История Втора: Завръщането на демона

Иван Крамский, Непознатата, 1883,

Източник: Wikipedia

История Втора: Завръщането на демона

Виновен беше проклетият саз. „За тази повест нека звънне сазът...“ - така започваше той обичайно. И именно с началото на строфите му, кралица Елена Филипа, сляпата господарка на Морея, сега свързваше своето нещастие. Никога не беше виждала подобен инструмент и все пак нямаше съмнение - именно заради саза, тя беше допуснала Ефраим в двореца, заради саза и сиянието му в мрака.

- Спасихте днес живота ми, о, хубава Изелда, Кралице белоснежна на Зепир! - прокънтя гласът на Ефраим от сцената.

- Тогава, елате тази вечер в моя замък! - след епичната битка гласът на Изумба лукаво изви в нова гама.

В това представление тя играеше ролите едновременно на двете Изелди - Изелда и Изелда Белоснежната. И двете героини бяха красиви, и двете - влюбени до полуда в рицаря Тристен.

- Ще ви благодаря сърдечно и ще превържа раните ви лично.

От вас не виждам по-достоен да спечели

сърцето и ръката ми. А тронът ви очаква.

Залата затаи дъх. Ефраим се изправи рязко, а стройната му сянка почти закриваше прекрасния силует на Изумба в стилен сценичен орнамент. Някъде биеха барабани и героят сякаш изпита кратко колебание. Много кратко.

- Аз чакам корабът на моята любима,

тук на брега по залез.

Без нея, не ще зараснат раните жестоки,

спечелени във битката.

- Но аз нали ще ви лекувам - Изумба-Изелда изпъна ръцете си нагоре в изящен жест, а публиката въздъхна тежко.

- За вас сега рискувах всичко и сама не ще спестя ни капка кръв,

пари или магия, за вашето спасение.

Изглежда Тристен леко се отдръпна:

- Изелда Белоснежна! Та аз съм рицар

с нищо незаслужил, такива тежки жертви!

Вървя по пътя прашен,

и притежавам единствено

честта си и меча си свободен.

Наградите не търся и помагам само

на справедливи каузи и хора.

….

Елена Филипа усещаше, че Ефраим-Тристен се движи напред назад, заема красиви героични пози и влага наситени с чувство погледи, само по горещата реакция на дамите наоколо. Всички те дишаха тежко, а градусите в залата още се покачваха. Самата Елена обаче също се топеше отвътре. Нима можеше да съществува такъв мъжествен и пламенен глас? Дори само от тембъра ѝ се виеше свят. Ах, колко глупаво беше това представление, заради което дамите преглъщаха.

Но ето, че Изумба-Изелда се завъртя, гривните на краката ѝ звъннаха, а в гласът ѝ прозвуча горчивина и гняв.

- Но аз самата съм лечителка отлична.

И не тежат върху ми, клетви и обети, подобни

на заклетите върху оназ Изелда, която чакате.

Не е ли тя обичана съпруга на господаря ви крал Марс? 

- Такава е. И аз я чакам на брега. По залез.

Кралица Елена добре знаеше историята на Тристен. Сам рицарят е васал на крал Марс и по негова заповед спечелва Изелда, в тежък двубой. Тя е избрана за жена на неговия суверен, а сватбата носи мира между двете дълго враждуващи кралства. Когато обаче я отвежда за сватбата им, погрешка Тристен споделя с Изелда приготвения в дар за новобрачната двойка любовен еликсир. Така двамата, с вече омъжената Изелда, остават свързани вовеки, въпреки грозната ситуация на прелюбодейство и предателство.

- Простете ми, Кралице белоснежна, Изелда от Зепир.

Простете ми или щом трябва забийте меча си в сърцето ми.

По шумоленото, въздишките и рязкото поемане на дъх в залата, Елена осъзна, че вероятно Ефраим е разтворил дрехата си, за да предложи на удар в сърцето си на Белоснежната Изелда. Според описанията на дамите ѝ, актьорът имаше горещо, изваяно тяло. Мечът издрънча на сцената, а Изумба-Изелда изглежда закриваше очите си с ръце.

- Обичате я толкова? - прошепна актрисата задавено. И Елена едва на прошепна едновременно с нея думите на отчаяние.

- Сърцето си закрийте, рицарю безстрашни.

И раните ви, в битката спечелени, наистина са тежки.

Ще ви намеря лек, дори земята да обърна....

Но погледнете, наближава кораб към бреговете тихи.

Ефраим направи някакви движения, а отнякъде зазвуча тиха флейта. После може би грациозно падна на сцената, напълно обезсилен.

- Платната му какви са? - простена рицарят Тристен.

- Черни или бели? Очите ми се замъглени вече

и не виждам има ли надежда!

(Ако са бели, значи, че Изелда е на борда,

но ако са черни... тя няма да пристигне.)

С кратко колебание Белоснежната студено изговори:

- Изглежда, те са черни, рицарю! И вашата Изелда ви е оставила!

Забиха гонгове и задимяха фойерверки. Напрежението нарастваше, но в нарочната суматоха Изумба хладнокръвно изтича зад кулисите, за да се подготви да изиграе и другата Изелда.

Малката Сузана Арека, седнала в задните редове на свитата на кралицата, започна сърдито да повтаря: “Но платната са бели! Бели са! Кажете на човека, че са бели!”. Колкото и да беше увлечена в сцената, Елена Филипа не можа да сдържи усмивката си. Когато за първи път ѝ четяха историята на Тристен и двете Изелди, тя самата повтаряше същото на бавачката си. Измамата на нелюбимата Изелда беше наистина болезнена и несправедлива. Според легендата, платната на кораба са бели – защото въпреки всичко омъжената Изелда бягаше от краля, своя съпруг и идваше с лекарство при своя ранен любим. Но ревнивата Белоснежна Изолда лъже рицаря в прав текст. Така той, загубвайки надежда, умира - без да дочака любимата си.

Тристен-Ефраим започна заключителния си монолог, а придворните дами вдигнаха отново мокрите си кърпички. Ефраим сигурно беше много красив, на огряната от факлите сцена. Гласът му (от всичките му чарове, единствено той беше достъпен за сетивата на Елена) ту потрепваше като тръбен зов на елен, вибрираше ниско долу от корема или отскачаше от кожата в горещ и нежен шепот. Увлечени в драматичните събития в пиесата хлипанията на свитата преминаваха във вой.

- Изелда, мое слънце и луна, отиваш си завинаги от мене.

Сърцето ми изстива в тишина:

родени сме в трагично, мрачно време.

Но не прилича на рицар, да моли за пощада.

Съдбата си приемам със усмивка.

Макар и грешен в любовта, обичах,

както никой земен мъж не е, до днес.

Присъдата без тебе да умра е тежка,

но справедлива.

Ще те запомня - винаги красива,

като в деня, във който погрешно

споделихме клети чаши...

Деветнайсетгодишната Елена не обичаше музиката. Загубила зрението си преди шест години, тя се нуждаеше от слуха си повече от всичко. Затова искрено се дразнеше от способността на хармоничните звуци да говорят и приковават внимание, да усукват околния свят и пряко да взаимодействат с формите на душите...

 Уви, Ефраим дори не свиреше на саз. Той наистина пееше понякога, но не владееше голямата музика - нито тази на органа, която разтърсваше сърцата, нито тази на пианото, от която принципно плачеха дамите, нито даже тази на дълбокия чист глас и сантимента на мигa. Напевите му, макар и буйни, бяха далече от професионално-отработената страст на другите гостуващи актьори и музиканти. Историите, в които играеше, също не бяха нещо особено, не много по-различни от романите в библиотеката, древните сказания или даже ежедневните събития в близките села и замъци. Но Ефраим бе заразителен като… като болест, да. Макар и несъвършен в техниката си, енергията в образа му сияеше и зашеметяваше зрителите. Той умееше да вселява усещания и драматична съпричастност у околните, повече от всеки друг. Това именно беше неговата магия: той пренасяше зрителя на мястото на събитието, караше го да изпитва искрен глад или жажда, болка, светла радост, бурна изненада, тежък гняв или, безмерна като океана, тъга.

Може би ако си позволеше да го помисли още малко, Елена щеше да признае поне пред себе си, че сазът няма никаква вина. Уменията на Ефраим също бяха без особено значение. Но кралицата не искаше да се замисля: за първи път тя изживяваше подобна буря от емоции.

Нямаше съмнение - любов! Съвсем истинска! Това ли беше? Щом усетеше, че Ефраим е наблизо Елена отмаляваше напълно. Даже звукът на заглъхващите му стъпки я пронизваше със сладостни тръпки и дори сянката му попаднала върху кожата ѝ я караше да трепери. Какво оставаше във вечери като тези... Кралица Елена Филипа, изпъната като лък и с вкаменено лице, стискаше до болка ръцете си под пелерината, за да запази, поне външно, присъствие на духа. Не всички зрители следяха само и единствено сцената, тя добре знаеше това. Хладните възрастни придворни, безчувствените стражи и шпионите на благородници, патрици или други крале - всички те очакваха и най-малката ѝ грешка, за да я превърнат в нейното падение.

