, както и Нестор, Аргтур и Рагнир. Кралицата беше в средата на цялата смесена компания и отчаяно се опитваше да улови някакъв смисъл.

Някога, когато Лем основал Морея, нещата определено са били по-лесни. След като всички хора от рода и племето му се събирали на няколко кораба, вероятно Основателят е познавал повечето лично… Така е можел да контролира всяка задача и да проследи всяко име. А днес, за отделните региони, теми и дейности, се появяваха нови и нови организации, съвети и групи: канцеларии, генералски съвети, религиозни троици, групи от наследници, от гилдии и пр. За близки до себе си работници, кралицата досега избираше добре проучените дами от свитата, а фигурата на Светата майка Пепа Гард отпъждаше всеки изпробвал се за кралски изповедник. Мъжествените и войнствени, напористи личности се поемаха от Херцога и всички знаеха, че той има подход по тази част. Ето защо Елена днес повика Рагнир. Кралят и старият войник трудно можеха да се сравняват, но в сегашната ситуация имаше нужда от авторитета и непоклатимостта, които и двамата притежаваха.

- Аргтур, според Вас, какво става с Негова светлост? - попита Елена.

- Прегледах всичко свързано с ритуала трикратно - въздъхна монахът. - Наистина съжалявам, че ви накарах да се усъмните в Херцога, Ваше величество. Вие видяхте, свещите бяха равни, значи неизползвани. Но нашите изследвания…

- Знам за “Всевиждащото око”, което има Троицата - прекъсна го кралицата. - В Морея има три всевиждащи очи и трите са отчетени в Арагурд.

            Аргтур се закашля рязко. Бързо се овладя обаче и невъзмутимо продължи:

- Нашето Всевиждащо око засече огромен излив на магия в нощта, в която загина майка ви, Ваше величество. В това количество, той е възможен или поради първостепенна божествена намеса, или при употребата на Кутията на Лем, защото, както знаете артефактите в нея са дело на Божествения майстор, Хаф Оръжейника.

- Знам за излива - тихо каза кралицата. - Второто око все пак е в Арагурд. Има и втора, по-слаба вълна в нощта преди Избора ми, знам за нея също, но тя беше проследена. Има и други. Но сега въпросът е, какво се случва с баща ми.

- Имахме проблеми да установим точката на излъчване - въздъхна монахът. - Известно време считахме, че е в Ескенбул. Три години подозирахме и разследвахме хората на Великия айшах…

- Но в Осминдия, тера-артефактите са прокълнати! - възкликна Нестор. - Те вярват, че ще загубят... ъъъ способността си да правят деца, ако докоснат подобни. Предпазни или ресурсни амулети - да, но… Тера! Никой осминдиец не би….

- И все пак! - леко повиши глас Аргтур. - Сигурно е, че изливът е свързан и с Ескенбул. И че е използван именно тера-артефакт, понеже не отчетохме следи от трансформация, протекция или ресурс. Защото нашите… Накратко уверен съм. В крайна сметка обаче всичко започва и свършва в двореца на Храга, затова Херцогът беше под подозрение.

- Нейти Рейна - уморено отрони Елена.

- Нейно величество зададе въпрос два пъти - тренирано се включи дамата. - Той гласи: какво се случва с негова светлост, Херцога?

            Беше ред на Нестор да се закашля. Тази делова и донякъде високомерна страна на кралицата беше изненада за него. Елена Флипа се смили над гостите си и обясни:

- Простете ми, хери. Но нямам време да изслушвам всички ваши съображения и предистории, нито съжаления и възможности. Щом сте тук, вече съм се доверила на вашата цялостна способност за преценка и действие. Моля ви и да приемете, че знам всичко, което може би бихте искали да ми обясните... или че бих могла да го науча без вас. А сега ми е необходимо да отговорите точно това, което ви питам.

Аргтур се пренасочи веднага, студено и събрано.

- Считам, че сега върху херцога действа божествено наказание. Цялото му общо състояние говори за това.

- Наложено от кой? - запита кралицата.

- Майката съзидателка, Илеада. Липсват следите на други намеси, - след кратко колебание отрони монахът.

- Нашата Пресветла майка никога не наказва децата си! - гневно изрече графиня Гард.

- Има ли друг вариант? - попита Елена.

- Това или могъща демонична намеса. Но Всевиждащите очи не са отчели навлизане от царството на Еперун от повече от двадесет години.

- Това не е гаранция - въздъхна кралицата. (Тя знаеше повече неща за демоните и тяхното съществуване в Морея). - Подействал ли му е деицидият? - попита тя.

- Не! - твърдо отсече графиня Гард. - И аз и хере Ризес опитахме, камигороши и други средства и сме категорични. Това също изключва небесно или низше магическо участие в състоянието на Херцога.

- И какво ще стане с баща ми сега?

- Доколкото разбирам пръстените са замразили действието на проклятието - започна монахът.

- Но всяко следващо магическо действие срещу нас или него, може да го отключи отново - вметна Нестор.

- Рагнир? - погледна към войника Елена Филипа. - Кога е наложено проклятието?

- Обмислих всичко, малка нейти Орфа! - старият воин си позволи да използва отдавнашното си обръщение, но днес Елена не се разсърди. - Прегледах всички хора в църквата, свитата на баща ви и пътят му през деня на Цветето. Според мен, докосването на Свещите стартира действието на магията. Но и вие и монахът също ги докоснахте, без да усетите нищо. Значи, то е било насочено специално към Негова светлост.

- Отче Аргтур - бавно каза Елена, - в какво се състои кръвното заклинание, което наложихте върху свещите?

- То отследява връзката между предмет и ползвател. Подготвено бе от мен, проверено от хората на Западния патрик и заключено в пръстена на дясната ми ръка. Трябваше да го освободя върху късата свещ с думата “въздух”. Но тъй като свещите бяха еднакви, аз не го направих.

- Предайте пръстена на Пепа! - заповяда кралицата.

            Графиня Гард произнесе тиха молитва и поднесе събраните си ръце церемониално напред. С кратко колебание, монахът постави пръстена си в тях. Пепа го повдигна към очите си и след едва забележима пауза, произнесе:

- Пръстенът е празен, Ваше величество.

- Изумба? - повика кралицата. Актрисата взе пръстена на свой ред и го вдигна към светлината.

- Потвърждавам - каза тя.

- Отче - промълви Елена Филипа, - какво сте донесли на баща ми?

Аргтур беше видимо потресен. Елена, разбира се, не го виждаше, но и в света на душите, мечата му форма бе смръзнала от изненада. После, някак привично животинските форми се стегнаха и преляха в защитната му златна рицарска му фигура.

- Това беше просто кръвно заклинание за връзка. Аз сам го приготвих…

- Какво използвате сега? - полюбопитства кралицата. - Боен транс? Религиозен унес? Екстаз? Контролиран берсърк? Каквото и да е, не бих вдигнала ръка срещу ви, можете да се успокоите.

- Вие! Как? - монахът преглътна и опита да се овладее отново. Но не му се получаваше съвсем.

- Знаете, че съм сляпа от толкова години. Постоянно съм между проклятия, врагове и лечители. Нима считате, че за цялото това време не съм научила нищо? И че аз и свитата ми сме тук, за да берем цветя? - кралицата направи кратка пауза.

За първи път произнасяше думата “сляпа” гласно. И това я развълнува неочаквано. Тя рязко се завъртя.

- Изумба? Какво може да е имало в пръстена?

- Способностите ми не позволяват да го докажа - започна бавно Изумба. - Макар че знам това онова, аз все пак съм просто бивша актриса. И все пак, вместо на божествена намеса и сложни магии в пръстен, при Херцога бих заложила на демоничното проклятие на свещите.

- Пепа?

- Немислимо е демонът на свещите да има причина да се обърне срещу Негова светлост! - възкликна графиня Гард. - Но трябва да призная, че симптомите на Хере Филип са твърде близки именно до това. Деицидият не влияе на висшите демони.

