История Трета: Игрите на хората

Portrait of María Teresa de Vallabriga on Horseback,

Francisco Goya; източник: Wikimedia Commons

История Трета: Игрите на хората

Тримата младежи се придвижваха към столицата на коне, като избягваха главния път. Пътуваха през целия ден, без да отчитат дъжда или умората си. Спяха в станциите по маршрута (когато ги достигаха) и тръгваха отново призори. Трябваше да изпълнят задачите си и го правеха точно и професионално. Монахът Аргтур беше в края на двайсетте си години - човек остър и студен като шлифован кристал, а и не по-малко затворен. Воинът Мелхиор бе в началото на трийсетте, масивен и грубоват … и изнервящо мрачен и категоричен. Нестор се опитваше да говори с тях понякога, но сам той не беше умел с попътните приказки и топлите думи. Затова в крайна сметка пътят им остана почти безмълвен.

Небето изсипваше върху им постоянен студен порой, но някак си им спестяваше силни бури, гръмотевици или прекалено драматични обрати. На третия ден, малко преди границата ги нападнаха заблудени разбойници и Нестор почти се зарадва - щеше да упражни преговорните си умения и да събере някакви допълни новини. Но в суматохата на атаката, Мелхиор изкорми четирима от тях с камата си, а другите се обърнаха в бяг. (Дори не докосна меча си, ето такъв беше той.) Оценявайки убийствената му скорост и ефективност, Нестор реши, че е излишно да преследват и разпитват бягащите за техния предводител или поръчител. На петия ден му се струваше, че пътуват така цяла вечност - прогизнали, измръзнали и все пак - неумолими. Но в политиката и търговията, решимостта да стигнеш докрай беше ключова.

На седмия, Нестор осъзна, че ги следят отдалече. Сенките на преследвачите бяха издължени и разпокъсани, а миризмата им, му напомни леш. Предположи, че става въпрос за четворка Минни твари от южните земи на Брсгед. Проклетиите се движеха само по четири и се хранеха с трупове и мърша. ("Трупясваха" труповете обаче, не чакаха жертвите сами да се подготвят за изяждане...) Кръвожадни и с изключително обоняние, те можеха да проследят целта си от огромно разстояние. Беше ред на монаха Аргтур. Вечерта той излезе безмълвно от страноприемницата и посипа пътеката със свята сива пръст от Азраил, прочете молитва и нарисува свещените си знаци върху нея. На сутринта намериха главатарят и две от тварите на Минната четворка напълно опържени между акуратно отбелязаните кръстове.

Нестор, разбира се, знаеше доста неща за спътниците си, но мълчаливата им резултатност едновременно го дразнеше и впечатляваше.

***

Късната пролет беше истински напоителна. Валяха дъждове вече седмици, небесата тежаха, а земите извън двореца бяха безнадеждно сиви и кални. Кралица Елена Филипа принципно нямаше особен досег с облаците и мократа пръст, а упоритата влага и досадното фоново тракане по покриви, козирки, чадъри и дъждобрани не я смущаваше твърде. Тя не виждаше и затова облаците изобщо не ѝ пречеха, а краката ѝ (доколкото кралиците изобщо имаха такива) стъпваха извън сградите и павираните градини само покрай разходките ѝ с коня Ериел. Но тя предпочиташе да не слиза от него без крайна нужда, а дори стъпила на земята, никога не изпускаше гривата или поводите му от ръка.

Слушайки около себе си с половин ухо, Елена се отнесе в спомените си за деня и едва доловима усмивка плъзна върху устните ѝ. Ериел имаше бърз, но стабилен ход и беше несъмнено изящен. Кралицата постепенно се научи да се доверява за избора му на път или скорост, а последните няколко пъти, той дори плавно скачаше с нея над препятствия и тя чувстваше, че лети. Това беше свободата! Елена Филипа често слизаше в конюшните и тихичко говореше на животното: глупости някакви, затова колко красиво и безценно е то.

Постепенно тишината завзе територия и дворецът навлезе в нощните часове. Благородната Мелия затвори книгата, от която четеше на Елена и зачака знак, за да си отиде.

Кралицата мълчеше. Тя плътно зави около себе си кадифеното наметало и скри засиленото си потрепване. Да, денем водата оставаше незабелязана, но нощем Елена Филипа се сблъскваше с нея отново. (Упорита и студена вода, която обратно на своята природа, изцежда силите и изсушава душата.) Андрада наричаше водата “втора базова среда” и пред него кралицата си мълчеше. Не, че по принцип лъвовете говореха много.

И затова на Елена Филипа никак не ѝ се искаше да остава сама. Но беше твърде детинско да настоява придворната дама да ѝ прави компания. Докога? Рано или късно, щеше да заспи… и тогава…

А Мелия вече сдържаше всичко в себе си - дори и дъха си. С времето беше установила, че сляпата Елена Филипа може да определи отношението и чувствата на близко разположените хора. Тя правеше това дори по-добре от острооките си родители. И въпреки че царствената особа по правило не бива да е отмъстителна (и Елена не беше), след срещите им у Мелия оставаше едно особено, предпазливо чувство. Дамата повече не си позволяваше да покаже и най-малкото неуважение: дори и със случаен жест или бегъл, недоловим нюанс на поведението си. Твърде крехко изглеждаше всичко.

Кралицата обречено се изправи и въздъхна.

- Можеш да си вървиш, Мелия - каза тя най-сетне.

Придворната дама щателно нагъна полите си и се поклони подчертано и без да бърза. Елена вероятно не можеше да види това. Или можеше? Напоследък Мелия избягваше да се замисля: може би кралицата виждаше мислите, макар и без да вижда хората. Затова дамата грациозно (и бързо) постави книгата на масата до камината и в полутранс се изтегли към портала.

Щом стъпките на нейти Мелия заглъхнаха в галерията отвън, Елена Филипа вдървено се отпусна на креслото между колоните и се вслуша в тишината. Беше толкова уморена.

Камбаните биеха... Удар на сърцето. Два.

Тук е. Той е пак тук.

- Ваше величество - прошепна Пепа Гард.

 Тя стоеше на затворения портал пред покоите, но отвътре никой не ѝ отговори. Гард изчака още няколко мига и плесна с ръце, а двете прислужнички старателно наместиха извитата кадифена лежанка пред вратата на кралската спалня... Именно там Светата майка прекарваше нощите си до трети петли, за да не може нищо и никой да обезпокои сънят на кралицата на Морея.

А Елена най-сетне отвори очите си. Блъсна я синьото сияние и усещането за влага. Къде я беше запратило днес? Макар че попадаха в една и съща среда и дори може би в едно и също пространство, всяка нощ стартовата позиция се променяше.

Както обикновено, миришеше на желязо, сол и студ. Този демонски свят беше много по-различен от адските огньове на предишните им срещи, а миризмата беше негова неотменна характеристика. Тя го оприличаваше на пещера, по-точно много пещери свързани с разнопосочни проходи: нагоре, наляво, натам, надолу, нанякъде. Повърхностите на околните стени обаче, не бяха точно каменни: те бяха лепкави и еластични и излъчваха студеното, мазно като усещане, сияние. Тя си знаеше, че както и преди, демонският им свят беше проекция на грехове и кошмари, а обхождането му можеше да продължи с години и това не правеше нещата по-приятни.

Андрада бавно се материализира пред нея. За разлика от огнените земи, тук той беше във формата на все същата прекрасна полугола човешка статуя от фонтана: тази, която някога принцеса Елена освободи с целувката си. Тялото му изглеждаше изключително силно и живо и също излъчваше излъчваше слаба светлина. Ако човек се вгледаше настоятелно, можеше да забележи, че ръцете му не бяха така плътни както останалите части: именно в хилядите им прашинки можеше да се отгатне огромното количество животи, които той беше унищожил преди наказанието да го настигне. И въпреки че добре познаваше тъмната му демонска природа, Елена не можеше напълно да заглуши възхищението си: изваяната силна фигура, великолепните движения, съвършеното лице… загадъчните сенки на очите… Кралицата се опомни: виждаше ли той в момента? Елена не знаеше това със сигурност. Но не можеше да попита.