Беше наистина опасно да се увлича така. А и той не беше нито сам, нито силен, нито свободен, но кралицата едва се владееше. Елена избираше тежки сковани рокли и царствени стойки, държеше дистанция и демонстрираше явен хлад. Но с всяко приближаване и отдалечаване към този мъж, вътрешно избухваше като малка студена звезда, всмукваща в себе си небето… Нима не беше очевидно за всички? И какво може да направи? Изпитваше толкова силни чувства, а дори не можеше да види пътуващото трио пристигнало в Морея. Нито него - смуглият, висок Ефраим, с глас като кадифе, нито малкият музикант Роко и маймунката му Акико, нито красивата Изумба с гривните на краката и косите с аромат на кардамон, жената на така желания Ефраим.

- Дошла съм късно! - извика от сцената новата Изелда-Изумба. -

И Тристен е мъртъв! О, съдба проклета,

отнела мойта чест, а после

и смисъла в живота ми отнемаща…

Елена се отнесе в мислите си. Отгатването на взривяващата финална сцена на Ефраим я беше изтощило напълно и тя вече не можеше да се насили да следи партньорката му. Но публиката (особено мъжката част, съдейки по шумовете при стражата) компенсираше унеса на кралицата. Казваха, че Изумба е омагьосващо привлекателна. (И Елена Филипа стисна още по-силно юмруци.) Но тя нямаше да покаже слабостта си и тази вечер.

- Ваше величество!

След заключителните звуци, тържественият шепот на нейти Арека не оставяше никакво съмнение. Беше време за сбогуване.

Елена вдървено се изправи - на тези вътрешни представления кралицата (уви) си тръгваше първа и оставяше двора, актьорите и поклонниците им на спокойствие. А единствена от дамите ѝ, великолепната Арека сякаш беше неподвластна на магията на Ефраим и придружаваше с желание господарката си в покоите й.

- Благодаря ви за представлението, метр. Вашата игра отново ме развълнува. Моля, елате! - Елена вдигна длан.

С властен жест на другата си ръка тя откопча една от тежките си сапфирени гривни (равняваща се може би на годишния доход на равнинно село). Кралицата я подаде напред грациозно.

- Това е подарък за вашата трупа и особено за вашата красива партньорка.

- Благодаря сърдечно! - Ефраим премина сцената и спря пред нея.       Вслушана в шумоленето на дрехите му Елена осъзна, че той вероятно галантно коленичи пред краката й.

- Ще го пазя до сърцето си завинаги! Това е свидетелство за оценката на най-великата кралица на времето ни!

Мъжът протегна ръка към бижуто и пръстите му (неволно?) се плъзнаха върху дланта ѝ. Елена спря да диша за миг, а после кимна и рязко се извърна към централния портал. Стражите започнаха своя сложен кадрил. Заглъхващи удари в далечината потвърдиха отварянето на вътрешните порти и спускането на моста в езерото.

- Но с какво да ви зарадвам следващия път? - извика след нея актьорът. - Как да се отблагодаря за вашата милост?

Елена Филипа спря за момент. В паниката си може би беше избързала със завъртането си, но не подобаваше на кралица да смени посоката си, нито да покаже колебание, затова тя безразлично подхвърли през рамо:

- Може би лекция за училището при двора.

Без нови коментари и въздишки, кралицата продължи своето тържествено прибиране, като се проклинаше наум. Трябваше да си поиска нещо красиво! Нещо наситено с огромна, завладяваща любов.

***

Елена Филипа страстно желаеше да се почувства красива, но официалните тоалети никак не ѝ помагаха за това. Все пак зеленото, в което бяха оцветени, беше добър избор за младата червенокоса кралица, която не можеше да ползва огледало. Но около всяка, дори и несъзнателно създадена, регалия, се натрупваха митове, условия и изисквания. Забранените дантели се превърнаха в прекомерна употреба на плюш и коприна, втъкани дълбоко сребристи и златисти нишки, украшения от кожа и пера и (зелени) скъпоценни камъни. Пепа Гард настояваше на величието, Ивана на грацията, Арека на разкоша, Мелия на правилната символика. За удобството не пукаше на никого.

Елена Филипа не се оплакваше. Известно бе, че кралете и кралиците (дори тези с прокълната кръв) не можеха да имат телата на обикновените хора, нито техните мисли и усещания. (Ако и да изглеждат досущ обикновено) За дрехите няма какво да говорим. Докато владетелят е сам, той е символичен годеник на Морея. И дрехите на Повелителите са дрехи на Морея. Движението и поведението им – също. Когато по-късно кралете са в брак, те стават бащи и застъпници на земята пред боговете. И винаги, винаги, винаги - нейните изкупителни жертви, първите изтеглили късата клечка. А Морея, мечтаната и сънуваната, със зелените хълмове и студените планини, с топлото море и богатите южни градове, за морейците, именно Морея беше смисълът и центърът на света.

Елена притвори очи и си припомни своята първа публична обиколка, когато навърши пет години, а родителите ѝ я представиха пред църквата и страната като свой наследник.

… През влажната пролет те пътуваха с карета и огромен кортеж повече от седмица до централните и източните части на Морея. Баща ѝ впрочем рядко се задържаше в двореца и живееше повече на кон, отколкото в покоите си, но това семейно обикаляне не беше честа практика. Пътят беше изтощителен, но родителите ѝ нито веднъж не повишиха глас и не се оплакаха, а търпеливо спираха пред попътните храмове и градове, участваха в церемониите и говореха с хора с еднакви проблеми и смутен вид. Пътуваха и някои от нощите, за да компенсират гостуването в две аристократични имения. Призори на деветия ден пристигнаха в Старата столица, където гологлави и облечени само в тънки памучни ризи изкачиха хилядата стъпала към Кръглата църква на острова, за да измолят милост от небесните покровители на Морея. Малко преди входа на храма, Елена видя, че раната на баща ѝ отново кърви (той беше наранил крака си в страшното земетресение малко преди да потеглят, а пътуването само утежняваше нещата). Въпреки болката си кралят влезе вътре без да трепне и се приготви да изслуша цялата проповед на Източния патрик, докато лицето на майка ѝ побледняваше все повече. Малката Елена не издържа и се разплака още след началото на речите. За първи път майка ѝ не извика дамите да ѝ помогнат и може би това принуди духовникът да съкрати приготвените думи - трябваше да е почти луд за да се конкурира по звук с плачещото царствено момиче. Така благословията беше дадена набързо, но окончателно, а остатъкът от церемонията се прехвърли за следобедните, значително по-благоприятни часове.

Но баща ѝ беше бесен. За първи път Елена стана свидетел на подобен гневен изблик, от винаги деликатния ѝ, могъщ и спокоен родител. “Запомни”, повтаряше той, а очите му бяха студени. “Нашият държавен строй съществува само благодарение на традицията. Всяка церемония и всяка публична изява препотвърждават взаимното съглашение - да бъдем върховни господари на живота и смъртта в Морея. Именно заради това, ние трябва да спазваме всяка церемония и всяка традиция. И една кралица никога не може да плаче публично, нито да бяга от задълженията си. А ти ще бъдеш кралица.”

Презрението на баща ѝ към сълзите ѝ се запечата в спомените ѝ завинаги. Каквото и да се случеше, тя нямаше да бяга наистина от задълженията си до последно. Тогава, сега или винаги.

Елена потрепери от студа и след кратко колебание плесна с ръце.

- Ваше величество! - услужливата Леда притича под внимателния поглед на графиня Гард.

- Искам топло какао. И, нейти Леда, донесете палтото ми моля, ще отида в галерията.

- Веднага, Ваше величество!

- Донесете ми и преписките с Източната провинция отпреди 14 години.

- От годината на вашата иногурация?– уточни Леда.

- Да. Искам да проверя нещо - Елена леко сбърчи лице. - Пепа, знаем ли какво ще поиска Западния патрик от нас днес? И имам ли заръка от Херцога?

Пепа Гард поклати глава, а после сепнато побърза да отрече и на глас. Говорът пред Сляпата кралица беше задължителен, според етикецията в бързо адаптиращия се двор. Но тя наистина нямаше коментар: Патрикът стоеше в двореца втора седмица и не бързаше да си тръгва. Срещаше се с много хора, разговаряше дори с Херцога на Орф, а към кралица Елена Филипа се държеше търпеливо, лукаво и даже малко покровителствено. Същевременно и Старият крал все по рядко изпращаше емисарите и писмата си при Елена. Трудно бе да се прецени мотивацията му: дали е опит да ѝ предаде нужната за един владетел самостоятелност или е гневна реакция към нарастващата кралска власт на дъщеря му.