- Поискал три желания, сърцето си смири. Потърсиш ли четвърто, смъртта ще срещнеш ти - изрецитира тихо кралицата. - Демонът на пръстените е вероятно достатъчно висш. Активира се обаче, само в връзка с желанията. Пепа, има ли молитва или заклинание имитиращо огън?

Двамата - Аргтур и Пепа - реагираха едновременно.

- Фош! - и монахът грабна пръстена си обратно.

Пое си дъх, поръси бижуто със свещената си пръст от Азраил и изстреля бърза молитва. Всички наблюдаваха напрегнато, но нищо не се случи. Тогава монахът протегна ръката с пръстена към един от гранитните свещници до камината. Без да ги докосва, върху свещите лумна огън.

- “Фош” е елементарно призоваване, което пали светлина или огън върху най-близкия светилник - обясни графиня Гард. - Толкова е слабо, че ако светилникът е твърде далече, няма да пламне.

- Смятате, че някой е скрил това заклинание в пръстена ми? - попита Аргтур. - Заменил е оригинала проследяващ кръвта с нещо подобно, така, без да усетя…

- Наистина, пръстенът не изглежда способен да понесе по-сложна магия - обади се издевателски Изумба. - Сигурен ли сте, че заложихте и кръвното заклинание в него, отче? - Аргтур я изгледа презрително, но не я удостои с отговор.

- Ти не знаеше, че пръстенът ти е празен - каза кротко Елена Филипа. - Предоверил си се на своите хора - решил си, че трябва да изглежда празен. А той е бил празен - още когато са ти го върнали след проверката. После, някой много близо до баща ми в църквата е наложил този “Фош”, когато Херцогът е взел Свещите в ръка.

- Не съм убеден, че свещите са били запалени - поколеба се Рагнир.

- Видимо или не - каза кралицата. - Но те бяха топли, когато паднаха в ръцете ми.

- Това обаче… означава, че херцогът вече е викал Демона на Турмалиновите свещи - гласно сподели очевидното Нестор. - И то, викал го е вече три пъти..

- Да, означава - потвърди Елена Филипа и въздъхна. - И се връщаме на въпроса: какво се случва с Херцога.

- Нима въпросът не е: За какво е използвал Филип Смъртта Свещите!? - гневно скочи монахът Аргтур. - Значи Троицата е права! Бил е той!

- Ще го кажа само веднъж за Вас, отче - тихо заговори Елена Филипа.

А в тона на гласа и святкаха остриета.

 - В този двор, постъпките на баща ми не подлежат на съмнение. Всичко, което той някога е извършил… или би могъл да извърши е в името на Морея и нейното благо. Разреших ви да изследвате свещите само, защото ме интересува мистерията на бурята. Не забравяйте, че само преди минута можех да хвърля върху вас равностойно по тежест обвинение - върху човека внесъл проклет пръстен в церемонията на Църквата - кралицата се усмихна тъжно. - Затова, докато сте в моя съвет, настоявам да забравите интересите на Троицата и мисиите, които те ви възлагат. Сега, вие носите един от моите пръстени и тук ще служите само на мен. Извън това, служете, на когото си искате…

- Това е…

- Това е всичко за днес - и Елена рязко се изправи. - Хери и нейти, свободни сте. Пепа, остани. Трябва да обсъдим някои спешни неща.

            С бързи движения и кратки прошумолявания стаята се изпразваше. Последен на вратата Рагнир се обърна към кралицата и окуражително промърмори:

- Добре скачате, малка нейти Орфа - Елена му се усмихна. И почти едновременно с хлопването на вратата се обърна към графинята.

- Трябва да разберем всичко за свещите и пръстените Пепа. Всичко. Арека и Леда да преровят архивите и библиотеката, всички записи и послания. Могат да използват като помощниците и учителите, както и Ерол, Юрий, Домна и Мая Бориса от Придворното училище. (Никой от старите фракции обаче.) Ти провери в хранилищата на храмовете, които следиш. Трябва да знам всичко...

- Ваше величество - Пепа се колебаеше. Но после взе решение и се изправи от реверанса си. - Много добре, Ваше величество.

***

Елена Филипа усещаше, че умората ще я повали напълно съвсем скоро. Двадесетгодишните девойки са, разбира се, здрави и жизнени, а за кралиците се предполагаше, че си осигуряват сигурен, лек и охолен живот, чествани с изящна храна, вдъхновяващи подвизи и артистично великолепие. Уви, даже в това тя не беше правилна кралица.

Постоянната нощна битка с все по-тежката вода, я изтощаваше до невъобразима степен. И без това кратките ѝ часове за сън, бяха окончателно намалени от постоянните нови срещи, уговорки и доклади. Тя се опитваше да пренареди и разхвърли в свитата си задачите, стратегиите и отговорностите, но всичко беше твърде много. Не помнеше кога се беше хранила за последно... А дори насън, за нея нямаше почивка: тогава Елена упорито се опитваше да приеме и навърже историята, която целувката на демона отвори пред мисления ѝ взор. Над всичко това, тегнеше безсилието ѝ да реши ситуацията с баща си. Трета привечер подред тя усещаше, че главата ѝ ще се пръсне, а сърцето си - твърде уморено, за да бие.

Но това изглежда не смущаваше Андрада. Той пристигаше винаги навреме и пътешествието им започваше…. макар че днес Елена направо отказа да отвори очи.

- Човек не знае как точно диша - прошепна демонът до ухото ѝ. - И все пак той диша всеки ден. Още от мига, в който е роден. Вдишва. Издишва. И когато спи. И когато не е на себе си. Докато дишаш ти ще ме следваш, малка принцесо… Кралице…

- Докато не върнем душата ти, знам - измърмори Елена Филипа.           И все пак отвори очите си. После кралицата се дръпна, завъртя се и седна в противоположното кресло.

- Дай ми пет минути сега - каза тя. - Помогни ми, защото отиваме с моето сърце. Толкова съм уморена! И сънищата страшно ме мъчат. Прашните слънчеви улици на Ескенбул, хере Едисей и Ампаро бяха поносими, а Дана разбира се е красива.. Но не мога да понеса училището на ургашите. Наистина ли си минал през всичко това? Побоите? Самотата? Глада? Тренировките? Подлостите? Арената? Битката при Северната порта и изчакването в блатото със скорпионите?

- Това ли наистина искаш да знаеш? - подсмихна се демонът.

- Не - в кратко колебание Елена заби поглед в земята.

После пак потърси демона.

- Екара на таркски е орел, нали така? Чанд значи Лунна светлина, а така в Тарк и Осмар наричат мечовете си. Шомари означава могъщ… Онези демони… Лешояда, Мечоносецът и Прасето… които откраднаха ръката ти...

            Андрада се разсмя. После рязко се изправи.

- Моята помнеща кралица! - възкликна той. - Да. Някога с помощта на Екара, Чанд и Шомари, аз опитомих пустинните демони в Тарк.

- Опитоми ги?

- Нахраних ги.

Елена сподави своя вик. Тя ясно си спомни вонящата тъмница в Дома на ургашите - за наказание, оставяха Андро в нея дни и нощи - без светлина, вода и храна. Припомни си и отмъстителното удоволствие, с което Екара го бичуваше. Юмруците на Шомари, който беше размазал главата на един от кадетите с пестник. “Татуировките” на Чанд, изрязвани като наказание върху лицата на “неправилните” осминдийки, които прекъсваха завинаги лицевите им мускули около челюстта. И все пак...

- А Ашия? Бабар? - попита тихо кралицата. И поклати глава. - Ти наистина си демон.

Андрада - Андро мълчеше.

И стените около тях просветнаха в синьо, а миг по-късно водата привично ги заля.

***

- Тя се нуждае от този ден - повтори Нестор.

Графиня Гард тежко въздъхна. Те бяха прави… но си позволяваха да го кажат гласно и това я ядосваше. И все пак…

- Добре - графинята въздъхна, - вземете нейти Изумба, Леда, капитан Ригс и стражи и можете да отидете.

            Нестор благодарно се поклони, а монахът сложи ръка на сърцето си. И двамата светкавично напуснаха стаята.