Тя унило раздвижи лапи и се доближи до демона. Търпеливо го остави да закопчее нашийника на врата и под гръдния кош. Другият край на каишката, той завърза около кръста си и намота резерва на ръката си. После тръгнаха напред: да остават на място беше безсмислено и опасно.

Свързващата нишка между мъжа и лъвицата беше малко над десетина метра, но се изпъваше рядко: теренът не позволяваше да се отдалечават един от друг повече от две-три стъпки. И сега проходът срещу тях се стесни почти веднага и после рязко се спусна надолу. После наляво. И тогава, изотзад, водата ги заля: дивашката, сиво-синя мътна вода, в която не виждаха почти нищо - само заплашителни ръбове и редки размазани сияния. В нея, те бяха благодарни на свързващата каишка, която ги задържаше заедно. Стремяха се да не бъдат отнесени в нови ръкави и коридори и отчаяно плуваха един след друг с надеждата да достигнат някоя издигната суха скала или нов, незасегнат проход.

Лъвицата не беше подходящ образ за този свят, за пореден път си помисли Елена. Ноктите ѝ се хлъзгаха по сините бляскави повърхности, лапите ѝ неумело прорязваха водата, мократа козина натежаваше, дробовете я боляха, а постоянният порой в пещерата допълнително мъчеше котешката ѝ природа. Но пък и витрата от огнения ад, нямаше да издържи на това изпитание - тялото ѝ бе прекалено слабо и леко, а и какъв е смисълът от крила ако няма небе, в което да ги ползваш…

Елена не разбираше как и защо се трансформира в лъвица. На това отгоре, макар доста по-силна от предния път, в новия си вид тя беше почти лишена от дар-слово. Отвратително. В дългите нощи на очакване, когато демонът беше изчезнал от живота ѝ, тя си бе подготвила солиден списък с оплаквания, въпроси и условия. Но след завръщането му, удобен момент за това така и не се появи. Избликващата отвсякъде силна вода, неочакваните релефи на коридорите и пътеките, пропадането и катеренето, постоянното надбягване със стихиите в синята пещера я оставяха без дъх. Едва в последните няколко дни, демонът и кралицата успяваха да избягат достатъчно напред в условията на терена, за да получат кратки почивки. С нещо подобно на задоволство, Елена вече усещаше натрупаната в себе си сила. Но дори когато оставаха в покой, формулирането на всяка дума ѝ отнемаше цяла вечност.

Там. Скалата над водата. Двамата заплуваха трескаво и почти едновременно се изтеглиха над водната повърхност. Лъвицата се изтръска без да бърза и привично започна да облизва лапите си. Познаваше тази скала. Напоследък имаха почти четвърт час спокойствие на нея преди новата вода да ги залее и повлече. Елена спря с облизването и се съсредоточи, а тялото ѝ се сгърчи от усилието да издаде членоразделен звук.

- Ккккъъъъдео смееео? - изръмжа лъвицата. Андрада завъртя лицето си към нея.

- Речта ти се подобрява - отбеляза демона. После продължи разсеяно - Мисля, че отново обикаляме в кръг.

 Елена беше убедена, че нарочно се гаври с неспособността ѝ да зададе подробен и точен въпрос.

 - Според мен това е горната зала. Би трябвало да ни повлече надясно или надолу.

Лъвицата гневно изръмжa и впери поглед в лицето на демона. Тя и сама знаеше всичко това. В тези няколко месеца, беше научила част от галериите почти наизуст и с лекота предугаждаше ритъмът на водата. Андрада се усмихна криво. Но изглежда вече играта бе писнала и на него, затова най-сетне ѝ заговори.

- Някога с теб започнахме да търсим парчетата от душата ми. Първо беше отсечената ми ръка. Предателите-бесовe я отрязаха и след това стотици години в адските земи, изпитвах последствията от нейните деяния. Виждах всяка причинена смърт и всяка болка. Поемах всяко отправено към мен предсмъртно проклятие. Но въпреки това моята цел беше по-голяма - и знаех, че трябва да се върна отново. Когато най-сетне намерих ръката си, бях запратен да се скитам между звездите и можех даже да продължа напред, към света на мъртвите. Боговете не можаха да ме подкупят с това: върнах се при теб, а силата ми се увеличи. Ще събера всички загубени парчета и ще застана отново на пътя си - така, както подобава на воин. Защото смятам да се бия.

- Ккккакакккквввооу търрррррррсиммммм? - изви кралицата-лъв.

Демонът мълчеше. Оглеждаше внимателно около себе си (виждаше ли изобщо нещо?). И когато прииждащата вода беше вече непоносимо близко, той все пак ѝ каза:

- Търсим сърцето ми. Преди да умра, те извадиха сърцето ми.

После водата ги заля и нямаше време за приказки.

***

Последната им почивка беше в планинския заслон - тримата влязоха в Храга на другия ден по обяд. Монахът ги преведе през полутъмни и непознати сокаци - а Нестор познаваше столицата добре - и ги остави да чакат в конюшните до храма на Вергилия и Хорация (сестрите-мъченици). Два часа по-късно оседлаха конете си отново. Щяха да отидат в двореца и докладват директно на Херцога на Орф, който вече ги очакваше. Но не можеха да използват централния път към кралския замък, понеже не беше необходимо дворът да знае кога и с кого се виждаха. Плътно следвайки указанията, получени в храма, троицата потегли на север. Аргтур и Мелхиор се откъснаха напред, а Нестор, унесен в мислите си за предстоящата среща, се опитваше да не изостава прекалено. Пръв той забеляза обезпокоителния шум в дерето край пътя и стреснат от разкрилата се гледка, се насочи надолу.

В долината, отвъд рехавата горичка, тичаше жена с широко разперени ръце. Тя крещеше “Вълци!” и “Бягай!”. Зад нея с огромни подскоци се придвижваха група от северни бели вълци: все още достатъчно далеч, но светкавично скъсяващи дистанцията. В далечината зад зверовете се виждаха паднали коне (единият, май с разпорен корем) и купчина окървавени дрехи. Нестор оцени разстоянията в картината и скочи от коня си - трябваше да премине дърветата между пътя и поляната с вълците, възможно най-бързо. Тичайки напред между клонаците, той забеляза вероятен съюзник: в далечината, паралелно на него, но в поляната, в бесен галоп се носеше великолепен черен кон, възседнат от момиче с тъмнозелени дрехи. Момичето надуваше рог, но нямаше никакви оръжия и Нестор, роденият на север, не разбра на какво се надява тя. Вълците бяха твърде много и бяха пуснати на лов - срещу тях и бягащата назад жена и конят, и ездачката му, които ѝ идваха на помощ, изобщо нямаха шанс. В отделен проблясък Нестор осъзна, че и тичащата също е наясно с разпределението на силите и се опитва не толкова да избяга, колкото да предупреди и предпази другата жена, която сляпо летеше към нея.

- Ериел! - изкрещя зеленото момиче и след още няколко дължини, конят с лекота прескочи засилената срещу му бягаща фигура. Сега вълците се оказаха право срещу ездачката и това им харесваше.

Почти без да губи скорост, конят плавно направи завой настрани (приближавайки гората и Нестор) и така увлече глутницата зад себе си, отклонявайки ги от досегашната им плячка. Тичащата жена осъзна какво се случва и спря с олюляване, а после се извърна към вълците и яздещото момичето и се опита да ги последва. Изпъвайки вратове, зверовете надушваха съвсем наблизо новите си жертви - коня и зелената девойка. Момичето се приведе напред. Нестор в движение извади лъка си. След миг конят и вълците летяха вече право към него... и вече бяха достатъчно близо. Зверовете започнаха да падат един по един - два от стрелите на Нестор, три … и след това масово, от внезапно появилите се конни стражи. След секунди стражите вече летяха между вълците и ги сечаха.