Кралицата забърза крачките си. Спомените от детството ѝ рядко я навестяваха, особено с толкова тривиална причина, каквато беше студът. Тя си бе забранила да вижда образите на щастливото им семейство и особено лицето на майка си. Но пък веднъж изплували, те не можеха да бъдат пренебрегнати. За какво беше преговарял тогава баща ѝ с Източния Патрик? Защо церемонията там беше толкова важна, че въпреки болките той изтърпя и всички следобедни песнопения и дори изнесе своя кратка беседа в Кръглата църква?

“Разбери,” повтаряше баща ѝ. “За разлика от дивите животни, хората се организират в царства. Това е много повече от кланове или племена. Именно управлението на добрия крал е залог за оцеляване на всички. Прав или не, именно кралят решава всичко! Той изпраща хората на война, а войниците често умират, дори ако печелят войната за своите. Кралят заповядва да обезглавят виновните или предателите и именно той избира живота и смъртта на всеки поданик. Но само така владетелят може да запази градовете и границите си. И само така може да защити бъдещето на останалите хора в царството. Затова само управникът, който влага себе си докрай, има право да плати пред бъдещето с чужд живот.”

Баща ѝ влагаше всичко, в това нямаше съмнение. Елена от своя страна би дала много, за да може да се откаже от своята господарска позиция и да живее свободно и за себе си. Но избор не ѝ се предлагаше. И тя колебливо вървеше напред в мрака.

***

След оная злополучна нощ, в която намери ръката си, вече повече от година демонът не беше се появявал в покоите на кралицата. Тя спеше равно и непробудно и се събуждаше рано (прекалено рано), преситена от мълчание и тишина. Отне ѝ около месец, за да осъзнае, колко ѝ липсват огнените проблясъци. Въпреки пламъците, за нея това беше възможност изобщо да вижда като постоянен процес на възприятие. Андрада бе отнел очите ѝ денем, но също така ѝ ги връщаше нощем, в безкрайните скитания в Ада. Демонът беше и единственият ѝ искрен, макар и гневлив и злобен, събеседник. Той отдавна бе обяснил какво иска и не си играеше да я лъже или да нагажда целта си. Но какво се беше случило с него? Кралицата не преставаше да си задава този въпрос, едновременно в ужас и надежда. Беше ли завършена неговата мисия? Имаше ли някакъв край нейното проклятие?

И едва в неговото отсъствие Елена осъзна, колко дълго може да продължи нейната собствена история. Отпърво тя мислеше за себе си като за специално временно решение, укрепваща брънка, която да възстанови правата на фамилията им. И очакваше помощ, някой който да я насочи и подкрепи. А сега постепенно осъзнаваше, че може да остане кралица завинаги. Независимо колко трудно беше това.

Затова дните ѝ в двореца минаваха в усърдна, макар и уморителна работа. Церемониала на дамите, изучаване на хора, земи и ръкописи, срещи с канцеларията и Рагнир, довереният страж на баща ѝ. И той и Пепа постоянно настояваха да я обучават и тя покорно ги следваше. Докато не се появи Ефраим - нейната днешна красива и безнадеждна любов. Отдавна лишена от право на собствен живот, Елена не мечтаеше за някакво бъдеще с него, но все пак се оставяше на сладко-горчивата тръпка от неговото присъствие. (Под същия покрив!)

Все още в моменти на силно вълнение тя можеше да види направо душите на хората около нея и тези видения, макар и объркващи и плашещи, бяха последната ѝ визуална опора. В присъствието на Ефраим тази ѝ способност се бе събудила едва в представлението за Тристен и Изелда. Когато той докосна ръката ѝ, пред потресената Елена просветна цялата зала: странните, но вече привични форми на придворните, Изумба (във формата на лисица на сцената) насечените силуети на стражите. Но там имаше и още нещо: тънка златиста мъгла, проблясваща като облак в пространството и силуетите на душите. Такава мъгла кралицата виждаше за първи път - обикновено формите пред нея бяха свързани само с желанията или силите на душите и нямаха материални аналози в реалността.

Елена лежеше неподвижно на леглото си и прехвърляше спомените си един по един, преди да заспи. Дните ѝ натежаваха все повече, понякога и се струваше, че дори очакването на следващото представление на Ефраим, не може да я накара да живее още седмица. Или цели две седмици. Кралицата привично прескочи времето отпреди да загуби очите си. Светлината тогава беше силна и кратка - и сега ѝ изглеждаше като сън. Толкова много смях и топлина! А после? Ето тя е на тринадесет и ѝ предстоят трите години в битки с лекари и постепенния неумолим мрак. Разочарованието на кралската фамилия от нея. Отчаянието и разбитите ѝ надежди, ден след ден. Какво ще стане? Какво ще стане с Морея? Застига я смъртта на майка ѝ, кралицата; помита я бунта в двореца - и след това сделката с демона изравнява везните на съдбата. Несъмнено, за всичко беше виновен Андрада, крадецът на очи. Но той си беше отишъл и тя нямаше как да излее напиращото в нея отчаяние.

 Коронацията. Подредбите на дворцовите клики и плахите реформи на индустриите. Предизвикателствата - да имаш войска, която да ти бъде вярна без лично ти да си я водил в бой; да имаш работещи хора, без самият ти да работиш с тях; да имаш горди и красиви дами, които коленичат доброволно без да си нито най-красивата, нито най умелата помежду им. Да имаш могъщ и страховит баща... превърнат в твой равен, приятел, или...

Чувствата я задушаваха - твърде големи, за да се изразят с думи. Нощем, дворецът се превръщаше в товар, в тежка купчина камъни, които налягаха крехките ѝ рамене и свиваха сърцето ѝ. Така ѝ се искаше да живее, но без заповеди, етикет, тежки дрехи и сметки! Да бъде тъкмо такава, каквато е… Свободна! Дори и сляпа! Някъде, където ще може да усети блясъка на света и живота отново.

Елена Филипа разбра, че повече не ще може да издържи така и се изсули от огромния резбован креват. Безшумно притича към паната на източната стена и размърда маскираната брава. Пред нея се разкри скритата система на двореца - тесни проходи и тайни стаи, които свързваха крилата на сградата и с които можеш незабелязано да достигнеш даже извън портите на Външния двор. Баща ѝ, кралят, обичаше да ѝ разказва за тях и да ѝ демонстрира отделни участъци, когато беше малка. Проходите познаваха само царствените особи и най-доверените им хора, но може би никой вече не знаеше пълните им очертания и възможности.

Откакто бе загубила очите си, сляпата кралица не влизаше в тях, макар че напоследък използваше входното помещение до спалнята си за таен момичешки склад. Но всяко действие беше по-добро от постоянната ѝ тъжна равносметка. И макар това да не беше лесно за хладния ѝ разсъдък, тази нощ тя убеди себе си, че е необходимо да изследва златната мъгла в залата. Следователно нужно бе незабелязано да достигне обратно до сцената на Малкия театър.

Кралицата се преоблече в скритите до входа дрехи на младши паж и закачи краят на приготвеното кълбо от копринен конец на първата халка за факли. За разлика от лесния, царствен и симетричен дворец, лабиринтът от проходи не ѝ беше особено познат, а и факлите нямаше да ѝ помогнат. Но всеки полъх и миризма ѝ говореха, всеки шум беше цяла драматична история, а в останалото, кълбото щеше да реши проблема. Ариедна, нали така се казваше девойката, спасила героя в лабиринта с тъкмо такова кълбо? Елена Филипа стисна нишката и храбро закрачи напред.

Два часа по-късно, кралицата нямаше представа къде се намира. Проходите бяха огромни и студени и никъде нямаше нищо познато. Елена се вслушваше в шумовете, опипваше каменните повърхности и се опитваше да надуши нещо. А познатият дворец се бе превърнал в мрачен и загадъчен проблем. Часовникът на кулата би полунощ и тя осъзна, че все пак ако използва нишката, ще има време да се завърне спокойно и незабелязано в спалнята си. Но Елена не искаше да се предаде толкова лесно.

Малкият театър беше уреден във високото южно крило на двореца, в мансардния етаж и девойката беше убедена, че като цяло е завила на юг и се изкачила нагоре. Поне веднъж. Или два пъти. Или … може би три? Също така, понякога слизаше, макар и за малко. Причу ѝ се плясък на вода. Елена Филипа долепи ухо до камъните с надежда да чуе още нещо. Но отвън имаше само буря? Вятър? Далечна флейта или крясъци на гарвани? ... И къде беше тя? Под покрива на южната кула или под някоя от външните галерии на крепостната стена? Или на съвсем неочаквано място?

- Аз пребродих огнените земи - промърмори отчаяно кралицата. - Аз летях в небето и водих демона в мрака. Аз спасих цялата страна, а това е собственият ми дворец.