- Вземете и Сузана Арека! - извика след тях Пепа. - Тя обича Сузана.

            Нестор повторно се поклони на изхода. Отвън с Аргтур се спогледаха отчаяно.

- Умирам за сън - промърмори монахът. - Тя изобщо не спи.

- И не яде.

- Престани с това ядене - възмути се Аргтур. - Не живеем, за да ядем, а ядем, за да живеем.

- Досаден снобеещ чернодрешко. Не знаеш какво е да си гладен, попче - уморено въздъхна Нестор. - Бих искал аз да поема безсънието, а ти - глада. Но уви, проклетите пръстени разделят всичко по равно.

- Пейзан. Вулгарен пейзан, който мисли със стомаха си - монахът не му остана длъжен. Но бяха твърде изтощени, за да продължат. - Ще я събудим ли?

- По-добре - кимна Нестор, - иначе след малко пак ще ѝ намерят работа - видя ли каляската на херцогът на Шуан отвън. И тогава ще останем тук до пълно изтощение.

Млaдежът сбърчи чело, а после колебливо добави.

- Но трябва да я събудим нежно.

Te се спогледаха в очакване, току пред покоите на кралицата. С леки стъпки отляво притича нейти Леда и взе да обяснява на стражите, които миг по-късно стегнато се разстъпиха настрани. Тогава придворната дама се поклони към монаха и търговеца и приготви да влезе. Някъде отзад обаче, рязко и силно изсвири тромпет. Младежите се сгърчиха, а от кралската спалня се донесе глух удар и изохкване.

- Графиня Гард ме прати да се упражнявам тук - обясни малката Сузана Арека. - Понякога се притеснявам, дали няма да събудя Нейно величество. Но графиня Гард знае най-добре и казва, че аз много я радвам.

- Дайте ни пет минути - помоли нейти Леда.

Нестор и Аргтур потресено се спогледаха. Пет дни нямаше да бъдат достатъчни.

В спалнята Елена Филипа трескаво се опитваше да си представи къде е, в какво е облечена и какво ѝ подготвят пред портала. Тромпетът на Сузана Арека, беше нещо като насилствен сигнал между нея и Пепа и означаваше разместване в графика. Тя изхлузи дрехите си по земята и взе да прехвърля тъканите в гардероба. След кратко суетене, вратите се отвориха и до нея застана Леда.

- Мадам Гард препоръча костюма за езда - прошепна тя.

- Помогнете ми! - тихо каза Елена. През лицето и падна дълъг червен кичур коса, но кралицата не помръдна. Тя нямаше сила дори да се засрами.

- Седнете тук, Ваше величество! - прошепна дамата. - Това, което правят с вас е непростимо...

Елена Филипа не я разбра съвсем, но все пак се отпусна под сръчните добронамерени пръсти и кратките ѝ напътствия. Когато след няколко минути Нестор и Аргтур влязоха в стаята, там ги посрещна събраната, изящна и приготвена за път кралица.

            Притичаха към конюшните по служебните коридори, без да намаляват ход дори за миг. Натовариха кралицата и дамите ѝ в каретата, младежите яздеха отстрани, а капитан Ригс държеше и поводите на Ериел. Скоро Елена заспа в каретата и Аргтур и Нестор щастливо се спогледаха.

- Слава на Илеада! - възкликна Нестор. - Но защо усещаме нея толкова силно? Дали и тя усеща нас?

            Монахът сви рамене.

- Не съм работил с подобни артефакти преди. Винаги съм мислил, че пръстените действат паралелно: всеки е свързан с всеки. Но ситуацията ме опровергава и изглежда, важен е редът на поставяне. Първият пръстен отключва системата и предава най-силно, а всеки следващ се наслагва отгоре.

- Затова не те усещам. А следователно, ти усещаш и мен, и нея, и херцога? - попита Нестор. - А аз чувствам само нея и баща й?

- А тя - само баща си. Най-вероятно. Но същевременно, ние всички отдаваме от силите си на най-слабия.

- Системите на артефактите и божествата са твърде сложни за мен.

- Пейзан - беззлобно повтори монахът.

Нестор победоносно се изсмя.

По препоръка на Пепа, яздеха на юг към храма на Хаф. Това беше рядко посещавано място близо до границите на дворцовия парк с малка горичка и искряща река. “Погрижете се за нея.” - беше заръчала графиня Гард. “Тя наистина има нужда от почивка.” И за огромно облекчение на Аргтур и Нестор, почивката беше започнала почти веднага.

Щом каретата спря, кралицата все пак се събуди и се зае да уточнява.

- Къде сме? - попита тя. А после, вслушана в мирните горски звуци и разтоварването на багажа, лукаво подхвърли. - Надявам се, че няма да изплащам това пътешествие твърде скъпо.

- Всичко е съгласувано с графиня Гард - успокои я Изумба. - Приготвили сме лека закуска и програма за вашето възстановяване днес.

Елена Филипа бавно слезе на поляната и подложи лице на сутрешния вятър. Не знаеше съвсем точно къде е, но за разлика от друг път това не я напрягаше прекалено. Нейти Леда и двамата стражи сръчно разгъваха маси и покривки и подреждаха кошници с плодове, дъхави питки и купички с мляко, сладка и мед. Кралицата неуверено застина, но малката Сузана Арека свойски я хвана за ръката, придърпа я към масата и взе да нарежда:

- Трябва да седнете тук и да опитате смокиновото сладко, Ваше величество. Хере Нестор го е изписал за нас от Ескенбул.

- Но нищо не може да се сравни с даровете на планината, - намеси се Аргтур и застана от другата ѝ страна, докато кавалерски придържаше стола ѝ. - Студеното мляко ухае на лято.

- А днес е последният летен ден - мечтателно почти пропя Изумба.

Елена внимателно се настани до масата. Тя, разбира се, не можеше да види нито смокините, нито млякото, но от свежия въздух и уханните продукти, главата ѝ леко се замая. Предпазливо напипа лъжицата вдясно и уж разсеяно загреба от разположената по етикет купичка, с каквото и да беше пълна тя. За първи път от много дни кралицата усети истински глад, чак ѝ прималя.

- Ти ли си това, Нестор? - попита през зъби Аргтур. - Овладей се, по дяволите.

Но така и не се разбра кой от двамата излъчва толкова силно усещането за глад - Елена постави лъжицата в устата си и вълната на блаженството ѝ, заля и двамата младежи еднозначно, заглушавайки всичко друго.

- Не съм предполагал, че в лъжица кисело мляко може да има толкова щастие - измърмори Аргтур отвратено.

А след това, настървено се нахвърли на храната.

- Снобеещо попче - подразни го Нестор между две хапки.

- Ваше величество, мога ли да ви направя венец? - обади се малката Сузана Арека. - Ако искате, мога и да ви посвиря, докато се нахраните.

- Венецът е чудна идея! - бързо каза кралицата.

А Аргтур и Нестор въздъхнаха с облекчение.

Изумба ги наблюдаваше изпитателно. Тя стана и изящно се доближи до монаха.

- Позволете ни да ви поглезим днес, отче – помоли призивно бившата актриса.

Аргтур не трепна, но седящият до него Нестор бавно започна да се изчервява. Миг по-късно червенината плъзна и върху лицето на монаха. През рамото на Нестор, Изумба се протегна към плодовете на масата, избра една дъхава ябълка и я поднесе към монаха с очарователна усмивка. До безизразния Аргтур, Нестор постепенно овладя дишането си. Девойката смени тактиката. Уж случайно, докато поставяше плода пред монаха, Изумба плъзна дланта си върху дланта на търговеца. И двамата младежи подскочиха едновременно. Изумба тържествуващо се разсмя.

- Пръстените! - извика тя. - Трябва да ни кажете какво споделяте.

Лъжицата на кралицата изтропа отчаяно върху масата. Елена Филипа тъжно преглътна и потвърди:

- Трябва да ни кажете…

Нестор и Аргтур печално се спогледаха.