Когато всичко утихна Нестор отброи двадесет и два вълчи трупа. Момичето застана до стражите, които бързо (му?) докладваха. После тя вдигна ръка и започна да се оглежда, но очите ѝ не се спираха на нищо. Завъртя коня и се върна към жената, която прескочи - впрочем това също беше момиче. После “тичащата” хвана поводите на коня и така заведе важната ездачка до падналите коне под хълма. “Тичащата” видимо куцаше и се олюляваше, но се движеше упорито напред. Когато спряха, момичето остана за малко неподвижно горе, после неумело се спусна от кобилата си и коленичи в тревата. Едва сега, Нестор осъзна, че там лежи още един човек, пак жена.

Наблизо изсвири плътен рог и изведнъж поляната се препълни с хора. Стражите стигнаха до Нестор почти едновременно с монаха и Мелхиор. Очакваше ги дълга нощ.

***

Херцогът на Орф се гневеше в кабинета си. Стражите до вратата почтително мълчаха, а графиня Пепа Гард, свела смирено главата си, очакваше момента си за оттегляне. Старият крал някога беше известен с аристократичното си поведение и способността да запазва елегантност и присъствие на духа във всяка една ситуация. Но нещата се бяха променили доста от зловещото лято преди четири години, когато кралицата загина, а самият Филип беше хвърлен в затвора от своите генерали. Казваха, че именно за онези 40 дни, преди полета на Жертвена птица, спасил него и дъщеря му, косата му е побеляла напълно. Видно беше, че и спокойствието и благостта му са се превърнали в заплашително поведение и постоянна горчивина. С неспасяем жест, той запрати поредните безценни илюстрирани ръкописи на тримата осминдийски мъдреци в камината, а Пепа мислено изохка. Това ли щеше да случи с любимата ѝ кралица един ден? Неовладяна, истерична емоционалност? Графиня Гард не искаше да го допусне.

С махване на ръката си (след още няколко изръмжавания), той най-сетне освободи Пепа, а миг по-късно, вратите се отвориха за новите посетители - тримата пътници от Зепир. Херцогът привично се преобрази отново, във внимателния и строг “баща” на нацията. Монахът и воинът се поклониха първи и връчиха писмата и препоръките си, а после отстъпиха назад. Нестор, търговецът на метали и емисар на канцеларията, беше трети. Той не носеше никакви допълнителни уверения.

- Каква е стойността на находката? - херцогът преметна писмата в ръцете си и премина директно на въпроса. Гледаше Нестор.

Младежът отбеляза за себе си, че Старият крал не попита нищо за дъщеря си и случката с нея, нито направи опит да им благодари. Какво беше това? Царствено пренебрежение? Изтъкване на силата на стражите в двореца, като игнорира външната помощ? Или … смразяваща бащина студенина?

Нестор се изпъна и започна стегнат доклад.

- Според Лечителят Ян и записките на баща ми, със сигурност става въпрос за огромни (за човешките мерки) залежи от деицидий (или камигороши, както още го наричат). Станали са видими едва сега, заради земетресението на север. (Спомняте си, то се случи, след като крал Барс напусна Морея.) - Нестор набра смелост и заговори без повече уточнения в скоби. - Според мен Брсгед все още не е наясно с находката, иначе нямаше да можем да пристигнем тук невредими и толкова бързо - изпратените да ни спрат дотук, бяха просто профилактика. Но крал Барс ще научи рано или късно: за да се обработи толкова деицидий качествено в капсули, е необходимо или плътно обживяване на Зепир и околностите, или изграждане на друг по-малък град на юг. Нужни са работници за находищата, занаятчии за уредите и машините, система за извличане и консервация и... хора за обслужване на селището. Същевременно и железните мини в съседство също би следвало да започнат да работят...

 Нестор се спря сам, познаваше този поглед на клиента. Никакви детайли за изпълнение повече. Беше време да търгува направо с идеята, а детайлите щяха да дойдат по-късно.

- Можете да разгледате подробно плановете, които съм приготвил - продължи той. - Но като цяло говорим за сериозна инвестиция в продължение на две години, преди да дойдат първите наистина големи печалби. И то само ако теренът първо се прочисти от Минни твари, блатни чудовища и бели вълци преди това.

- А печалбите, колко са големи? - неочаквано се усмихна Херцогът на Орф. - Сигурен съм, че си отчел и размерите им, и етапите на постигането им във времето.

Нестор въздъхна. С тежки клиенти като Филип не биваше да изтъква печалбата твърде, но какво друго му оставаше.

- Деицидият се счита главно за стратегически ресурс - започна той. - Много малко количество от него унищожава за секунди всеки божествен носител при допир. Така, армиите разчитащи на силно свръхестествено присъствие напълно губят значението си. Но в мирно време… Може би на пръв поглед той не е най-необходимият ресурс за извличане в нашата икономика. Но…

- Но..?

- Онзи, който притежава толкова много деицидий вероятно е страшен не само за съседите си: според мен, той става страшен и за самите богове. Защото може да налага своите желания върху тях и да им поставя условия. Всякакви - от помощ в ежедневието, до построяването на нов божествен град, от регулярно призоваване на божествени сили за наказания, до отваряне на рога на изобилието за празници… Крал, собственик на толкова деицидий, добива извънкралска сила, която не се измерва в злато. А нацията на такъв крал може да завладее не само този свят.

- А дали … дали толкова могъщество е по-силите на един единствен човек? - проточи херцогът, а Нестор се изпоти. - Или на една само нация?

Младежът прехапа устни и се наруга наум: не хвали продукта! Никога не хвали продукта си пред богат клиент, който сам те е потърсил. Те винаги считат, че знаят повече. Но вече нямаше какво да се прави, освен да завърши започнатото и търговецът Нестор твърдо продължи.

- Никой крал не може да си позволи лесно да загуби този шанс. Макар и деицидият да е натоварващ в политиката, нацията, която остане без него, е обречена. Ако камигороши попадне например в ръцете на Брсгед от Морея няма да остане нищо… морейско.

Херцогът се изправи, а Нестор се зае да размишлява. Филип Морейски не изглеждаше изненадан нито от вестта нито от предложенията им… Разговорът им напомняше на вече изиграна партия шах - Старият крал вече я беше изиграл сам в главата си.           Младежът усети лек хлад. Какво си въобразяваше Нестор? Че новината ще накара Херцога на Орф просто така, да разработи севера, омаян от предимствата на богоубийствения кристал? И после, че самият Нестор, веднъж спечелил доверието на двора, лесно ще възстанови състоянието и честта на баща си?… Работата с деицидия беше опасна, изискваше огромен човешки и паричен ресурс, а се очакваше и пълна конфронтация със съседните страни. И накрая, неизбежно - дори със самите богове. Нима не беше по-лесно и чисто, за херцога и Морея, деицидият да изчезне предварително? От картата… от планината… Да изчезне заедно с всички, които знаят за него. Нестор дълго беше обмислял тази възможност и съвсем умишлено реши да заложи всичко в разговора. И все пак се скова от ужас.

Обади се монахът Аргтур.

- Ваше величество без съмнение си дава сметка, че дори мисълта за камигороши се приема от църквата като светотатство и ерес!

- Така е - кимна херцогът. - Но и църквата в Морея е наясно, че това количество деицидий в ръцете на крал Барс би довело до сериозни проблеми в морейските светилища… И отвъд тях.

- Патриците обаче препоръчват пълно унищожение на находката - и монахът сключи молитвено ръце пред себе си.

Филип се изсмя горчиво.

- Не мисля, че тази находка може да бъде унищожена…. нито пренебрегвана повече - той загърби гостите си.