Тя спря и се опита да си представи изминатият път. Изведнъж се чу силен шум и последвалото рязко течение едва не я повали от изненада. Нещо прошумоля, изтрака и се опря в краката ѝ и Елена бавно протегна ръка към него. Беше старо руло - вероятно ръкопис - подплатен с агнешка кожа, а когато се опита да го разгъне усети специфичните напластявания. Това беше Войнишката карта - с основна част от проходите на двореца. Тя беше чувала за нея, като слух или легенда - стара релефна схема на служебните помещения на двореца, специално изрязана, за да може да се разглежда в тъмното. С нея си служеха четиримата стражи първи ранг на баща ѝ - Рагнир, Ерга, Драв и Игръм. Елена разтвори картата в скута си и плъзна дланите си върху нея.

Девойката остави мислите си да се реят, докато пръстите ѝ нежно проверяваха очертанията. Без съмнение това беше двореца - северните вградени планински зали, грандиозното южно крило, централната цитадела, Външния двор, източните конюшни и езерото, градината, фонтана и парка на запад. Успоредно със залите бяха изрязани тънки ленти, проследяващи коридори и проходи.

Но къде беше кралицата в момента? Как да продължи напред? Елена Филипа рязко се изправи, прибра картата в пояса си и започна да навива нишката обратно. „Напред“ можеше да почака. Тази карта… очевидно беше дар. Някой знаеше какво прави тя в момента. Може би дори искаше да ѝ помогне? Верен страж или служител на баща ѝ? Самият той? Или някой от двора или пък съвсем непознат?

- Който и да си - ясно произнесе Елена, - благодаря ти за картата от все сърце!

Но никой не ѝ отговори. Кралицата със сръчни движения започна да намотава обратно нишката по пътя към своите покои. Тръгна си с лека стъпка: имаше начин и път и тя щеше да го намери. Неочаквано, в проходите на замъка сърцето ѝ беше намерило временен покой с нещо толкова просто - някой мислеше за нея.

***

С парите на богатия си род, Патрикът Енделиб можеше да си устрои лесен режим по свой вкус – но само ако някога не беше отдал живота си на църквата. Следовниците на боговете в Морея принципно не си падаха по лесното и приятното, а Енделиб бе заслужил своята позиция не случайно. За духовниците важна беше постоянна сила, която да налагаш над света и желанията му, а най-вече над себе си. Затова, макар че темпераментът му беше нощен по природа, духовникът ставаше с изгрева на слънцето всяка сутрин, подчинен на правилата на ордена си и на желанието си за победа над плътта и низшата си човешка натура.

Докато планинският патрик Августар донякъде споделяше неговите неудоволствия от ранната утрин, пълничкият Източен баща на Троицата (Херман, най- старият от тримата) искрено се наслаждаваше на цветовете на идващия ден. За неговия вътрешен дневен настрой, това беше най-успешната част от деня.

- Нека благодарим на Илеада, Майката, за дъха, с който небето ни е надарило - започна той.

Августар и Енделиб покорно склониха глави и измърмориха бърз благослов. Всеки по своему, намираше традицията, която следваха за нужна и единствено възможна. Това ги примиряваше с необходимостта да отчитат дневните си ритуали, дори когато никой не ги наблюдаваше.

- И нека помолим небесата за помощ в този тъй труден за църквата ни момент - продължи Източният.

 - Нима Прокълнатата кръв отново е създавала проблеми? - бързо подпита Августар.

Откакто Елена Филипа публично го унижи в тронната си зала и отне част от доходите на региона му, омразата му към властта в Храга бе постигнала невиждани размери. ( Другите двама патрици се отнасяха към двореца значително по-спокойно и снизходително.) Но някакси Августар бе приел събитията твърде лично (защото подчертаваха грешката му ясно и видимо). Кой да знае, че Сляпата е натрупала толкова привърженици, а проклятието ѝ ще се използва за своеобразен мистичен ореол. Нещастница!

- Това, разбира се, не може да се избегне - меко потвърди Източния. - И ще го обсъдим. В църковните въпроси, тя е напълно в ръцете на баща си и богопротивната му канцелария.

- Но като цяло, Арагурд е сякаш овладяна и укротена - сви рамене Енделиб. - особено напоследък престанаха да се занимават с финансите на църквата и сега постоянно проверяват родовете Ирник и Ездул.

Херман поглади брадата си.

- И това не е случайно - каза той. - Изглежда действащите лица в двора се подменят. Старият крал не може да забрави онези, които са го предали.

Августар презрително свирна.

- Има смисъл да помним враговете на Небесата - натърти той – само ако те все пак остават живи.

И планинецът гордо огледа двамата си събеседници. Но те някак си не подемаха замисленото предизвикателство.

            - А дали анализът на магическият фон на Морея е готов и проверен? - Енделиб направо смени темата.

- И не само от нас - мрачно отговори Източният патрик. - Артефактът подарен ни от Хестия работи перфектно. Но в Канцеларията Арагурд също имат Всевиждащо око, откупено от княза Всемирен.

- Нима това е лошо? - замисли се гласно Енделиб.

Августар поклати глава.

- Крадецът вика „Дръжте крадеца!“ - мрачно обяви той. - Интригите на двора да се проверяват от самия двор! Мили богове! Сега каквото и да открият нашите емисари, в Арагурд ще имат готов отговор. „Магическият излив е с военен характер.“, „Случилото се е част политиката ни на разузнаване...“

- Много повече се боя от недоверието, което остава завинаги между нас и кралският двор - Енделиб тъжно клатеше глава. - Колкото и да настоявам за това, кралицата няма дори изповедник. Единствено графиня Гард е връзката ѝ  с небесата.

- Но сега знаем, кога е бил счупен защитния печат на двореца.

Източният патрик не оставяше разговорът да се разтече в редичка сълзливи критики. Той биеше право в целта. Енделиб се възхити на толкова ранобудната му социална адекватност и побърза да демонстрира своята дедукция.

- И както предполагахме, именно тогава Елена Филипа започна да ослепява?

- Прав сте - Херман благо се усмихна в отговор. - Колко проницателно, Ваше светейшество.

Енделиб поласкано се усмихна, но Августар не му позволи да се почувства твърде комфортно.

- Но ние и преди знаехме, че в двореца има божествено или демонично явление, - тихо каза той. - А след разрушаването на печата, Филип също го разбра, не случайно помоли и нас за помощ.

- Кралят молеше за помощ неведнъж - сухо вметна Херман. - Но нещата, които искаше, костваха твърде много енергия. А борбата му с греховете и демоничните отклонения не струваше нашите усилия.

Августар кимна съгласно, но Енделиб в колебание присви очи. Той също не одобряваше наглостта на двора и на Стария крал. А и всичко в троицата трябваше да бъде триединно и без общо съгласие нищо не биваше да бъде направено. И все пак, това беше неговата Морея – и в нея живееха всякакво хора. Понякога си мислеше, че откакто Августар пое мястото от предходния Планински патрик, троицата бе станала твърде непримирима и категорична, твърде далече от простата грижа за земята. Затова пък се грижеха за божественото. И небесата сякаш им говореха.

- И все пак - пророни замислено Западния патрик - ако дворът на Храга е тъй богопротивен, защо Жертвената птица подкрепя кралската кръв? Дори днес?

Но естествено, той не очакваше отговор.

***

- Ваше величество! Ваше величество!

 Графиня Гард махна с ръка на вестителя, като вътрешно вибрираше от неудобство. След последните подредени и ранобудни месеци, момичето-кралица отново спеше сладко и до късно в началото на деня. Това продължаваше вече няколко седмици и се изплащаше с рядката блажена усмивка на Елена сутрин. (А Светата майка Пепа Гард се топеше от тази усмивка.) Но кой щеше да оправи проблемите на двора, създадени от късното ставане? Днес процесията им пристигна на косъм, а церемонията по посрещането на съседния северозападен крал едва не бе отложена. Невнимателно, толкова невнимателно!

От друга страна Елена Филипа, Владетелката на Морея, Сляпата кралица и Господарка на трите провинции, не беше някой, който да събудиш с потупване или подвикване. Не могат да се правят и случайни забележки на Избраната да води, това се подразбираше. В тези дни на изграждане на образи, самата Пепа с удоволствие би проследила наказанието за изтърван (дори и основателен) намек на външен човек…Защото за хората границата между Прокълнатата и Белязаната от небесата, бе едва забележима и се състоеше от преклонение.

Забързаната процесия най-сетно достигна до залата, където ги очакваше Барс, Кралят на Брсгед. С нервно шумолене кортежа зае местата си, а кралицата уверено се възкачи на трона.

- Позволете ми да ви поднеса своя дар, о, Кралице на Морея - и слугите на галантния крал коленичиха пред Елена.