- Считаме, че има определена йерархия спрямо реда на поставянето - започна колебливо монахът. - Всеки следващ, чувства предишните наложили пръстените, - Елена Филипа беше спряла да диша. - Но степента на споделянето зависи от състоянието на човека…

- И всичко ли чувствате? - безмилостно продължи Изумба.

- Главно обвързаните с физическото, усещания - бързо изрече Нестор и погледна към Елена.

Кралицата сякаш щеше да се задуши.

- Дишайте - прошепна той.

- Има ли значение разстоянието? - тихо попита Елена, разумна и пресметлива до последно.

Търговецът и монахът се спогледаха.

- Ние не усещаме почти нищо от Ваше величество! – храбро каза Нестор.

Изумба нагло се изсмя. Елена знаеше кога губи и вдървено се опита да се изправи. Само че нямаше къде да отиде. И как да се скрие. Тя си пое дълбоко дъх и седна обратно.

- Нейти Леда. Какво разбрахте за историята на пръстените? - попита кралицата.

Тя хапваше едва-едва от нещата на масата и упорито си повтаряше “Аз съм вода”. Не биваше да чувства нищо. “Аз съм вода”... Но не беше вода. И виновно си спомни целувката, сълзите и безсънието на предишните нощи. Какво бяха усетили? И затова ли Пепа Гард ѝ подари този ден?

- Самите пръстени са изковани от Оръжейника Хаф - започна Леда.

Полубогът Хаф, син на богинята Деспина от смъртен мъж, беше противоречива легенда. Вярваше се, че той е планински бог, обитава върховете и като знак на божествения си произход има кози крака. Също така, неговата оръжейна работилница е безумно опасна, затова няма постоянно място и може да лети, а артефактите му могат да променят съдбата (както на боговете, така и на хората). Те не се купуват обаче: самият Хаф ги подарява на достойните. И повече от сто години Хаф, не беше се появявал в Балкана.

- Свети Германикус обяснява, че това е бил опит на Хаф да подари на човечеството богоравни братски чувства. Германикус е получил от него пръстените, но сам не е успял да ги използва. Първи са ги изпробвали Вергилия и Хорация, сестрите-мъченици - Леда въздъхна. - Но тази история не се коментира. Те взели пръстените от Германикус, а после попадайки в демонично обкръжение се опитали да повлияят на мъчителите си. Искали да им предадат болките си и да предизвикат тяхното съчувствие.

- Струва ми се, че не са успели - въздъхна Елена Филипа и си представи храма на мъчениците в Храга.

- Точно така е - потвърди и Леда. - Като чух днес хери Аргтур и Нестор, предполагам, че проблемът е бил в йерархията. Вече са били много тежко наранени и Вергилия е сложила пръстена първа, а Хорация втора. Подлъган от тях, демонът-мъчител също сложил пръстен, уж, за да разбере скритите послания, които сестрите пренасяли. Сестрите споделили болката помежду си и с него, но силата на демона не била достатъчна да ги възстанови, балансът се нарушил още тогава. Никой от тях не оцелял - монасите наричат това Чудото на сестрите мъченици, но...

- Разбирам - сведе глава кралицата. - А историята на четиримата рицари? Ако правилно си спомням, в храма им дали пръстените като единствен вариант да си помогнат. Те ги сложили и спасили Зеленият рицар - и после?

- Трима трябвало да разделят силите си на четири. - обясняваше Леда. - Синият рицар сложил пръстенът втори, а той е бил напълно здрав. Червеният и Черният имали слаби наранявания, но в крайна сметка всеки от четиримата получил над половината от нужните му да живее сили. Възстановявали се с години.

- Имат ли наследници? - попита Елена Филипа.

- Черният рицар се е оженил.

            Кралицата сведе глава. Логично. Оженил се е този, който не е споделял усещанията си.

- Кога са свалили пръстените? - попита тя.

Леда се поколеба.

- Не са ги свалили - каза тя. - Щели да ги свалят, но капитан Иколе помолил да ги носят и след като всички били напълно възстановени. Вероятно пръстените имали допълнителни свойства и връзки. Накрая, пет години по-късно, във Великата битка при Борогард загинали и четиримата в един ден.

- Разбирам - тихо каза Елена.

Слънчевите лъчи на последния летен ден танцуваха по гърба ѝ и косата и светеше като огън. Дори в подобна разкриваща и принизяваща ситуация, кралицата не може да бъде като другите. Работата и беше да бъде различна. И тя нямаше какво толкова да крие - поне засега, а може би и винаги. Елена Филипа се усмихна тъжно:

- Все пак ще трябва да тестваме някои от свойствата на пръстените – кимна тя. - Капитан Ригс! Съдействайте ми.

- Нека проверим нещо - каза капитанът.

Той церемониално се поклони пред монаха. Аргтур се изправи и предпазливо застана пред него, макар че двамата нямаха оръжия. Ригс рязко замахна и юмрукът му застрашително свирна покрай лицето на опонента. Аргтур го избягна, отскочи назад и се приготви да атакува на свой ред. По едва забележим сигнал на капитана обаче, един от стражите зад него с премерена сила заби юмрук в гърба му. Монахът се олюля, Нестор и кралицата останаха неподвижни.

- Ваше величество усетихте ли нещо - попита Ригс за всеки случай и отстъпи. Елена поклати глава. - Това е добре - и капитанът високомерно изгледа сгърченото лице на монаха. - По-бавен сте от обикновено. При всички свои днешни отговорности, дворецът не би могъл да се грижи и за вашата безопасност, хери.

- Нямаме нужда от защитата на двореца - процеди Агртур.

Ригс се усмихна, взе една от чашите с чай на масата и отпи спокойно. Без да променя ритъмът си на движение той неочаквано и плавно изля горещата вода върху ръката на търговеца до себе си. Нестор и Аргтур реагираха едновременно, после се спогледаха с отвращение.

- Това беше напълно излишно, - обиди се монахът. - Ние вече проверихме тези зависимости.

Елена Филипа поклати глава, уверено взе един от ножовете на масата и с късо движение убоде пръста си. Аргтур и Нестор едновременно промениха дишането си, а кралицата тъжно се усмихна.

- Ето, че проверихме окончателно и това. Моята болка е ваша болка, но не и обратното. Трябва да свалим пръстените, колкото можем по-скоро - каза тя. - Нека намерим начин да възстановим Херцога. Нейти Леда, как е той?

- Хере Ризес казва, че демоничното въздействие върху него продължава. Оградил е ложето му с билки, амулети и стражи… а самият Херцог изглежда като замразен - не чувства нищо.

- Но ние не можем да продължаваме с това темпо, Ваше величество - кротко се обади Нестор. - Изведохме ви тук не на военен съвет!

Търговецът се вгледа преценяващо в царствено натегнатата ѝ фигура, в края на масата. Сега той знаеше по-добре колко усилия ѝ костваше всеки подобен миг и същевременно осъзна, че въпреки това, тя никога не се предаваше. И разбра, че не може да ѝ говори публично за прага на силите ѝ или за почивка.

- Тук сме в търсене на вдъхновение - накрая просия младежът. - Артефактите на Хаф са способни да изменят начертаното, но е необходимо да сме способни да го видим.

Кралицата гузно притвори очи. Когато сложи своя пръстен тя мислеше единствено за спасението на баща си. След това, щом осъзна слабостта си тя прие и помощта на Нестор и Аргтур, но то беше за нея нещо по подразбиране, традиционно обещание, дължимо между крал и поданик. Такъв един неприятен жест на необходимост, аристократична патерица, за да може тя и Морея да продължат напред. Благодарност ли? Да, по протокол. Елена не очакваше връзките, които се оказаха сплетени помежду нея и другите хора. Особено се плашеше от продължителността на подобен контакт, а ето че пръстените оставаха на ръцете им твърде дълго… Кралицата винаги избираше да се взира в недостижими и висши неща, да наблюдава двора отгоре и отстрани. Всички наоколо твърде болезнено ѝ напомняха за нейната лична човечност и слабост. Но ето, че четири години откакто короната е на главата ѝ, въпреки всички свои грешки и отказани и затворени чувства, тя наистина можеше да нарече хората на поляната свои. Поддръжници? Следовници? Свои хранени хора, дружина… Сърцето ѝ се сви.