Херцогът разсеяно се загледа навън, през страничния прозорец. Сега гласът му звучеше приглушено, но все така уверено.

- Всички вие бихте могли да замълчите... завинаги, но Морейският двор отдавна не е единственият играч на този терен. Виждаме нещата едва сега, но ние сме пешки в този план от години. И днес, най-доброто, което можем да сторим, е да играем за победа.

Нестор усети, че диша отново. Победа, това беше добре - той можеше да победи. Стига да има битка, има и надежда, нали? Не стреляха по него, не го оковаха - даваха му шанс. В крайна сметка и той, и баща му не бяха сбъркали в оценката си. Филип Морейски продължи:

- Но да отидем там с майстори и жители просто така е също невъзможно. Ще трябва да разделим и разместим дейностите във времето. Мелхиор, подбери си хора! Заминаваш обратно след седмица, като мой военен пълномощник и помощник на крал Барс. Ще чистите границата и ще ловувате вълци и твари и трябва да приключите с тях преди зимата... Аргтур, ще трябва да поработиш с моя екип лечители. С опита си, ти ще им помогнеш много, но и те има какво да ти покажат. Необходимо е да знаем всички възможности на кристала, както и границите, в които можем да го контролираме. Всички - оглеждайте се за нови лица. Приятели. Работници. Шпиони. Ще имаме нужда от всички и те ще дойдат... Нестор! Отиваш в Осминдия, за да договориш цени за железните руди. Обещай им много и искай много, пазари се и вдигай шум - желязото е нашето прикритие. Там ще трябва да направиш и друго... Но след това през есента, ще тръгнеш с Аргтур и хората му от тук и след това заедно с войниците на Мелхиор ще се спуснете в недрата на планината. Трябва да вземете колкото можете и след това да унищожите остатъка. В случай на нужда, ще унищожите даже цялата планина…

Нестор слушаше запленен как херцогът изброяваше имена и места, подреждаше цели и етапи, препоръчваше отделни варианти. Това беше! Нестор е само на 24 години и вече е в голямата игра - дясната ръка на Стария крал, в сделката на века: камигороши срещу всички останали.

***

Валеше отново, но този път кралица Елена Филипа, изправена до прозореца, изпитваше задушаваща безнадеждност.

- Пепа, как е Ивана? - попита тихо тя.

- Докторите не казват нищо окончателно - графиня Гард също говореше тихо.         (Моли се. Чакай и се надявай. Мълчи. Двете преглътнаха едни и същи думи.)

- А Изумба?

- Кракът ѝ е сериозно наранен, но тя ще се оправи по-бързо.

Кралицата направи пауза. Но после пророни:

- Как допуснахме вълците толкова близо до двореца?

Това именно беше въпросът.

Считаха, че Елена Филипа има добра охранителна система. Покушенията не бяха новост за кралския двор, случваха се веднъж или два пъти годишно (е добре, веднъж и три пъти в годината) и като цяло не представляваха проблем за кралицата и близките ѝ. Първото си осъзнато нападение тя преживя малко след иногурацията. Тогава облечен в черно мъж, размахващ меч, я пресрещна на път към тронната зала, но Рагнир - един от стражите на баща ѝ първи ранг - го промуши още на десет стъпки от свитата на малката принцеса. Същата нощ шестгодишната Елена си припомни някои предишни гледки и ситуации и осъзна, че и друг път са извличали труповете на убийци далеч от нея. Освен преките атаки, през годините я тровиха няколко пъти - с подаръци като омагьосан бял паун, бижута и подменени лекарства, а веднъж опитаха и отровен газ, по време на съд в тронната зала. Стреляха по нея. Чупиха каретите с гербове преди път. Събаряха тежки предмети по местата, в които се очакваше да минава. Запалиха градинския павилион на мястото на сегашния фонтан… Можеше да си припомня до безкрай.

При това тя не беше зъл или лош владетел. Просто хората бяха алчни и лекомислени и се опитваха да премахнат очевидните пречки пред дребните си цели, това беше. Чувстват се бедни и неоценени - да сменим кралицата. Не са доволни от съда и епископите - да сменим кралицата. Чакат наследство или промяна на пазара - да сменим кралицата.... Но например в Раздорните години преди век, покушенията били толкова много, че част от тях успявали. И царете се сменяли на морейския трон на има-няма половин година, а всяка коронация се ознаменувала с десетки обезглавявания на заподозрени или просто на подозрителни личности.

Когато излизаше с Ериел, две от дамите - в случая Ивана и Изумба - минаваха напред по пътя, а три други дами формираха “ариегарда”. Стражите с кралицата също бяха задължителни, но тя настояваше за своята дистанция. (Въпреки уменията на коня, Елена съвсем не беше уверена в своите сили. Радиусът на самостоятелност ѝ даваше възможност да греши, да се учи и все пак да запази достойнство, докато язди.) По протокол обаче въоръжени отряди редовно патрулираха в околностите на двореца, оглеждаха за нередности близките села, реката и Корията и предварително проверяваха маршрута ѝ за разходки. Нейната система за сигурност наистина беше добра.

- Вълците са се криели до храма на Полу-Янус в гората - промълви тихо Пепа. - Съдейки по труповете, били са там поне месец.

- Защо не сме ги видели? - попита Елена.

Гард сведе очи и сякаш се сви от неудобство. Но гласът на графинята не звучеше виновно, а само гневно и Елена оцени това.

- В селата не липсва никой, хранели са се със специално доведени дотук хора. Имали са си Пастир - обясни накрая светата майка. - Но и него не можахме да хванем. Той явно е отсъствал и при нападението ви.

Елена мълчеше. Това беше лошо, много лошо, но можеше да се очаква. Някак си, беше дошло времето на нестандартните покушения и сложните многоходови планове. Тя потръпна: белите вълци бяха легендарна раса от хищници, отглеждана единствено за лов. На хора. Казваха, че заради това те се хранят само с хора или … с други бели вълци. И живеят на север, в немислимата извън-дворцова пустош. Събрани в глутница зверовете бяха упорити и безпощадни ловци, способни да хипнотизират или подлудят жертвите си. Управлявани от Пастир, тези животни добиваха и особена неуязвимост, невъзможна съгласуваност и почти свръхчовешко коварство. Те нападаха докато са живи и никога не бягаха. Наистина и пастирът им плащаше висока цена за своето могъщество.

Присъствието им в полето ѝ за езда беше опасно. Но тя нямаше да се откаже от Ериел, нито от разходките с него. Милото, мечтано конче, пратено при нея в една от най-черните и нощи… нейният ангел! Когато яздеше, светът около нея сякаш се променяше и тя забравяше слепотата си: с коня си свитата и тъжна кралица сякаш сама придобиваше крила. Освен това с Ериел, тя се научи на доверие, което не можеше да насочи към хората. Знаеше, че докато е на гърба му, няма да ѝ се случи нищо лошо и така беше още от първия миг, в който любимецът ѝ се появи.

Затова остатъкът от вълците и Пастирът им трябваше да бъдат хванати на всяка цена.

- Говори с баща ми, Пепа, нека той изпрати най-добрите от стражите. Нека и охраната на хазната да помогне. Обявявам награда за залавянето на Пастира - кралски изумруд.

- Да, Ваше величество - привично потвърди Пепа.

Но за себе си добави: “Бих ги наказала с камшик вместо това… Пропускът им е недопустим!”

- И покани пътниците на вечеря в зелената зала утре. Разбрах, че честно са съдействали на стражите ми. И колкото и да е странна срещата ни по време и по място, кортежът ми не бива да показва и сянка от невъзпитание или неблагодарност.

Пепа удовлетворено кимна. Така и трябваше да бъде. Елена Филипа и дворът на Морея са образец на аристократизъм и добро възпитание. Те трябваше да носят светлина. Но графинята все още не успяваше да сподави яда си напълно. Привикнала с присъствието и чувствата ѝ, Елена мислено я прегърна преди да се отдръпне към вътрешността на кабинета.