Елена се усмихваше отсъстващо. Какво, по дяволите, очакваха от нея тези неадекватни гости? Тя не можеше да види нищо и те го знаеха, но не произнасяха нито дума. В нейния дворец, в столична Храга, вече отдавна беше прието подаръците да се описват гласно. На северозапад в провинциите на Брсгед обаче явно не се замисляха... или я изпитваха. Но не бяха първите. И хитро инструктираната малка Сузана в свитата ѝ щастливо изписка: “Какъв геройски меч! Вижте, има дракон и светец на него!”. И сляпата кралица удовлетворено кимна.

- Благодаря за благородните ви намерения, скъпи братовчеде. Дарът Ви е бляскав и достоен, както подобава. Уверена съм, че и Вашето могъщество е също изключително.

- Вашата сила също, о, прекрасна братовчедке! Сега разбирам, че слуховете са верни и Морея и нейната кралица изживяват нов възход.

Възход?

- Разкажете ми за тези слухове! - меко се усмихна кралицата. - Може би по-късно на обяд? А сега е мой ред за приветствия.

И подчинени на нейното махване пред северозападния крал се поклониха две от дамите ѝ - изящната Ивана и зашеметяващата Арека. С елегантен и съгласуван жест, те предложиха на госта украсен поднос с царствено бижу - огромен златен кръст с кървавочервени рубини. Според хората на Елена, кралят на Брсгед беше силно вярващ и знакът на Итангра щеше да го зарадва.

- Имаме много да говорим наистина - гласът на Барс неочаквано потъмня, доколкото гласовете могат да го правят. - Този, макар и светъл дар, няма да ни е достатъчен. Съюзът и подкрепата на Морея са ключови. Донесох Ви меч, именно защото днес милата ми Брсгед се нуждае от съюзническото Ви оръжие. В западните граници има война, с която трудно ще се справим сами. А Хестия е близо и до вас.

Лицето на хладната сляпа кралица се вкамени още малко. Какво искаше този мъж? Арогантен глупак. Още не е изул прашните си ботуши, а вече говори за война, насред тронната ѝ зала. Не е ли работа именно на Брсгед да пази границите Хестия? Тъй както Морея пазеше Шнеговия, а Тарк – Осминдийските очертания.

Елена Филипа Морейска, тъкмо навършваше двадесет години. Но вече цели три от тях, тя беше Избраната и господарката на Трите провинции. Тя не понасяше да я притискат, особено публично.

А вече на няколко пъти кралицата чуваше подрънкването на гривните на Изумба в края на свитата. А и Ефраим и музикантът Роко едва ли бяха далеч.

- Разбирам - промълви Елена. - Войната е толкова страшна. Ах!

И тя сложи ръка на сърцето си. А после продължи с очарователна непринуденост.

-         Именно заради това трябва да осмислим нещата докрай.

И владетелката на Морея поклати глава. Барс, значи бързаше? Ах!

- Но към кой да се обърнем за съвет? Аз съм само едно момиче, което (както знаете) е избрано от Великата птица на Морея - и ето че ангелска усмивка озари лицето на Елена Филипа. - Измислих! Не ви се обядва, но нека тогава си починем и се срещнем на вечеря. Ще видим заедно историята на това, което е било… за да си представим добре това, което ни очаква. Нейти Изумба, маестро Ефраим?

- Да, кралице!

- Моля ви, подгответе ни Сказанието за древния Лем тази вечер! - изпреварвайки с половин секунда репликата на Барс, Елена Филипа доверително се наклони към него. - Не се тревожете, актьорите са от изключително висока класа. Пълното изпълнение на Лем е голяма рядкост, понеже е толкова дълго... Истинска наслада за публика като Вас. А и както знаете, никак не е лесно да се владееш публиката повече от час.

Със същата преднина от половин секунда, кралицата рязко се изправи обратно и властно изрече:

- Каня всички в театралната зала на двореца привечер. Крал Барс и аз ще оценим таланта на актьорите и ще си припомним легендата за създаването на нашите земи.

Подчинени на жеста ѝ, придворните дами направиха реверанс, стражата изгърмя с мечовете, а тръбачите изсвириха край на аудиенцията. Обезпокоената Пепа все пак остана да отбива огъня пред част гостите. (Чак под огромната си рокля, отдалечаващата се Елена потрепери от презрението в гласа на Барс, докато изричаше думата “представление”.) Но за нея този невъзпитан тип си беше заслужил всяко разтакаване.

***

Сега Елена Филипа отвори безшумно вратата и пристъпи напред в Малкият театър. Сърцето ѝ тупаше: в драматичната тъмна нощ, сляпата кралица обикаляше владенията си, невидима за дневните хора. С картата в ръка, разбира се, беше много по-различно. В последно време, тя бързо изучи ходниците и започна лесно да се ориентира в техния особен каменен свят: пълен с екот, странна миризма и редове от страничен полъх. Но до момента все отлагаше посещението на Театъра – вероятно поради някакъв детински вътрешен фатализъм. Оказа се обаче, че по пътя няма нищо особено.

Кралицата размишляваше. Дамите, които изпращаше в библиотеката и архива, за да и служат като очи, така и не можаха да намерят ключ към годината на иногурацията. Може би, защото тя не можеше да обясни какво търси? Или защото част от документите им се пазеха при баща ѝ, Херцога на Орф? Най-общо, била е година на примирие, след дълги и тежки сражения и страшно бедствие в западните градове… Елена Филипа разтърси глава.

Ако само можеше да вижда ръкописите! Уви, изглежда те нямаха души и формите им, макар и неизменни, бяха недостъпни за нея. А странната ѝ способност да вижда околните преобразени като фантастични зверове и форми, все още бе объркваща и неуправляема. Несигурна. Но и тази вечер, при докосването си до дланта на Ефраим, тя успя да види и душите в залата, и загадъчната златна мъгла върху тях. Видя и плъхът - страшната муцуна на крал Барс, златиста, озъбена и нагла - точно, както можеше да се предположи.

А какво великолепно представление изнесоха актьорите! (Елена искрено потрепери от възторг.) Колко силни бяха думите за мира и войната! Колко могъщ и смел беше крал Лем! (И колко прекрасен Ефраим!) От скучноватото ученическо сказание за създаването на Морея и Северните кралства, трупата извади героични битки, болезнени предателства, пламтящи саможертви и толкова дивашки устрем, че краката на кралицата потрепваха само при спомена. Това беше истинският живот. Какво знаеше за чувствата и силата на света, тя самата, скритата в сенките, тихата и тъжната? Актьорите изглежда знаеха всичко. И накрая, когато Лем триумфираше на враговете и изковаваше Старата столица високо в Балкана, дори на Елена Филипа и се искаше да стане и закрещи заедно с публиката - “Алем! Алем!” (което значеше “Първи!”)

Елена се отърси от спомена си и се плъзна покрай задните редове. Театралната зала беше овално помещение, оградено с плътни стени с ефектни пиластри, но без прозорци. В средата му, осветена от нарочен стъклен купол, се издигаше сцената. Кралицата се насочи към кралската ложа – за да се ориентира напред логично беше да повтори някоя от позициите на вечерта. Първо седящата от кралското място и след това тази до актьорите, при поклона им. Дали мъглата беше част от залата или биваше създадена от играта на Ефраим? Какво беше нейното вълшебно сияние?

Но актьорът беше силно загадъчен за нея. Душата му нямаше ясен контур, защото и двата пъти кралицата го виждаше като странен студен пламък, много подобен на една от формите на Андрада. (Само че доста по-малък и син на цвят.) А какъв беше самият Ефраим отвътре, обелен от театралните си позиции, пречистен от заразителната си аура? Могъщ войн, изящен певец, благороден орел, лъв или митичен звяр? Елена Филиша потръпна мечтателно. Може би той беше Ангел - Ангелът на театърът? Или Ангелът на Любовта, така божествено красив и вдъхновяващ, смел и силен, с грациозна фигура и сияйни доспехи. О!

Кралицата спря и се вслуша съсредоточено. Беше доловила бледия шум откъм сцената.

Някой се движеше в центъра на залата! Стресната, тя се вмъкна в близката седалка и притихна неподвижно.

- Не пали светлината! - това без съмнение беше гласът на Ефраим.

Кралицата стреснато се вкопчи в ръкохватките на стола. Този път и само обожаваният му глас беше достатъчен. Визията ѝ се отключи: пред кралицата меко просветнаха местата в залата, окъпани в златисто и две чужди животински фигури в центъра. Това което виждаше, обаче, беше странно, защото местата бяха празни - а според обясненията на демона, със зрението на сърцето си, тя можеше да вижда само и единствено души.

- Не се тревожи, всички спят - гласът сега беше на Изумба.

Елена се вгледа внимателно. Актрисата беше в средата на сцената и отново изглеждаш като сребърна лисица, с огромна пухкава опашка.

- Трябва само да махна кутиите и ще освободя камъка - каза тя.

- “Не се тревожи!”, значи... Така е, ядеш вече толкова дълго от хляба ми, че ми казваш и кога да се тревожа.