Кралицата не чувстваше да е направила нещо много - опазването на мира, развитието на индустрията, отсъждането в спорове и подкрепата за отделни храмове, каузи и градове - това беше просто нейната работа. А веднъж приел една работа, уважаващият се човек я върши съвестно и колкото може по-добре. И все пак Елена повече не можеше да пренебрегне неочакваните уважение и грижа, което все повече ѝ оказваха, нито подкрепата, която вече бележеше пътя ѝ напред. И какво правеше тя с всички тези хора, които ѝ подаваха ръце? Трябваше да им върне нещо, трябваше да им покаже своето разбиране и огромна благодарност, не само като кралица. Още сега, преди да е продължила отвъд.. или да ги е загубила по поредната прищявка на съдбата.

- Нейти Изумба - тихо повика кралицата, - какво ще ни предложите за последния летен ден?

- Очаквах да ме попитате! - актрисата плесна с ръце. - Една пеперуда ми каза, че за първи път ви предстои да откриете Пролетния бал след половин година. С танц. Времето не е много и като професионална актриса мога да ви кажа, че няма да стане за един ден. Подготвила съм един от флейтистите на маестро Фрей да ни съдейства, както и няколко упражнения, които можем да направим предварително…

Елена пребледня, но се опита да запази присъствие на духа. Издебнаха я. Няма да ѝ се размине - Пепа е оставила листа със задачи на дамите, и ужасният бал, който кралицата тайно саботираше с месеци е отново на дневен ред. Да танцува? Те се шегуваха с нея. Едно само гладко придвижване в пространството ѝ костваше повече, отколкото беше склонна да признае… А хората постоянно искаха от нея нещо повече. Нещо допълнително...

- Нейно величество не обича подобни лекомислени занимания, хери - продължаваше Изумба без колебание. - Но Морея очаква този бал вече девет години. Затова нека дадем най-доброто от себе си. Уважаеми хери, бъдете наши кавалери в упражненията. Капитан Ригс, елате при мен, нека им покажем… Сега… бавно! Да започнем с поклона...

Кралицата се вслуша в ромона на речта ѝ и разбра, че няма да може да се дръпне. Тя отпусна бавно юмруците си и се опита да си представи любимите лица на родителите си. Като малка Елена Филипа два пъти беше наблюдавала как кралското семейство открива Пролетния бал - когато беше съответно на седем и на дванадесет години (когато бе на 17, в траурната година на коронацията ѝ, балът беше отменен) Грацията на майка ѝ, величието на баща ѝ - за кралицата те бяха непостижими и невъзможни. Но заобиколена от своята “дружина” в гората, тя не можеше повече да покаже слабост. И Елена се предаде, тя щеше да намери своя начин да се справи с всичко. Дори ако заради това се наложи за момент да свали кралската си маска, тук под сенките на свещените дъбове. Тя се изправи, отстъпи назад и направи реверанс.

- Бъдете снизходителни с мен, хери и нейти - помоли кралицата.

И постепенно засилвайки темпото, сред уговорки, закачки и смях затанцуваха дамите и кавалерите им - в тъмнозеления августовски лес, под нежните звуци на флейтата - полуомагьосани и полунереални.

***

Лека усмивка играеше по устните на Елена Филипа. Тя си повтаряше тактовете наум и все още се носеше в летния горски полъх. Танцуваха, яздеха, почиваха и се разхождаха чак до късния следобед. Ритъмът задаваше Изумба, но и цялата компания в гората сякаш се беше сговорила за едно и също - те не позволиха на нито един дворцов спомен или задача да наруши атмосферата на откраднатия им ден. Кралицата заспа отново в каретата. И когато след това бързешката притича до покоите си по задните коридори, а Пепа сръчно хлопна вратите под носа на шуанския херцог, сърцето ѝ пееше. Откога, откога не е имала подобна свободна вечер и такова топло усещане за хлапашко безобразие и съпричастност! Кралицата си взе спокоен душ, подбра ефирна светлозелена рокля и кокетно се нагласи да очаква демона в креслото под колоните, с изгрева на първите звезди. Където обаче заспа отново.

***

Морейци, таркианци и осминдийци не се различаваха особено като раса или цвят на кожата, въпреки че имаха свои характерни лицеви типове (които се смесваха по границите). Големите разлики между тях идваха от вярванията, културата и възпитанието. Морейците се кланяха на великата тройка създатели, като останалите богове имаха в съзнанието им вторична, спомагаща роля. Освен небесните жители - Итангра и Илеада, те почитаха само Мрачният Еперун и дъщеря му Деспина. В Ескенбул и земите на юг считаха, че Създателите сами са изоставили Съзиданието и затова се кланяха на Зелмоксис – Воина на небето и Самар Оплаквачката, ако и да признаваха съществуването на останалите. Таркианците считаха, че живота е преходен и единствено смъртта е истинска и има значение, затова вярванията им бяха обърнати напълно към Селенията на Еперун, мрачната му дъщеря Деспина и демоничните му слуги. Семейните им кодекси се различаваха аналогично: в Морея, жената бе на второ, подчинено място, тъй като Илеада е дошла втора… но Съзиданието бе основано на нея и на никой не му хрумваше да отрича правото ѝ на Майка; в Осминдия воинската чест беше всичко, затова физически по-слабите жени изпълняваха изцяло обслужваща и разменна функция покрай Зелмоксис и многобройните му култове; в Тарк приемаха разликата между мъжете и жените като оръжие в постоянната им битка за власт над зримия свят, тъй като властта очертаваше статута им след смъртта.

Андро беше на границата с Тарк едва от осем месеца. Първите седмици изгради своя отряд - по традиция избра най-добрите от най-добрите и със сила ги принуди да му се подчиняват. Наложи свои вътрешни правила и нечовешка съгласуваност, справедливо раздели плячките и правата. Запомни всяко име и вървящата към него драматична мотивация на хората в отряда - всеки страх, клетва или безконтролна страст и не се гнусеше да ги използва. Бързаше, тъй като несъмнено Ашия и Бабар нямаше да му простят смъртта на тримата капитани. A те щяха да пристигнат съвсем скоро. Андро не съжаляваше за нищо: в неговите очи се беше свършила справедливост. Но, естествено, тя си имаше последствия.

Седем пъти той опита да избяга от Синовете на Зелмоксис. И всеки път някой от тях го връщаше… и се смееше. Когато накрая взе своето решение - да остане и победи всички - Андрo знаеше, че няма да пощади никой от петорката капитани. Затова изследваше способностите, чувствата и характерите им, пробираше слабостите и силните им страни. Ашия беше ключът към всичко. Бляскав, силен и бърз, с неустоима харизма, той очароваше и с безумието на смелостта си и със страстта във всяко свое движение. Другите го следваха и му се възхищаваха. Бабар беше неговата вярна сянка и пълна, безрезервна подкрепа. Андро знаеше, че Бабар изпитва нещо повече от възторг или приятелство, неговото беше постоянно обожание и преклонение, смесено с горчива и понякога гневна ревност. Освен всичко, Бабар не понасяше мисълта да е втори, но Ашия беше прекалено добър. Накрая Андро разбра как са се сприятелили: в първата си кадетска година Бабар опитал да избяга, пътьом ограбвайки оръжейната на ургашите, а две години по-големият Ашия, който бил на пост го спрял… и смлял от бой. За вътрешно предателство и кражба на оръжие наказанието беше смърт, но Ашия не споменал никому опита на Бабар и понесъл публично бичуване заради “проблеми по време на поста си”. Белезите от тези пет удара по гърба бяха единствената дисхармония в съвършеното тяло на Ашия. Никога повече тези двамата не бяха заставали един срещу друг. Тайно в себе си Андро намираше Бабар за далеч по-силен и опасен, но желанието им за битка се беше пречупило още тогава, изродено в кой знае какво.