- Повикай Мелия! - заключи кралицата. - Трябва да ми прочете няколко доклада…

Уви, нападението беше вчера. За отлагането на днешната работа, тя нямаше да си намери извинение. (Записките за откупа на четирите крайморски села, оплакванията от Амения Борей относно наследството, проблемите с управителя и хората укрепващи крепостта Вар – очакваше я това, че и повече, тя си го знаеше.) И Мелия, изпъната в изящната си дреха, плавно разтвори вратите на кабинета, приседна до лампите на бюрото ѝ и се приготви да чете.

***

            Тази нощ демонът беше бърз и делови. Правеше всичко изящно и ловко, всеки път със секунди изпреварване на сетивата й… и на нейното осъзнаване на ситуацията. Когато усети колко далеч са стигнали и колко уверено и методично Андрада се придвижва в пещерата, сърцето на кралицата изстина. Очевидно, теренът не криеше повече тайни за него.

След тричасово съсредоточено плуване те достигнаха до нова зала и сравнително широка скала. За първи път толкова напред, според нея сега имаха около час на разположение. Сега беше нейното време и Елена се сгърчи от усилие да се изкаже. Но челюстите на лъвицата не ѝ позволяваха почти нищо и тя отчаяно изрева.

- Все още не мога да изляза от тук - спокойно обясни демона. - Предполагам, разбира се, че това е сърцето ми, но въпреки това не мога изляза.

- Заааащоооу? - формулира Елена.

- Защо стигнах дотук? Защо не мога повече? Или защо ти го казвам? - демонът се подсмихваше саркастично.

Лъвицата се сгърчи от гняв и безсилие. Той отново се подиграваше с нея.

- Въпросът е, защо ти не ми помагаш, мила моя? Нима очакваш вечно да бродим заедно из адските селения? Разбирам, че чувствата ти към мен са така трудно преодолими, но…

Лъвицата скочи напред. В това нейно движение имаше повече емоция от тази, на която до момента Елена Филипа смяташе, че е способна. Но гневът я изпълваше до пръсване и тя не искаше да се сдържа повече. Нямаше да мисли за никакви последствия! Той щеше да си плати за всичко! За всичко! Андрада обаче се отмести леко и лъвицата едва успя да се задържи на скалата под него, а каишката помежду им изплющя. Кралицата скочи отново. И отново. И всеки път демоничното създание се изплъзваше от ноктите и зъбите ѝ, без видимо да се затруднява. Озверяла напълно, Елена забеляза остри ръбове зад гърба му, смени във въздуха посоката и се опита да го затисне към тях с последния си скок. Нека след това падне и сама - не ѝ пукаше дали няма да се нарани.

Но този път демонът не отстъпи, а протегна точна ръка в движението ѝ, рязко издърпа въжето до гърлото ѝ и със сила я свали на земята. И въпреки че тялото на лъвицата оцеля, за секунди Елена мислеше, че костите ѝ са строшени от удара - всички, до една. Мина много време, докато успя отново да застане на крака. Но нямаха повече спокойствие: водата изведнъж с рев нахлу в залата и последното, което кралицата запомни преди въртопа отново да ги погълне, беше лицето на Андрада, надвесен над нея.

- Аз не съм твоят враг - каза той, а водата го заля.

***

Залезът обагри прозорците и плъзна невидими лъчи към великолепно наредената маса. Елена Филипа се облегна уверено назад. Вратите се отвориха и графиня Гард обяви:

- Ваше величество, отец Аргтур, сър Мелхиор Стийл и Нестор Шарп са тук.

Елена облекчено разпозна нотките в приветствения шепот на свитата си, заемаща позиции край банкетните подноси. Новодошлите явно изглеждаха добре - бляскави и достойни. Какво пък - и на нея и е по-приятно да вечеря и да благодари на симпатични непознати. И изобщо беше ли възможно някой грозен или неадекватен човек да спаси кралска особа? Без съмнение, недостойната личност просто би избягала. Стражите издрънчаха тържествено, тримата се поклониха, а кралицата заговори равно.

- Благородни господа, заповядайте на вечерята подготвена специално за вас от дамите на Морея.

Новодошлите се поклониха отново и заеха местата си - според етикета, те седнаха точно срещу кралицата, в отсрещната страна на квадратната маса.

Елена Филипа беше овладяла публичното хранене до съвършенство още през първата година, когато започна да губи зрението си. Още тогава беше важно никой в двора да не познава напълно нито възможностите, нито слабостите ѝ. Нейната майка, заедно с Графиня Гард наложиха царствена дистанция около стола ѝ, стриктен ред за сервиране и отсервиране, спазван до милиметър, както и железни принципи за нарязване и поднасяне на точно определена храна в точно определени позиции. Никой не беше виждал кралицата да потупва с ръка по масата в търсене на прибор или съд и единствено самата Елена Филипа знаеше, колко гладна и нещастна можеше да остане, при случайно разместване или нарушение. Все пак по негласна уговорка, в спалнята ѝ се поддържаше таен склад - изящна кутия за шапки в гардероба, в която поставяха суха и удобна за консумиране храна за тези случаи. Днес обаче всичко бе идеално и Елена слушаше възхитения (и възхитителен) ромон на дамите и спокойно поднасяше към устата си елегантно нарязаните хапки. По традиция сервираха нови и нови блюда и чаши на гостите ѝ, а околните старателно нахвалваха храната. Така същинският разговор започна, едва когато отминаха близо тридесет минути и гостите се почувстваха спокойни.

- Разбрах, че пристигате от Зепир - подхвана кралицата. - Пътували сте по работа на Херцога и канцеларията Арагурд.

- Ваше величество е напълно права. Идваме от новите земи на Морея, на границата с Брсгед - любезно отвърна монаха.

- Ще ми кажете ли нещо за крепостта? - попита Елена. - Струва ли си, това парче земя, военните сили, с които подкрепяме крал Барс?

- Земята може би не е нещо особено днес, но тя отпървом е принадлежала на Морея. Брсгедовите алчни барони са я отскубнали от нас в Раздорното време. И е хубаво, че сега отново се събираме с нея - обясни монахът.

- Чувам, че там има опасни заселници обаче - подпитваше Елена. - Минни твари, нощни създания, бели вълци…

- Така е - монахът пое дълбоко дъх и сега рицарят Мелхиор, варварски ухилен, се вклини с отговора си.

- Нам тези създания никак не са страшни. Нали носим със себе си Словото божие, нали така, отче?

- Самият Западен патрик е осветил меча ви, сър Мелхиор - потвърди монахът.

- Аз рядко стигам до меча си - гордо обяви воинът.

- А Вие, храбри Нестор? - кралицата впери очи натам, накъдето се надяваше да стои третият ѝ гост. - Каква е вашата специалност, освен да помагате на дамите, изпаднали в беда?

- Ваше величество, аз съм прост търговец и служител на канцеларията - младежът помръдна леко. - Оценявах потенциала на железните мини до Зепир и докладвах на Херцога.

- И какво ще кажете за мините?

- Те биха могли да заработят отново. Желязото става все по необходимо в цялото кралство.

- Но вероятно възстановяването им би струвало много. Иначе Барс не би ни ги отстъпил с такава лекота.

- Струва ми се, че Брсгед е реално в тежка ситуация - въздъхна Нестор. - Наистина войските на Морея отвоюваха Зепир много бързо, а след това се изтеглиха с краля им, за да помагат на север според обещаното. Но Конниците на Хестия са могъщ противник и дори с нашите отряди, те трудно ще бъдат спрени. Казват, че рицарите им са обучени като като армиите на древните Роми, а самите им коне им имат демонични сили. Генералите им също разполагат с нови и невиждани оръжия. Чувам, че кралят отчаяно търси и други съюзници и едва ли има време и пари за мини… особено в прокълнати земи.