Елена Филипа трепна и сдържа драскането в гърлото си. Тя не познаваше този глас на Ефраим - сив, зеленикав и злобен. Но ето, че и фигурата му се размърда и кралицата разпозна формата ѝ. Душата на актьора сега приличаше на огромен, дебнещ паяк.

- Уморен си - примирително изрече Изумба. - Беше дълъг ден, а и историята на Лем винаги те изтощава.

- Проклета кралица! - изръмжа Ефраим. - Как можа да ни накара да играем само след половин ден подготовка? Уморен съм, а и ти знаеш, Цвете мое, колко залагам на тези представления.

- Ефраим, не е съвсем така… - гласът на Изумба звучеше светло, като ангелски хор, но лисицата която я въплъщаваше беше напълно безразлична. - Защо се ядосваш? Ти напълно завладя публиката и днес. А и наградата на кралицата надмина двойно предишните ѝ дарове.

Изумба сега дори се усмихваше, личеше си по гласът ѝ.

- Освен това съм сигурна, че получи и нова покана. Мадам Ивана най-сетне благоволи да те забележи.

- Ивана - Ефраим си пое въздух и излъчи удоволствие. - Изглежда войнственият ми образ ѝ подейства.

И паякът звучно примляска. Но мъжът явно не можеше да се успокои лесно и избухна отново.

- Но затова пък ти отхвърляш всеки от почитателите си, Цвете мое! Оставила си на мен всичко и аз сам се боря за нашето бъдеще.

- Но хората тук ме плашат, Ефраим - звънна престорено тъжно Изумба, докато лисицата ближеше лапичката си отегчено. - Не знам какво да правя, когато ме доближават...

- Цвете мое - Ефраим изрече обръщението благо.

 А после рязко изви в гневно кряскане и паякът, в който се беше превърнал духът му, неистово размаха предните си крачета.

- Ти знаеш! И добре знаеш и кои сме ние и какво правим. Поканите и благодарностите са всичко за нас. Не можем да имаме своята школа и театър без пари. Ако ти не можеш да осигуриш дори за себе си достатъчно пари от зрителите, ако не можеш да подкрепиш нашата мечта… то кой би искал да се учи от теб? И ако ти самата не можеш да вършиш работата си, как тогава ще обучаваш нови актьори? - Актьорът дишаше тежко и сякаш драскаше с нещо по пода на сцената. - Но най-вече, сега трябва да се видиш с нашия господар. Знам, че има задача за теб…

- Ефраим! За него ще направя всичко! - лисицата се доближи с умилкване към паяка. - Не знаех, че ме е потърсил! Аз винаги плащам дълговете си…

- А кога ще платиш и моите дългове? - паякът-мъж притихна в дебнеща позиция.

Изумба мълчеше. Според последвалият шум човешките им тела размърдаха нещо от пода. Чу се звук, дали от крясък на птица или далечна флейта, а златистата мъгла изчезна. Останаха само паякът и лисицата застинали долу на сцената. Актрисата тихо промълви:

- Готово - и добави. - Никога не ще забравя откъде ме извади господаря. Нито твоята доброта и твоето обучение, Ефраим – към мен, момичето от дома на Ван-Ел. Ти ще получиш обратно всичко вложено.

- Да тръгваме! - изсумтя презрително паякът и двамата се изтеглиха към централния вход в другия край.

Залата и Елена се сляха в мрака.

Кралицата постоя малко без да мърда, а после бавно се изправи и се придвижи обратно към скритата врата на ходника. Очите не стигаха - сега не искаше и да чува нищо повече. Може би никога.

Едва далеч в хладните коридори, Елена започна да се съвзема. Движеше се бавно между каменните стени и макар че не можеше да си позволи да загуби напълно посока, остави се на хаотичните чувства, за да я поведат през проходите към фонтана в градината. Беше топла зима или ранна пролет - странно, нереално време, от онези, в които ти се вие свят. Нощта миришеше на дървета, които се събуждат; соковете на тревите и храстите избиваха в неистов устрем към светлината. Кралицата излезе измежду сенките и се отправи към моста водещ до центъра на каменните форми. Някога тук беше първата ѝ среща с демона, но мястото му между статуите отдавна беше празно.

Елена Филипа се придвижваше във величествената композиция като леко прокарваше ръка по изваяните фигури, за да се ориентира по-лесно. В началото скулпторът ѝ беше подарил макет на фонтана и тя познаваше елементите, макар че не ги беше виждала. Ето че застана на мястото на Андрада и се опита да усети какво ли е било на Прокълнатия да стои там, изправен срещу царските покои, за да наблюдава живота в двореца. Ден след ден: нея самата, майка ѝ, баща ѝ… пърхащите придворни, бойните стражи, гостите. Представи си го, как се е освобождавал от камъка малко по-малко, жадувайки постоянно за отмъщението и свободата си.

Тя протегна дланта си настрани и напипа могъщата фигура на каменния кон изграден точно до мястото на демона. Шията на коня сякаш удобно се намести под ръката ѝ. Кралицата започна да го гали не съвсем съзнателно, бавно подреждайки мислите си подобно на разплетени коси в сутрешна прическа.

Съдбата ѝ натежаваше все повече. Сляпата Елена Морейска старателно изпълняваше дневните си задължения и ритуали и кротко царуваше в обеднелите си земи. След смъртта на кралицата, Светата Майка Пепа Гард хладно, но твърдо надзираваше моминството ѝ, а баща ѝ, Херцогът на Орф (макар и отделен от живота на дъщеря си и от шума двора), стоеше в сянка, движещ голяма част от държавните дела. Именно от него тя чакаше решение за назряващата война в Брсгед, но това решение се бавеше.

В постоянна служба, оцеляващата кралица живееше като затворник в двореца си. Тя бе напълно неспособна да се отдели от познатите му очертания. А дори между тях, тя чертаеше нови и нови граници, за да прикрие и компенсира недъга си. Бариери и стени - между стаите и залите, между гостите и дамите, между службите и стражите им, между себе си и всички други. Така Елена се отдалечаваше все повече от скритите лица на околните и от възможната им неприязън… Но както дори самата кралица осъзнаваше понякога - отдръпваше се и от всичко хубаво свързано с тях.

Способността ѝ да наднича в душите около себе си едновременно я спасяваше и ужасяваше. Тя ненавиждаше грозотата на света, изкривените и низки страсти отразени в страшните лица и тела около себе си. И същевременно дълбоко в себе си, тя се чувстваше отговорна и към безименните хора в сенките под трона, и към страшните, но верни аристократични лица, които крепяха мястото ѝ. Към баща си и делото му, което вече носеше на раменете си. “Такъв един странен парадокс…” промълви почти на глас Елена, която с царствена лекота използваше странни книжни думи, щом разговаряше със себе си....

Но ужасът в нея постепенно взимаше превес. Особено днес. Какво трябваше да стори с постоянния ред от жадни и искащи хора препълнили палата чак до покрива с нуждите и желанията си? Всички, всички!, от коварните придворни до опитните стражи, от красивите дами, до простите готвачи имаха свои тайни мисли и стремежи, свои собствени плетеници от кроежи и грехове. Понякога Елена виждаше вътрешните им лица съвсем отблизо, а тялото ѝ се вледеняваше от мерзостта им. Днес и толкова мечтаният Ефраим също я разочарова. Паяк! Добре, паякът може би не беше нищо в сравнение с насечените и уродливи сенки, които понякога я доближаваха. Нима паякът не е божие създание? Но излизаше, че и новите хора, пристигащи в двореца, не бяха по-различни от вече наличните в него зверове. Жреци, крале или губернатори - за тях може би беше разбираемо. Местата, които заемаха, не им позволяваха да запазят чистота или невинност. Северозападният ѝ съсед, ѝ уж равен на нея самата по кръв и власт, беше пресен пример. Елена си припомни ясно плъхообразната му муцуна и се сви от отвращение. Зверове, плъхове, паяци! Те я заобикаляха.

Но и уж безобидните свободни хора и актьори съвсем не бяха просветени приказни създания, о, не, никакви ангели не бяха… Просто поредните гладни търсачи на съкровища, маскирани под “благородна” цел - “собствен театър”?

Елена изхлипа, докато сърцето ѝ бавно изстиваше. Ех, ако Ефраим беше силно влюбен в своята Изумба… или дори в някоя от дамите на двора… тогава тя можеше да му прости. Или, ако поне влагаше цялото си сърце в играта на сцената и в съдбата си на актьор, а не използваше съмнителни артефакти и опияняваща златна мъгла. Що за създание беше актьорът – обикновено отклонение или жалък мошеник? Властта му очевидно бе плод не на неговия талант, а на каменния амулет, с който оплиташе залата - толкова могъщ, че запазваше отпечатъците от душите на омаяната публика в страшната си златиста паяжина. Да, да, ако силата му бе истинска, кралицата би го приела и без съмнение би го надарила богато. Дори би го отпратила свободен и надалеч след това, па макар и само задето и бе подарил дивашките трепети на обречена любов. Но Ефраим беше никой. И Елена беше треперила от страст, само заради глупавата му празна обвивка и вълшебния глас.