От своя страна Екара, Чанд и Шомари бяха малко по-слаби и равностойни помежду си. Те споделяха подчинени позиции спрямо двамата си водачи, но кой бе третият в класацията на ургашите не можеше да се определи. Екара беше хитър и предпазлив, безмилостен, но малко бавен и стряскащо затворен. Чанд беше елегантен и бърз подобно на Ашия, но фехтоваческата му пресметливост бе прекалена и го лишаваше от порива и привлекателността на водача, а сарказмът му лесно се израждаше в злоба. Шомари беше изключително силен, но твърде лесно се опиваше от могъществото си и бе склонен да прекалява щом се отпусне… а той лесно се отпускаше. И така пет години Ашия наблюдаваше израстването на Андро, Бабар наблюдаваше Ашия, а другите трима следяха всички останали. Не толкова съсредоточено, регулярно и умишлено, а повече подсъзнателно, с натрупване на завист, неразбиране и омраза. И когато пълнолетният Андро бе признат за Син на Зелмоксис и стана капитан на отряд с безподобен успех на кадетската арена, тримата също бяха решили да го унищожат.

Случаят за това им се “предостави” в Тарк. По заповед на водещия гарнизона, Андро трябваше да влезе в заетата от демоните пещера, а тримата ургаши делово затрупаха изхода след него - бяха сурови времена и нещастните случаи не се разследваха твърде подробно. Андро обаче пръв намери демоните, сключи облог залагайки кръвта си, спечели срещу тях на зарове… Накрая ги освободи близо до входа, където ургашите още дебнеха в засада. И така тази част от историята завърши.

Тарк беше особена гранична зона. В нея осминдийците воюваха с демоничните създания: дали изпълзели от владенията на Еперун, дали предизвикани в пустинята от Книгата на съдбата или даже породените от експериментите на Хаф Оръжейника. Говореше се, че таркийският принц Гамба е намерил общ език с някои от демоните и те вече са готови да му съдействат, рече ли да потегли към Осминдия и даже към Морея. Говореше се и още, че Великият Айшах брои армията си от джинове и хич не се бои от тази работа, а използва Тарк като тренировъчно поле за най-кръвожадните и силните си войни. (Ашия вече два пъти се беше бил на фронта в Тарк, подозираха че даже е завъдил приятелка в близките селца. Бабар също пристигаше в крепостта за трети път.) Андро не смяташе да оставя нещата да се случват сами, още повече, че по това време отрядът ме беше готов, а гарнизонът - почти напълно подчинен. Нямаше смисъл да чака поредното разбудено от Гамба чудовище: когато пристигнаха Ашия и Бабар, Андро първи предложи пред тях и гарнизонния командир директна атака на таркийския дворец. Ашия възторжено се изсмя и прие: готовността да рискува бе неговата слабост и сила.

Тръгнаха като отряд от дванадесет човека: тримата капитани ургаши и деветима войници, избрани от най-добрите на Андро. Основната им мисия бе да обезвредят омагьосания олтар на таркийския принц. Да убият и Гамба при възможност. Трябваше да е някакво партизанско решение, понеже нито Осминдия нито Тарк бяха готови за война. Бабар единствен не показваше ентусиазъм, но неотклонно следеше очите и стъпките на Ашия. След време Андро често си спомняше оценяващия поглед на командира, с когото обсъждаха плана…

Още при навлизането в Тарк, му се наби лекотата, с която Бабар приемаше пустинята и се придвижваше в нея, сливането му с коня и терена. Андро осъзнаваше, че кадетското училище на ургашите е школа, която променя човека - всеобемащо преживяване, след което не остава почти нищо. Въпреки че произхода на войните не беше особена тайна и се отбелязваше в редица документи, за Бабар отпреди Дома на ургашите не се знаеше нищо. Възможно ли беше да е таркианец? И кой беше той всъщност? Андро усещаше хлад в сърцето си и за първи път от много време се зае да прогнозира сценарии на предателство на отряда. Ашия обаче не се оглеждаше или колебаеше, той изцяло се беше потопил в целта си - да унищожи таркския дворец и да постави Андро на подобаващото му място - под себе си и Бабар. Ако Морейското копеле, разбира се, беше живо да го оцени.

            Зимният дворец на Гамба беше удобно (и за двете страни) разположен близо до границата. Принцът със смях заявяваше, че това ще бъде центърът на империята му един ден, а може би причината беше друга? Във всеки случай след няколко часа следобедна езда, по залез слънце те видяха пурпурния оазис. Оставиха обучените коне, скрити зад нарочни пясъчни платнища и щом станаха неразличими в светлината продължиха напред.

            Знаеше се, че оазисът е пълен със стражи и капани, а и самият дворец е добре охраняван. Олтарът на Еперун беше в подземията под цитаделата, като последно и вероятно най-могъщо средство за отбрана при евентуална обсада на терена. (Предвид гигантските размери на постройката, често наричана “Лабиринт” това не помагаше особено.) Андро незабелязано завъртя пръстена си и се вслуша в пулсирането на демоните. Девет години! С Шомари, Екара и Чанд ги бе подчинил за девет години напред, но не смяташе да разчита много на помощта им. И сега, макар че вероятно можеха да ги преведат до двореца, мотивацията на демоните винаги оставаше нещо съмнително… както и силата на сключените с тях договори.

Между листата просветна метал върху нечий силует и Ашия вдигна ръка. Ургашите се плъзнаха в близките сенки използвайки всичко за укритие. Ашия остана неподвижен, приемайки, че вече е бил забелязан. Появи се огромен трол с черна ризница, който пръхтеше и се опитваше да надуши какво се случва. Ашия беше застинал като статуя и в сенките на листата, тролът не можеше да осъзнае докрай ситуацията. И изведнъж, от пълен покой уграшът избухна: метна се в страничен скок, отблъсквайки се едновременно от съседното дърво и когато се приземи, от гърлото на трола зад него блъвна гъста тъмнозелена кръв и гигантът бавно се стовари на колене, после по очи. Всички изчакаха около минута неподвижни, а после продължиха напред между палмите, сгъстявайки едва доловимо редиците си. Няколко крачки по нататък с глухо щракване се освободи капан - дървен кол - и прониза стоящият между Бабар и Андро, заковавайки го към ствола отзад. Те се вгледаха в трепкащите му крайници и едновременно стигнаха до решение - Бабар кимна, а Андро изстреля упокойната стреличка върху разпорения им спътник. Законът на ургашите беше прост - Синовете на Зелмоксис не попадаха живи в плен и ако (а това е най-често) не е предвиден път за извеждане на тежко ранени, най-близките трябва да се погрижат. Неусетно Бабар мина напред и поведе.

Стигнаха до крепостната стена почти без произшествия. Бабар плъзна длан по белите камъни и им направи знак да се отдръпнат. Андро оценяващо проследи позицията на тялото му и траекторията на погледа. Бабар замахна, ножът му излетя пикирайки на милиметри от стената и след секунди отгоре се свлече страж. Важна беше не толкова точността, колкото отровата по острието… и все пак беше впечатляващо. Стрелецът на отряда застана до него и следвайки напътствията му заби стрелата с куките и въжето в надвисналия зъбер. Катереха се бързо и безшумно, а пътечката по корниза на стената беше празна. Бабар уверено сви от нея към една от кулите и там изникнаха неохранявани стълби, после заключена врата. Беше ред на ключаря: той насипа от торбичката на врата си омагьосана прах върху бравата и прошепна тихо заклинание. Влязоха и попаднаха в мрачен и прашен коридор. Тръгнаха надолу. Андро мина напред и беляза стената. Неговата роля в този отряд беше тази на “свидетеля” - в медальона му се пазеше всяка полезна информация, която можеше да помогне следващи мисии, независимо какво се случеше с тази. (ако никой не успееше да се върне медальонът я изпращаше в храмовете на Зелмоксис с последния дъх на собственика си). Слизаха надолу смазано като машина - отваряха врати, пресичаха изоставени мрачни коридори и в крайна сметка се натъкнаха на стражи (които автоматично ликвидираха) само два пъти. Въпреки че не беше нова, този път увереността на Бабар го напрягаше. Андро се стараеше да бъде постоянно до него и Ашия, в очакване на развръзката… В ариегарда се чу шум и отрядът застина. Видяха сянката на нещо огромно, което повали последния в редицата с хрущене и го завлече назад. Двамата предпоследни тръгнаха безшумно подир сянката, а останалите от ургашите се прилепиха към стената и изчакаха около минута. Нямаше нито настигащи ги оцелели, нито нови атакуващи, така че продължиха напред - изостаналите бяха наясно, че трябва да се справят сами.