Прокълнати! Една от дамите изписка, а другите оживено зашептяха, под гневния поглед на нейт Гард. Всички знаеха, че преговорите за Зепир Елена водеше сама, за първи път без насоките на баща си. Беше наистина интересно каква ще се окаже новата кралица: успешна? глупачка?... параван? Беше време за оценката на нейното решение. Дворът постепенно привикна към слепотата ѝ и капризите ѝ, а драматичните и тайнствени мигове, с които кралицата взимаше публични решения също не бяха повече изненада. Но кралското ежедневие е, разбира се, малко повече от повече от “огряването” на един дворец и тържествените дни, бляскавите приеми и срещи. И затова Херцогът на Орф, с желязната си ръка, се грижеше за всичко онова, което правеше държавата да тиктака. И все пак кралицата вече беше Елена. Постепенно тя добавяше своя личен цвят към бляскавата корона на Морея – насочваше ресурси, повишаваше хора, раздаваше и отнемаше допълнителни права и задължения Затова придворни и слуги мълком потриваха ръце в очакване на следващото шоу: битката за реалната власт помежду им, тепърва предстоеше.

- Да се надяваме, че тогава братовчед ми Барс ще ни остави на мира - усмихна се кралицата. - Ако има възможност, още преди зимата лечителите и воините ни ще прочистят Зепир. А след това ще го укрепим добре, за да не може кралят на Брсгед да забрави клетвите си, когато приходите от мините започнат - тя си пое дъх за секунда. - Но дали крепостта Зепир е достатъчна защита за региона?

- Ще Ви покажа - започна Нестор и гузно се спря.

Той не носеше вече картите и плановете си, а и по-лошо, нима би могъл да ги покаже на Сляпата? Миг, преди да осъзнае, че отказът от “показването” е дори още по-обиден от простото му споменаване, Елена Филипа се изсмя.

- Ще трябва да направите нещо повече от това - кралицата внимателно се вгледа пред себе си. - Ще трябва да докажете на мен и на Морея, че можете да удържите региона. И макар че планината и морето са естествената ви защита, вероятно ще ви трябва и крепостна стена в протока на Безглавия.

Нестор въздъхна. Сляпата очевидно нямаше нужда от карта. На срещата предната нощ, той сам предложи стената на херцога и след кратка съпротива го убеди в необходимостта й.

- Сам, разбира се, не бих могъл да удържа нищо - Нестор все пак хитро присви очи и се облегна назад. - Но по Вашата заповед, със строителите, водени от отец Мелхиор и отредите на храбрите ни рицари, районът на Зепир може да се превърне в земя с големи приноси за страната ни.

“И за мен самия...” добави младежът на ум и рязко повдигна чашата си към виночерпеца.

- Моля ви налейте на моя спасител! - промълви с лека насмешка кралицата.

В миг на неочаквано прозрение, Нестор осъзна, че Елена Филипа е наясно както с думите му, казани на глас, така и с тези, които само си беше помислил. Някак си, тя усети даже неговата наздравица - без да я вижда. Да, кралицата имаше нормално и дори, може би, миловидно лице, а косите ѝ, по които играеха светлините на свещите, бяха червени по безкрайно ежедневен, обичаен начин. Нито дрехите, нито украшенията я правеха твърде специална. И все пак нещо в сенките на миглите ѝ, ъгълчетата на устните ѝ или даже в позата на тялото ѝ, го накара да изпита хлад. И неочаквано уважение. Ето значи, защо всички в двора бяха приели Кралицата за своя, бяха отрекли проклятието ѝ и игнорираха слепотата ѝ. Елена плавно отпи от чашата си и насочи невиждащ поглед към надигащият се отляво шум.

- Нека Изумба седне до мен! - помоли тя.

С кратко суетене в празното място до кралицата поставиха стол за пребледнялата дама, а графиня Гард, свила сърдито устни за това нарушение на протокола се изтегли изправена зад гостенката. Нестор съобрази, че това бе тичащото момиче, опитало да предпази кралицата си. Едва сега, в атмосферата на зелената кралска зала, той изведнъж осъзна колко изключително красиво беше това създание, въпреки изтощеното лице и бавното придвижване.

- Не трябваше да идваш - меко каза кралицата.

- Не можех да ви оставя сама. А и аз също искам да поднеса своята благодарност - и Изумба впери прекрасните си очи в тримата гости.

Нестор започна бавно да се изчервява. В такова пряко сравнение, без съмнение воинът Мелхиор беше най-мъжествен, а монахът Аргтур - най-изискан, красив и впечатляващ от троицата. В този миг, за Нестор - синът на изпадналия в немилост - това беше непоносима мисъл.

Без да приема драматичното му настроение, кралицата наклони глава към графиня Гард с нова тема.

- Пепа, разбрахме ли нещо повече за Пастира на вълците? Презрените създания са били в гората твърде дълго и вероятно са оставили следи…

- Те са избити до един, Ваше величество! Където и да се крие пастирът им, без глутницата си, той е обречен на бавна и мъчителна смърт.

- Нима е толкова обвързан с тях?

- Може би не знаете, Ваше величество, но пастирът има силна кръвна и духовна връзка с глутницата, която контролира. Чувала съм, че за да стане техен пастир, той дори ги храни с хора... И яде от техния улов. Съди ги. Избира враговете и жертвите им. Може да ги лекува с кръвта си… И сам да се лекува през тях… Може да използва силата им като своя. Чувала съм, че пастирите са нещо като шамани, животински князе, в които не остава нищо човешко…

Придворните зашептяха възмутено. Трябваше ли да се обсъждат подобни ужаси на масата? Графиня Гард, както винаги не знаеше мярка в желанието си да обучи и предпази кралицата. Единствено прекрасната Арека Дея се подсмихна недоловимо на ужасните обяснения. Известно беше, че белезите от вълците не изчезваха никога и нейната вечна съперница, планинското цвете Ивана, беше напълно неутрализирана след атаката им. Жива или мъртва, щом е белязана, тя никога повече нямаше да затъмнява столичните дами и да краде сърцата на гостите.

- Вълците са изключително кръвожадни и докрай преследват враговете си. Готови са да унищожат дори себе си, за да докопат плячката си - продължаваше Пепа упорито. - Спират единствено, когато жертвата си е мъртва...

Елена Филипа мълчеше, а в ушите ѝ отново прокънтяха думите на демона: “Аз не съм твоят враг.” Нима?... Намери врага, за да неутрализираш плана му - кралицата добре разбираше това базово правило. Няма никакъв смисъл да очакваш поредния наемен убиец - трябва да намериш кой ги праща. Трябва да разрешиш проблема от корен - да го изтръгнеш, да го изгориш.. и по възможност публично, за да видят това всички други проблеми. Но до днес, кралицата твърдо вярваше, че демонът Андрада е основният ѝ враг. Той ѝ взе очите. Той унищожи семейството ѝ. Той съсипваше нощите ѝ. Всички останали събития бяха или породени от присъствието му до нея, или случайни откъслечни сюжети от втори план: отделни покушения, интриги и драми. Но ако, само да допуснем, ако … ако всичко това беше нещо друго? Например обща и сложна история, в която демонът е просто един от участниците? Ако той даже не е главен герой в драматичната наредба? Кой тогава, беше нейният враг? Елена премига трескаво, остави разговорът да заглъхне и призова зрението си за души. Да видим: и тримата пътници пред нея просветнаха в паралелните си форми. Свирепата мечка - това вероятно беше монахът. Душата на воинът Стийл беше просечен човек с глава на орел, а Нестор се прояви в странната и лукава форма на кентавър. До тях стояха пратениците от Осминдия, с характерните форми на южни хоботести животни. От другата страна бяха трима писари от канцеларията, който грухтяха през издължените си свински муцуни.