Дори и баща ѝ я беше изоставил. Цяла вечер кралицата се надяваше да получи вест от него, ободрителна дума или съвет, нишка, която да следва пред краля на Брсгед. Трябваше ли да отдава още от плътта и силата на Морея, за да опази крехките западни граници от бъдещи проблеми? А можеше ли да си позволи да пренебрегне молбата на Барс за помощ? И какво трябваше да поиска в замяна? И какво беше това ужасяващо нещо на запад, заради което Барс щеше да допусне морейските войски в границите си… или предложението му беше глупав капан, за да лиши Морея от военните ѝ сили? Съветите на Пепа не ѝ помогнаха, Арагурд забавих отговорите си, а баща ѝ мълчеше, отново. Пресвети Итангра, колко искаше да се махне от тук. Веднъж и завинаги.

Елена Филипа ядно се обърна към коня, несръчно се изкатери по каменния му гръб и го възседна. Макар че умееше да го прави от малка, все пак не беше яздила, откакто загуби очите си.

- Дий! - заповяда кралицата.

И конят тръгна.

***

В утрото светлината беше ясна и с особен сребрист оттенък. Tакъв има само в понякога, много рано, в планината. Кралицата обаче спеше, напълно безчувствена към редките цветови явления и Пепа Гард никак не се изненада. Северозападният крал упорито чакаше в приемните помещения, но беше ясно, че няма да го удържат твърде дълго. Беше пристигнало и съобщение от Херцога на Орф, в запечатан кожен тубус. Пепа поклати тъжно глава и помаха с пръст към Арека и малката Сузана скрита за полите й.

- Сузана, имам подарък за теб - и доволна от невинната си двойна хитрост Светата майка взе от подготвения на масата сандък, един мъничък златен тромпет. - За теб е, мило дете. Наистина досега само пажовете имат право да свирят в двореца, но ако се упражняваш добре…

- А мога ли да се упражня отсега?

- Разбира се, разбира се - Графиня Гард бързичко ръкомахаше. - Кралицата така ще се зарадва, като научи колко се стараеш…

И коварната Пепа сведе очи, а малката Сузана допря инструмента до устните си.

При кристалния звук на тромпета, неподготвената Елена Филипа рязко се изтъркаля от леглото си. Тя привично прие помещението в себе си и осъзна, че е сама. Изправи се бързо, а само след няколко секунди вратите на спалнята се отвориха.

- Добре ли сте Ваше величество? Стори ми се, че чух шум! - лукаво се суетеше Светата майка.

До нея тропаше малката Сузана Арека и победоносно надуваше тромпета си отново и отново. Елена се вгледа (и вслуша) в детето и премълча, а после властно разпери ръце и се остави на дамите да я обличат. Следеше думите им без коментар и бавно се съвземаше от нощния унес. Какво трябваше да направи? А да.

- Пепа! - И кралицата се завъртя по посока на скърцащите поли на Светата майка. - В конюшните има подарък за мен. Великолепен бял кон. Казва се Ериел. Моля те, погрижи се да получи подобаващо отношение. 

- Разбира се, Ваше величество - Слисаната Пепа не намери начин да възрази.

Как този подарък се беше промъкнал до кралицата не беше ясно. Кон! Единствено кралят… И Пепа побърза да каже и своята новина.

- Пристигна и послание от Херцога на Орф… - но Елена Филипа махна с ръка.

- После. Извикай, моля те, Западния патрик на срещата с крал Барс! Той само това чака тук, не ще ми откаже. Нека след час двамата ме чакат в павилиона до езерото, за да разговаряме насаме - едва дослушвайки последвалите тихи инструкции на графинята, Елена Филипа продължи. - Дами, днес ще се разговарям с Барс и трябва да бъда особено силна. Арека, направете ме да изглеждам непобедима!

Дамите се спогледаха и запърхаха с удвоени усилия. Горката кралица! Липсата на очи съвсем и беше взела ума. Всеки знаеше, че силата на една жена е именно в това да изглежда уязвима и победима. Що за глупост е това “непобедима”.

Но Пепа, Светата майка, кимна удовлетворено. И неусетно пред удивените очи на придворните започна изгряването на нова звезда. Ивана се отказа от корабните рокли и избра кройка на дреха с изваяна плавна линия и тъмнозелен строг оттенък. Пепа подбра ботуши с корави токове, украсени с кост и метал. Мелия наложи отгоре ѝ мантия с кожи и пера и закрепи подобни обеци в ушите ѝ. А Арека добави извита яка обшита с диаманти. Но в този ден съдбата бе благосклонна към тях и въпреки сложната подготовка и разнородния им вкус, дрехите сякаш сами заговаряха с нужния тон. Власт и Сила. А в особената прическа, даже обичайната ѝ, изящна корона, изглеждаше остра и непреклонна.
            И ето, в сивата сребриста утрин Елена Филипа, могъщата Повелителка на Птицата и еднолична господарка на Морея с Трите ѝ провинции, крачеше със звънтящи стъпки в галериите, а сенките се отдръпваха от пътя й.

- Смятам, че моята братовчедка е намерила своето решение за мен - тържествено заговори Барс след протоколните приветствия.

Елена раздразнено изви глава - братовчедка, как не.

- Всичко зависи от Вас, кралю - и тя се усмихна уверено. - Моля седнете до мен.

- Надявам се, няма да гледаме нов театър? - изпитателно се вгледа в нея мъжът.

Но, разбира се, тя нямаше как да усети погледът му. Или имаше? Тази сутрин кралицата на Морея беше непроницаема.

- О, значи представлението Ви е харесало? - и Елена плесна с ръце. – Съжалявам! Въпреки че всички искаме още, днес не мога да товаря скъпите ни артисти с нови заръки. Разкажете ми вместо това Вие някоя история.

- А какво Ви се слуша? - усещайки се близо до целта на преговорите, Барс започна да проявява крехка галантност.

Малко по-малко си спомняше как се прави това, понеже като крал не му се отдаваше често случаи да общува с равни - особено с жени. (А на дамите в собствения си двор, просто трябва да заповядаш и те вече се забавляват сами.) А в крайна сметка, за два дни внимание към сляпото създание, можеше да се постигне нещо, припомни си той. Защо да не си позволи малко социална щедрост?

- Разкажете ми за земетресението от годината на Коня! Преди 15 години. Спомням си, че тогава особено пострадаха нашите западни граници и град Будвар у вас.

- Беше много отдавна и спомените ми са… - започна Барс, но после се вгледа в Елена и измени думите си. - Както добре знаете, загинаха десетки хиляди. Сринати бяха стотици селища, градовете Будвар и Лосан. А крайморският Зепир и до днес е обвит с мрак.

- Имаше ли земетресението някаква причина? - попита Елена.

- Нима гневът на боговете може да е безпричинен, Ваше величество? Ние, бедните смъртни, рядко слушаме Всевишните без да съгрешим..

- А дело на небесните богове или на подземния свят беше това?

- Проучвах много и не можах да определя нищо със сигурност - Барс направи пауза. - Както знаете, аз наследих чичо си на трона малко по-късно.
            Дамите направиха кръстни знаци.

- А къде ще използвате моите войски, кралю? - смени темата кралицата.

- Вие знаете за идващите от Хестия Конници и техния устрем към южните земи и Осминдия. Те не се спират пред нищо. А - вероятно знаете и това - моите армии в момента воюват в североизточната част на страната и удържат Шнеговия и степните варвари, които също търсят излаз на юг. Пренасочил съм вече централните и западните си войски към Будвар и Лосан. Но Зепир е твърде далеч от тях и не искам да разделям корпусите си. Градът обаче е точно до границите с Морея, на дни път от вашата крепост Шуан. Бригади от северните ви сили или даже няколко бойни шуански кораба могат да удържат Конниците или да ги изтикат обратно. Готов съм на свой ред да ви отстъпя доходите от част от защитените с тях земи.

Елена разсъдливо мълчеше. Земетресения и жертви. Конници. Варвари. Война. Историята отпреди стотици години сякаш се повтаряше, объркана в зловеща схема. Кралицата се извърна към патрика. Споменът за Андрада ѝ даде сила и пред погледът ѝ плахо просияха заобикалящите я души - плъхът на крал Барс, вълкът на патрика, маймуните-дами и адските кучета на стражите до вратата. 

- Ще можем ли да удържим Зепир, отче? - попита тя Западния патрик.

И избърза да добави, за да избегне уклончив отговор.

- Ще можем ли да удържим града с Вас извън мрака?

- Само ако изпратя Орденът на лечителите там. Имахме някои успехи … в областта - след кратко колебание все пак излая патрикът - вълк.