Според данните на Всевиждащите очи на Зелмоксис, последните изливи на магия идваха именно от Олтара в двореца, а честотата им, съобразно разположението на звездите предполагаше подготовка за някакъв завършващ ритуал - така мислеха Знаещите в храмовете на ургашите. Същевременно изливите бяха доста чести и всички бяха наясно, че част от опасните създания вече са призовани. А принцът беше достатъчно опитен, за да очаква гости и умерено практичен - за да се подготви. Бабар рязко спря. В далечината напред се чуха стъпки. Отрядът се затаи неподвижно. Иззад ъгъла излязоха двама високи рицари, които конвоираха стройна жена във вериги. Те пресякоха коридора и влязоха в портала пред себе си. Малко преди да затворят вратите окончателно, жената спря. Обърна се по посока на ургашите, а странно привлекателното ѝ лице застина застрашително.

- Там има божествена кръв - прошепна тя. - Дошли са гости.

Рицарите спряха. Единият кимна на другия, който делово изтегли жената навътре, докато приятелят му спокойно извади меча си и удари по стените, нашепвайки демонични думи. А после хвърли странна сребристта течност по коридора и последва партньора си и пленницата. Бабар рязко дръпна Ашия към себе си и започна да тича към портала, без повече да се притеснява, че ще го забележат. Зад ургашите се посипа мазилка, камъните се разместваха и зад тях се появяваха странни създания - с крайниците на паяк, с размера на малка маймунка и човешки физиономии на местата на паяшките очи.

- Дошъл е гост - завалено изговаряха те. - Дошъл е гост!

Андро последен успя да се шмугне отвъд портала, точно след Ашия и Бабар. Зад него вратата се хлопна със странно свистене и заглуши шумовете и някои писъци от коридора. Ръката му се нагря.

- В адския огън! - изруга от сърце Андро, но беше достатъчно умен, за да не спомене ничие божествено име.

Въпреки че думите го облекчиха, все пак загуби секунда, докато възстанови дишането си. В далечината, рицарите бързаха напред, без да се оглеждат. Ашия и Бабар почти ги настигнаха пред втори, този път богато украсен портал, но на прага му, ги спря невидима преграда. Същата се появи и зад Андро, който осъзна че са попаднали в клетка. Единият от рицарите се върна отново и докосна с разперена ръка преградата.

            - Яви ги при Господаря, Так! - закле рицаря.

Невидимите прегради започнаха да се сближават една към друга, докато Ашия, Бабар и Андро не застанаха в изправена напречна редица на коридора. След секунда, преградите ги затиснаха напълно и с щракане се приплъзнаха нагоре-надолу. Това задейства магия, която ги пренесе директно в залата на Олтара, без обаче да отпуска хватката на невидимото менгеме. Помещението беше препълнена с войници.

- Спестихме време - с едва доловима нотка на облекчение прошепна Ашия.

            Подобна наглост бе характерна за неговата принципна нагласа и Андро премълча. Но този път Бабар също не подкрепи сарказма на другаря си. Андро маркира най-близките и се съсредоточи върху заобикалящото ги помещение. Както и подобаваше на таркиански подземен храм всичко около тях беше в нюанси на пурпур и червено. Централно беше разположена масата-жертвеник, от двете страни, на която се подреждаха жреците и жертвите. Беше огромна мебел, с тринайсет срещуположно наредени стола - шест жреца и седем приношения, което означаваше магическо призоваване от ранга на полубог. Девойка с бели дрехи и разпуснати коси подреждаше чашите на избора им - но според искрите, които Андро мерна около нея, тя вече не принадлежеше на света на живите. Отвориха се няколко странични врати и местата пред масата започнаха да се запълват. По традиция жреците изпиваха последна чаша с участниците в ритуала - “на път” - така се потвърждаваше доброволното им отваряне в света на мрака. Последни влязоха двамата рицари, които включиха заклинанието с преградите. Жената, която конвоираха, на свой ред зае мястото на седмата жертва.

Срещу ургашите се изправи тежка мъжка фигура и когато приближи, те различиха чертите на таркския принц.

- Следя те още от крепостните стени - съобщи Гамба и Андро осъзна, че принцът говори на Бабар. - Все още охранителните заклинания са настроени да те пропускат… и да ми докладват, братко.

Бабар не продума.

- Виждам, че си ни довел изходен материал - продължи принцът

- Остави ги - процеди Бабар. - Само аз ти трябвам.

- Ако не си искал да работиш повече със семейството, трябваше да си стоиш отвъд границата - отбеляза Гамба. - Получих съобщението ти преди седем години и - повярвай ми, не съм те търсил. Мама плака, знаеш. От яд. Малкият ми брат се отказва от клетвата пред рода и остава в служба на жалък второстепенен военен бог от нищожна и неразвита страна. И защо?

Бабар не откъсваше очи от очите на брат си. Но Гамба хладно отклони поглед, разгледа и двамата други в невидимата им клетка и презрително се обърна гърбом към тях.

- Не исках да виждам това - просъска принцът. - Довел си и този нещастник тук. Твърдиш, че си му длъжник? Седем години? Позволи ми да изплатя този дълг веднъж завинаги.

- Той не ми дължи нищо - глухо произнесе Ашия.

- Таркианецът сам решава според честта си – възрази гордо Бабар.

Ашия въздъхна и притвори очи.

- Между братята на Зелмоксис не може да има дълг - изрече той.

Звучеше като отдавна разменена клетва.

Андро се вслуша в дишането му и осъзна, че ургашът се е изключил от разговора и се кани да изпадне в боен екстаз. Ургаш! Ша-арш, на раам - ща. (Което значеше:Вярвам в Бога! Крепостта ще падне пред съгласието на братята. )

В земите на Тарк, изконно следовници на мрака и Еперун, благословеният екстаз на Зелмоксис беше несъмнено силно оръжие. Андро обаче си позволяваше лукса на екстаза само на арената, тъй като отдавайки себе си, човекът спираше да бъде вменяем - около него живи оставаха само тези с печата на бога. В случая обаче, това може би беше удачно решение - те нямаха заръка да запазят някой жив. И все пак! Андро се поколеба. Смазващата ги невидима преграда не му позволяваше - все още - да погледне към Бабар. Ако това тук бяха семейството му… ако бяха…

Бабар първи освободи екстаза. Печата на Зелмоксис светеше върху ръцете му, а преградата пред тях пламна, когато ги протегна - съгласно писанията, демоничният свят не можеше да устои на праведника. В очите на ургашът не остана нищо човешко, той прекрачи напред, удари притичващия насреща рицар, завъртя се странично, а остриета в ръцете му запяха. Почти веднага, Ашия застана до него, гръб до гръб. Рицари и стражи се втурнаха към тях, заграждайки едновременно с това Гамба. Но зловещо съгласувани, ургашите представляваха четириръко чудовище, което мушкаше, сечеше, пронизваше и разпаряше… носеше неотвратима и страховита смърт. Кървавият вестител на Зелмоксис. Андро прехапа устни и на свой ред се приготви да ги последва в екстаза, но топлината в ръката му се засили. Без все още да отключва божествената си връзка той протегна напред ръката с пръстена и от демоничния му досег преградата пред него също се разпадна. Бясното куче Андро, така го наричаха… и той се втурна към жертвената маса, разхвърляйки стражите около себе си. Седемте приношения един по един съсредоточено допиваха чашите си, а след това редом се качваха на олтара, шепнейки химни и “Слава!”. Там, първо краката, а после телата и главите им се вкаменяваха и постепенно се разсипваха в прах. Но следващите не се отдръпваха уплашено. Обичайно това бяха хора загубили всичко, което има значение в човешкия живот, макар че за границите и обичаите на Тарк самият живот имаше коренно различни измерения. И третата жертва остави чашата си празна и тръгна към масата. Андро се фокусира върху седмата, която протегна ръце към бокала пред себе си. Без крайната жертва ритуалът щеше да е незавършен и следователно с бойците в залата щяха някак си да се оправят. Макар и фокусиран върху целта си, ръцете му не спираха зловещото си дело – край него падаха пронизани жреци и окървавени крайници.