Нищо необичайно и Елена Филипа внимателно се зае да разглежда останалите в залата. Скитанията в адските селения бяха направили очите ѝ издръжливи и без вече да потръпва от страх или отвращение, тя проследяваше телата и израженията, сравняваше техните форми и търсеше промени от последните пъти, когато се бяха разкривали пред нея. Хората от свитата ѝ се бяха изменили, но не дотам, че да има съмнения кого вижда. Зверообразните тела на стражата бяха разкъсани на още няколко места, а първенецът им - красавецът Ригс - доскоро напомнящ опиянен демон с кози крака в откровения си вид, сега бе във формата на атлетичен полупрозрачен мъж разрязан наполовина. (Елена знаеше, че той участваше често в дуели. Така наскоро бе убил един от ухажорите на Ивана, но това явно го беше променило повече от очакваното.) Арека се бе сдобила със змийска глава, увенчаваща тялото ѝ (и без това деформирано с уродливо подчертаните вторични полови белези). Двамата южни графове до вратата се бяха трансформирали в гущери. Новото момиче-камериерка имаше тяло на коза и смешна, напомняща детелина глава. Но Изумба, застанала вляво, все още пазеше сребристият си лисичи вид, а и графиня Гард отдясно бе все така масивна, каменна и студена. Елена съсредоточено изброи формите в далечината. Зверските муцуни, толкова отвратителни преди, вече ѝ изглеждаха близки и познати. Не са ли хищниците смели и благородни в силата и издръжливостта си? Не са ли и домашните животни прекрасни в наивността и жертвоготовността си? Не е ли и най-уродливия белег на пол и емоция, белег и на препъващия ги живот? Във всички тях тя трескаво търсеше нови, уличаващи детайли. Кой беше нейният враг? С кого трябваше да премери силите си? Търси, Елена, търси! Без реалната кралица да помръдва от стола си, душата ѝ бавно се отдели от седящата фигура и се трансформира в привична за адските земи форма: лъвица. Животното се покачи на тържествената маса и взе да пристъпва, оглежда и души странните форми и муцуни. Там! Най-сетне! И лъвицата изпръхтя и се надвеси над изящната, заметната в дълъг плащ фигура край масата. Душите нямаха дрехи, освен под влиянието на проклятие. Или магия. Кой се криеше под този плащ? И какво криеше? Лъвицата се вгледа в засенченото под капюшона лице и различи странно познати кукумявчести очертания. Но в това нямаше никаква логика и Елена бавно се върна към централното си място.

- Ваше величество, да сервираме ли десерта? - попита нейти Рейна зад рамото ѝ. Днес тя обслужваше трапезата.

- Разбира се, да - започна кралицата. Но после промени намерението си. - Но така ми се искаше да покажем нещо на моите гости преди това. Някоя декламация може би или няколко песни от училището за придворни дами… Да поговорим, да споделим…

Рейна стресирано мълчеше, а графиня Гард недоволно сбърчи нос.

- Ваше величество, позволете ми да помогна - пророни обаче Изумба. - Нека изпълня нещо в чест на вашето спасение!

- Но ти куцаш! - рязко възрази Елена. Изумба обаче упорито тръсна глава.

- Имайте ми доверие! - помоли бившата актриса. - А и отдавна не съм се забавлявала така. Само пет минути и съм готова.

Елена Филипа въздъхна - обичайно Изумба беше умела и бляскава. Днес кралицата просто не можеше да остави гостите и дамите да си тръгнат бързо - не и преди да разбере нещо повече за забулената фигура. И Елена се реши, подхвърли полугласните си нареждания на графиня Гард и Рейна.

С известно суетене, освободиха допълнително място. Угасиха и запалиха няколко свещника на избрани места и в загадъчния полумрак на нишата до прозореца поставиха стола на прекрасната изпълнителка. Пепа сковано обяви предстоящия поздрав от името на кралицата, а Изумба се изправи бавно и грациозно. С премерени, ефектни движения, дамата зае мястото си в импровизираната пред гостите сцена и закова очите им в своите. Сребристата ѝ рокля сякаш засия в здрача, а линията на позата ѝ, ритъмът на полюшващите се ръце и просветващата кожа на китките свиваха сърцата. Дадоха ѝ мандолина и в настъпилата тишина Изумба засвири и запя много нежно:

- Питке, медена питке,

Разбрах, че пееш песнички:

и хубаво пееш,

но аз не те чувам от пътя.

До теб съм,

но ето, че никак не мога

да чуя и дума.

И гласът на актрисата се разсипа в удивителен сребрист смях, а мандолината тънко и предизвикателно ѝ пригласяше. Контрастът на нежният силует и горящите очи със съдържанието на песента и ироничното ѝ изпълнение бързо напрегна и фокусира гостите, Изумба упорито повтаряше:

- Ах ето... Ах ето, че никак не мога

да чуя и дума.

А публиката хипнотизирано потропваше с крак. Тогава Изумба смени ритъма и наостри тембъра си в лукава нотка, завършваща в едва доловим лисичи вой:

- Медена питке,

качи се на носа ми

и ще ти изпея песничка.

Аз съм ловец, нали знаеш?

Каня те, без угризения,

с ясно видима

задна мисъл:

Времето на песните отмина...

Публиката преглътна и се разшумя облекчено в отговор на нежното ѝ предизвикателството. Песента се изясни: ловец! Какъв ловец беше тази крехка и уязвима музикантка… Но колко е красива само! С мили, но категорични усмивки, присъстващите забъбриха, в опит да се завърнат към прекъснатите разговори. Както винаги, имаше да се върши много работа: да се създават съюзи, да се коват предателства или просто да се излъчва непоколебима мощ пред околните. Но Изумба удари отново по струните, очите ѝ блеснаха като въглени, а в пронизителния музикален мотив сякаш самата нощ се уви около нея подобно гъвкав шал. За секунди погледите на публиката насила са заковаха обратно върху устните й.

Елена Филипа потръпна разстроено и беззвучно благодари на съдбата в сърцето си - защото тази вечер Изумба играеше за нея, а не срещу й.

- Звездите са като луни

небето е като купа с кестени

подрънква купата,

а огънят в душата ми припуква:

да, този ритъм

заглушава всяка песен

по пътеката - пееше примамливо Изумба. Тя остави мандолината настрани и прошепна настоятелно докато светлината на свещите играеше по лицето й:

- Затова,

качи се тук, на носа ми,

изпей си песничката,

питке.

И в последвалото затишие, зловещ вълчи вой разцепи мрака на тържествената зала. Секунда по-късно в него се вплете втори. И трети. Четири огромни и тежки вълчи фигури, от които се вдигаше пара, се появиха в краищата на залата и се метнаха навътре, към царствената трапеза. Настъпи паника, дамите крещяха, а стражата притича напред, за да формира защитен обръч около Сляпата кралица. Изправената Елена Филипа стоеше сковано до масата: тя виждаше разместването на фигурите пред някаква опасност, но не виждаше самата опасност, вероятно плод на силна магия. Срещу нея, тримата ѝ гости - пътниците - се изправиха почти едновременно. Мечката на монаха засия, издължи се и се превърна в тежко брониран силует на рицар, който веднага поведе битка с атакуващо създание. (Кралицата си отбеляза да осмисли тренираната промяна на душата му по-късно, когато неизвестната опасност бъде неутрализирана.) Воинът Мелхиор и капитан Ригс почти едновременно заклещиха своите противници встрани от трапезата. Кентавърът Нестор се изправи на задните си крака, размаха тежките си копита и изглежда също се сражаваше. Под влияние на адреналина, Елена се изпъна като струна. Някаква странна, спокойна част в дъното на съзнанието ѝ, обаче регистрира гневът, който я изпълваше. Може би за първи път, откакто загуби очите си, гневът беше по-силен от обичайното ѝ състояние на страх и отчаяние. Колко още щеше да продължава това? Колко пъти още щеше да остава сама срещу своя враг, но лишена от всякаква възможност да го осъзнае? От оръжие? От право на отговор? Миг преди окончателно да избухне, с крайчеца на очите си, Елена Филипа засече, лисицата на Изумба в прозоречната ниша. Актрисата не помръдваше, а внимателно наблюдаваше битката. Това внезапно отрезви кралицата. Тя проследи погледа на Изумба и забеляза една от фигурите на канцеларските прасета, която започна да се гърчи.. и после сякаш изчезна във въздуха. Един от осминдийците я последва.