Елена леко се учуди от това съучастие, но реши да продължи напред без да губи спечеленото. А паузата ѝ позволи да задържи за миг прехвърчащата в главата ѝ мисъл: Нима и Патрикът се страхуваше от Конниците? Или беше от тайната на Зепир?

- Пратете лечителите си тогава! - отсече кралицата.

После кимна към Барс.

- Ще ви дам войска, за да удържите Конниците на север. Но доходите са нещо далечно. Ще задържим за себе си самата крепост, заедно с прилежащите мини, земи и гори и ще построим нов манастир до него. Другата част от територията, ще остане ваша, както ще ви отстъпя и новите, спечелени от армията ми, земи на запад. А вярвайте ми, ние в Морея умеем да печелим - тя направи кратка пауза, – но Зепир ще ми го дадете още сега, с договор.

После глезено подхвърли

- И, скъпи братовчеде, можете да си вземете меча, свои имам достатъчно.

Барс отскочи сякаш му бе ударила плесник. После кралят разтърси глава и се усмихна криво. Дотук с галантността, време беше за търговия.

- Зепир е голям и важен град – започна той от далеч. - Наистина беше полуразрушен, но вложихме там много и пристанището му е ключово, а…

- Зепир е в мрак, казахте го сам - спря го Елена властно. - Доколкото знам вече три пъти през последните години хората ви изоставят града на произвола и той гори. Ако ще пазим граници и ще жертваме от кръвта на Морея, за него, накрая Зепир трябва да бъде пречистен и наш.

- Не мисля, че е във вашата власт да пречистите града, прекрасна братовчедке. Разбира се, железните мини до града са ключови, но тъкмо там се крие безименно зло. А макар че зад стените хората са защитени, те рано или късно излизат навън.

- И все пак, ако ние премахнем злото, земята ще остане наша, нали? - сладко отрони Елена. - И желязото? Ние все пак не бихме проливали кръвта на Морея просто от добросъседски чувства. Макар че толкова ви ценим. Важно е да имаме един свой град, който да пазим там. А не мисля, че Конниците биха опитали да вземат тукашния Шуан, да речем, та да е нужно да се намесваме без причина във вашите битки…

- Но в Зепир моите лечители опитваха вече няколко пъти…

- Убедена съм, че лечителите на Морея са не по-слаби. Те заслужават своя шанс и цената за рисковете им трябва да е адекватна. В крайна сметка, ще спечелим и двамата: вашият сигурен тил, срещу желязото и пристанището на Зепир - кралицата направи нова пауза. - А като израз на добросъседските си чувства, нека ви направя и малък подарък. Може би известна помощ в Двора ви от нашата театрална трупа няма да е излишна. Така ще опознаете по-добре богата история на земите ни. Ще помоля метр Ефраим да ви придружи в Брсгед.

Кралят мълчеше и се вглеждаше в очите на Елена. Лицето ѝ запази своя спокоен и доброжелателен израз и накрая той се предаде.

- Виждам, че решението ви е окончателно, братовчедке – леко преигравайки въздъхна Барс. – И добре знаете, колко ограничен е моят избор и колко силна моята нужда. Изцеждате всичко от мен - за вашите войски ще ви дам и Зепир, щом трябва. И дори ще взема ненужните ви актьори. Ако се поколебая, какво ще ми подарите още? Може би цирк? Или опера? Но запомнете добре: ако само едно копито от запад навлезе в моите земи, уж охранявани от Зепир и вашите войски… Или се пролее макар и само капка кръв от свещената Брсгед заради безименното зло в мините, които вие опитвате да пречистите… можете да считате договорът ни за невалиден.

- Тогава час по-скоро изтеглете от земите на Зепир свещената си кръв, братовчеде - кимна Елена. - Така ще приемем вашите условия.

Без да отлага повече, кралицата плесна с ръце.

- Ще подпишем текстовете следобед. А сега да пием и да се забавляваме! Да се поздравим за нашата среща и за бъдещето на двете ни страни - Елена не издържа и лукаво добави. - Преди да избера в дар и някоя танцьорка...

***

Залезът се спускаше меко. Може би твърде рано за сезона, в градината пропя пойна птичка. Кралицата въздъхна и извърна лице към камината.

- Ваше величество? - обади се графиня Гард. - Актрисата Изумба още чака.

- Да влезе - кимна Елена Филипа.

Беше толкова, толкова уморена. Но нищо нямаше да се свърши, докато не е свършено. Стражите издрънчаха, вратите скръцнаха едва доловимо, а стъпките на Изумба бяха леки, но неуверени. Визията на душите отдавна беше изчерпана и кралицата се чувстваше почти удобно в привичния мрак. Три стъпки под трона, актрисата коленичи.

- Ваше величество, разбрах, че изпращате трупата ни в Брсгед.

- Така е.

- Умолявам Ви! Позволете ми да остана тук и да Ви служа.

- В Брсгед вие ще ми бъдете много полезна. Трупата ви има какво да даде на моя северозападен братовчед.

- Но аз повече не искам да оставам в нея! Откакто съм в Морея и в Двореца, все по-силно осъзнавам, че е необходимо да променя живота си. Моля Ви, позволете ми да остана с Вас. Нека Ви служа като роб, като куче, ако щете… - в гласа на Изумба звучеше безнадеждност.

Елена добре познаваше този вид молби. Те са раждаха от отчаянието и понякога, точно затова не значеха нищо. Онези, които с лека ръка захвърляха живота си до момента и се предаваха на милостта на монарха, бяха едновременно и подмолни, и беззащитни създания в очите на кралицата. “Такъв един странен парадокс”, измърмори Елена почти гласно. Обаче “понякога, така набирам най-верните си хора”, казваше баща ѝ. А във времето ролята ѝ в подобни ситуации сякаш беше предварително разписана.

- Станете нейти Изумба. Засега можете да останете - и господарката махна с ръка. - Щом се заклевате да ми служите ще изкупя дълговете ви от метр Ефраим.

Актрисата мрачно сведе глава.

- Аз нямам повече дългове - заяви тя.

- Тогава идвате в семейството ни чиста като ангел - усмихна се Елена Филипа.

Значи дълговете, за които говореха с Ефраим през онази нощ бяха изплатени? Как? Но кралицата премълча. Само махна приветливо и зачака стаята да се освободи отново. Ритмиката на церемониите я успокояваше.

- Пепа!

- Да Ваше величество!

- Вече може да ми кажеш. Какво ми е написал херцога сутринта?

Пепа разтвори печатите на тубуса и важно прочете:

- “Надявам се да задържим Зепир и мините му официално. Изпрати Орденът на лечителите за инструкции при мен.”

- Дотук добре - Елена направи поредната пауза.

Сърцето ѝ възликува заради успешната среща с крал Барс, но и една малка част от нея възмутено изцъка. Баща ѝ можеше да напише това много по-рано. Но сега трябваше да се гледа напред, нямаше време за премисляне и съжаления.

- Пепа!

- Ваше величество!

- Утре сутрин подгответе коня ми и три дами, с които ще яздим. Ще се разходим в снежната гора.

- Ваше величество! Този кон!...

- Просто го подгответе - Елена Филипа впери невиждащите си очи в своята графиня и мадам Гард преглътна възраженията си и се поклони

- Сега вече искам да спя - въздъхна кралицата.

С плавно шумолене, дамите една по една нагласиха столовете, гардероба, балдахина и завивките и напуснаха стаята. Вратите окончателно се хлопнаха. Елена се успокояваше постепенно. Какво още? Не биваше да забравя паяжината на Ефраим. Трябваше да проучи силата и възможностите ѝ. Всичко. И още...

Кралицата тръсна глава, надигна се от креслото и застана под колоните. Най-сетне сама. Остави се на нощния полъх и тишината. Да. Беше толкова тихо.

И стаята сякаш изстина. Сърцето ѝ прескочи удар. Какво ставаше? Обзе я зловещо и прималяващо усещане, което не беше изпитвала отдавна. Не можеше да бъде.

- Демоне?... Демоне!

- Тук съм, принцесо - прогърмя гласът му, току до ухото ѝ. - Чакаше ли ме?

С привичен жест демонът хвана ръката ѝ. Стаята ѝ присветна и потъна в мрак. Постепенно светът изплува отново, в странно синьо сияние. Елена Филипа отчаяно се огледа. Разбира се, това не беше познат свят.

- Виждам, че и ти си се променила, принцесо - измърка проклетият глас иззад рамото ѝ.

Кралицата се извърна, но все още не виждаше никой. После бавно, като омагьосана, плъзна поглед по себе си и новото си въплъщение. Предишното тяло на полупрозрачна витра беше изчезнало. Елена Филипа изпъна гръбнак и протегна лапите си. После скочи. Изтегли назад главата си и понечи да каже нещо. Но от гърлото ѝ излезе само ръмжене. Глухо лъвско ръмжене.