Но към масата с приношенията се втурна и самият принц Гамба. Охраната му беше заета с Ашия и Бабар, които вече изглеждаха напълно луди - с разкъсани дрехи и бликове кръв върху оръжията и лицата си. Принцът обаче също беше направил сметките си. Грабвайки шепи от жертвената прах върху масата той я посипа в нозете на двете огромни статуи, които формираха своего рода рамка зад олтара. Това бяха огромни змии, изправени на опашките си, чиито очи се обагриха в червено почти веднага. Появи се магическо сияние и змиите се превърнаха в огромни жени в черно, със сърпове в ръцете си. Те се насочиха срещу Ашия и Бабар, а принцът отново прегради пътя на Андро.

До масата, четвъртата жертва остави чашата си и тръгна, а петата започна да отпива.

Двамата ургаши свалиха и последните стражи пред себе си, а после едновременно атакуваха великанските жени. Оръжията им обаче отскачаха от тях сред рой искри - изглежда дрехите и телата им имаха магически свойства. След няколко бесни, но неуспешни атаки, Ашия първи се дръпна настрани и прекара острието на ятагана си в ефирен разрез по лявото си рамо. Кръвта му обагри острието, а оръжието присветна.

- Благослови, Зелмоксис, - каза Ашия. После с нечовешка сила скочи върху по-близката великанка. Този път резеца разсече дрехата ѝ и изглежда успя да я нарани. Съскайки жената се отдръпна.

Бабар повтори жеста и думите му с известно забавяне. Ставайки Синове на Зелмоксис, ургашите приемаха божествената му кръв и се превръщаха носители на благословията му. Поне така казваха, макар че Андро за първи път виждаше как работи това извън храма. (За низша магическа намеса или обикновен жив враг - било то звяр или човек - екстазът беше повече от достатъчен.)

Петата жертва постави допитата чаша на масата.

Андро използва факта, че принцът следеше другите двама и почти успя да го застигне в гръб, до масата, разчиствайки още няколко от жреците. Гамба си беше почти загинал, но жената със седмата чаша препречи пътя на острието му, подлагайки собственото си тяло. Това даде време на таркийския принц, който нападна с утроена енергия, вече изцяло фокусиран върху Андро. Ургашът също се концентрира само върху това - да убие.

Ашия и Бабар взимаха все по-пълен превес над демоничните жени. Накрая и двете великанки се намериха на жертвената маса и когато Андро прониза последния изправен жрец, застиващите женски фигури са разсипаха в прах. Точно тогава и мечът на Гамба са заби току до главата на Андро, който все пак успя да се измъкне в последния момент. Но въпреки всичко, зад принца полуразсечената седма жертва с последни сили изпи чашата си. Разпадна се в прах, с протегната върху масата ръка - така, както беше достигнала жертвеника.

Удари гръм. Андро отблъсна рязко Гамба, който отхвърча към олтара и зверски размаза гърба си в краката на масата. Залата потъна в мрак, като предвестник на идващия адски вестител. Гамба започна да се смее. Настръхналият Андро видя как Ашия и Бабар скочиха върху жертвената маса. Те се оглеждаха за новия си противник, несъмнено най-зловещо създание, призовано от мрака чрез седемте приношения. На милиметри пред тях обаче се появи слабо виолетово сияние – и нов, малък кристал в центъра на масата сякаш проблесна. Лъчите му се оплетоха двамата ургаши. Те започнаха да се мятат в страшни болки - телата им се сгърчиха, а над тях се изви лютив пушек. Но не можеха да мръднат и постепенно се овъгляваха живи, един до друг. Гамба се изправи, до масата взе в ръце миниатюрния кристал, а лицето му щеше да се пръсне от злорадство.

- Аз съм по-силен, братко - изкрещя принцът. - Аз призовах Камигороши.

Ашия и Бабар не можеха да му отговорят нищо - те умираха бавно и болезнено.

- Ти изостави духа на Тарк! Ти се подчини на по-слаб от теб заради "дълг". Прие Зелмоксис в кръвта си! И ето какво прави божеството с човека! – принцът сякаш се унесе в безумен екстаз.

Андро решително тръгна към Гамба, който на свой ред размаха кристала деицидий към него. След убийственото въздействие върху двамата ургаши, кристалът беше намалял, но все още беше достатъчно голям. Очите на принца бяха луди.

- Умри и ти, куче на Зелмоксис! - изкрещя той. - Никой роб на бога не може да остане жив!

- Аз съм свободен - студено каза Андро.

Той се засили към него и със светкавичен жест го прониза с ятагана на Бабар, който се валяше в краката им. Изправи се и обърса кръвта от острието в дрехата си, а Гамба се свлече на земята в затихващи конвулсии. До него, останките от двойката ургаши се превръщаха във фина бяла пепел.

Слънцето вън изгряваше. В светлината му, ситни прашинки се стелеха над петната кръв по залата. Андро спокойно прибра кристалът - “убиец на богове” и закопча към колана си и ятаганите на ургашите, които бяха доказали себе си като унищожители на демони. Предстоеше му дълъг път до границата. Носейки смърт в ръцете си, Бясното куче потегли обратно към дома.

***

Елена Филипа отвори очи. Толкова много неща… Толкова много въпроси. Защо демонът се разкриваше така пред нея?

За миг кралицата забрави обичайната си кротка логика. И пред очите ѝ се появи отново пътят на Андрада – по своему справедлив, но толкова студен и самотен, подчинен единствено на отмъщението и нуждата. Пътят на убиец.

Какво правеше той в сърцето й? От първо, кралицата мислеше, че двамата са там, за да може да му прости. Да извини атаката над семейството ѝ и Морея, откраднатите ѝ очи, проклятието, в което живееше. Но сега, споделяйки живота му отвътре, кралицата осъзна нещо ново: прошката ѝ щеше да бъде безсмислена. Той просто нямаше сърце. Нищо от сцените в таркийския дворец не го беше трогнало отвътре. Някъде още в началото, при ургашите, сърцето му бе пукнато, а това, което после се е случило с Дана пред портите, напълно го е разбило. Оставяйки го умиращ в адските селения, демоните са извадили само един ненужен кървав орган…

- Върви си... даже без да си дошъл... - прошепна кралицата.

- Аз съм тук, моя студена кралице - съобщи Андрада над рамото ѝ.

Той заобиколи креслото и се приготви да хване ръката ѝ. Елена се дръпна назад.

            - Почакай! - каза тя. - Аз разбрах.

И кралицата стана и церемониално се поклони.

- В името на Илеада, създателката! Защото ти нямаш свое, давам ти от моето сърце.

Елена Филипа се изправи, сложи ръка на гърдите си, а после я постави върху гръдния кош на Андрада. Както и преди, демонът дишаше, но в гърдите му нямаше пулс. Кралицата задържа меко дланта си, приемайки топлината на тялото му. Вслушваше се в него. И точно, когато напълно загуби надежда и си представи колко смешна изглежда, под пръстите ѝ отекна глух удар. И още един. И още един.

Андрада рязко се дръпна назад. Тя не можеше да види изражението му в момента, нито виолетовото сияние, което пръсна край него. Чу единствено шепота му и той заседна задълго в ушите й.

- Ще се върна - каза демона.