Кралицата трескаво заоглежда залата и отброи още няколко гърчещи се и изчезващи силуета близо до най-активните сражения. Ако можеше да вижда, щеше да знае, че нападащите вълци понякога успяваха да ухапят близък човек, който миг по-късно се свличаше на земята. Дори и без това обаче, само по сплитанията и вълните на внезапно опразненото пространство Елена Филипа можеше да усети приближаващата се към нея атака... Кралицата размаха отчаяно ръце. С трескави движения тя напипа и придърпа до себе си централното кресло и извади скритият в облегалката кинжал. След това се опита да се концентрира върху слуха си. Не умееше да се бие, но и нямаше да стои безучастна. Никога повече.

Втренчен в движенията на вълка пред себе си воинът Мелхиор осъзна, че камата му е безсилна. Първоначално, животното сякаш опипваше и отбягваше острието, но в процеса на дебнене успя да захапе и повали една от прислужниците, което явно го подсили. А накрая - когато не успя да избегне страшния замах - то просто “погълна” удара в себе си.

Размишлявайки над това, Мелхиор отскочи встрани и атакува с бърза подсечка, лъжлив напад и директен удар, но вълкът се извъртя и измъкна: игнорирайки тази битка, той се опитваше да достигне централната маса. Там обаче го очакваше графиня Гард, която издърпа кралицата зад тялото си. В последния миг Мелхиор скочи на гърба на животното и сключи ръцете си около врата му. Звярът не спря, но изглежда, това го забави - достатъчно за графинята, която стискаше амулета си на Света майка и с тих молитвен шепот го допря до озъбената вълча муцуна. Животното застина, а после бавно се разсипа в прах. Мелхиор и графинята се насочиха към Нестор и неговия опонент и воинът най-сетне извади и размаха благословения си меч.

В другата част на залата, монахът Аргтур вече шепнеше своите клетви, а вълкът пред него забавяше движенията си.

Кралицата отпусна ръката с кинжала надолу и потърси с очи забулената фигура. Хлъзгаво, незабележимо почти, фигурата беше заобиколила вилнеещите вълци, графинята, воинът и монахът, а кръгът на стражите се разтвори, за да я пропусне. Логично, нали това беше просто…

- Мелия? - попита кралицата. Фигурата спря. После пристъпи напред към нея. Но тогава лисицата Изумба прошепна зад нея:

- Проклето вълче племе!

            И фигурата с рязко движение се пренасочи към прозоречната ниша. Кралицата тръгна след плаща и се опита да го докосне, но самата Изумба я изпревари, прокара опашката си по очертанията на качулката и я събори на земята. Чуха се ужасени викове и рязко затихващи стъпки. Очи! В този миг кралицата би дала всичко за очите си. Какво беше предизвикало подобна реакция?

- Мелия... - прошепна отново Елена Филипа.

Тя си припомни кадифения глас, с който свързваше вечерите в кабинета. Мелия, благородната и проверената. Извика пред себе си и образа на мрачните птичи очи на душата ѝ. В консервативното ѝ кукумявчесто тяло, неодобрението към неблагородния, неправилно уреден и направо прокълнат кралски двор често беше натрапчиво изразено. Но макар че, сухата аристократичната Мелия никога не бе харесвала или одобрявала кралицата, тя винаги ѝ се подчиняваше, това беше същността ѝ.

Подобен кървав заговор и намесата на вълците изглеждаха наистина безсмислени за Елена.

- Какво си направила със себе си! - натърти вбесено, доближавайки сцената, графиня Гард. - Какво си позволявате, нейти Мелия!

Гласът на Светата майка бе толкова привичен и същевременно така страшен в гнева си, че дамата, в която повече не беше останало нищо човешко, все пак не издържа и заговори озъбено:

- Тронът на Морея е мой! А сега тя ще плати и за убитите ми братя!

- Нейти Мелия! Вие сте номер 174 в списъка с наследниците и никога не ще имате права над престола! - изсъска Пепа Гард печелейки време и разстояние.

- Аз съм пряка наследница на Кром Бели! - излая Мелия.

Лишено от магическата си защита, тялото ѝ рязко продължаваше своята трансформация. Да бъдеш пастир на вълците имаше своята реална цена: кръвно братство и физическо родство. Имаше и определени предимства: с пукане по рамената и гърба ѝ, в естествена броня се кръстосваха нови кости и шипове, а козината върху лицето и върху ръцете ѝ се сгъстяваше. Зъбите ѝ се изостряха, а формата на челюстите болезнено се разкривяваше. Втренчена в очите на дамата, графиня Пепа Гард се опитваше да пресметне кога трансформацията ще завърши напълно. Тогава и арбалетът, насочен от Мелия към Елена Филипа, ще се изплъзне от невъзможните да го удържат повече ноктести лапи.

Ригс използва момента и се опита да издърпа кралицата зад себе си, но нейти Мелия, уж съсредоточена да отговаря на Гард, стреля в бедрото му без дори да отмества очи. И капитанът падна на едно коляно пред Елена Филипа. За момент всички бяха застинали в огромна жива картина: разсипващите се на прах призрачни вълци, блестящия силует на Изумба, гневната Пепа, удържащият с последни сили позата си, Ригс, (така поне защитаваше долната част на кралското тяло), бягащите дами, приближаващите се стражи и гости.

- Проклето вълче племе - промълви отново Изумба.

Мелия стреля по нея почти мигновено, но актрисата-лисица гъвкаво отбягна стреличката. Без да се бави повече, Мелия се извърна към кралицата. Ригс опита да се изправи, а едновременно с него Графиня Гард изпробва да заслони възпитаничката си. Елена Филипа се усмихваше.

Но Мелия не можа да стреля отново. Свлече се напред и след падането ѝ по очи, всички видяха стрелата, която бе пронизала врата ѝ, само миг преди вълчата костна броня да го защити напълно.

Пепа Гард изчака няколко вдишвания и след това се приближи до дамата на земята. Мелия не помръдваше и графинята я обърна по гръб с върховете на обувките си. Застинала миг преди края на превръщането, фигурата не принадлежеше повече към нито един от земните светове, а кръвта ѝ образуваше огромно черно петно на земята. Монахът Аргтур се приближи и коленичи до нея.

- В името на Илеада, небесната майка. В името на Света Вергилия, небесната застъпничка... - започна молитвата си той.

Едновременно с Изумба, Елена Филипа потърси с очи изстрелялият последната стрела. Тя осъзна арбалета и стрелите на Мелия, едва когато Ригс застана пред нея и чу свистенето им: до този момент считаше, че само атаката на зверовете и трансформацията на дамата са това, което бави стражата, за да я защити. След време, преигравайки сцената в главата си, тя щеше да осъзнае и точния момент на появата на вълците - в отговор на предизвикателството на Изумба; и победата срещу им - осигурена от амулета на графиня Гард и осветените остриета. Щеше да оцени и неочакваната, плашеща способност на актрисата - Изумба беше съборила наметалото (защитния вид на Мелия!) именно в света на душите, отключвайки така и крайното ѝ превръщане в реалния свят. Но сега, пред смъртта на омагьосаната дама и в избеляващата форма на душата ѝ, кралицата нямаше време да оценява детайлите. Втренчена в силуета до вратата, Сляпата просто хладнокръвно попита:

- Кой стреля?

Глиганът-стражник  пред портите пристъпи неуверено напред. Но зад него се извиси познатият силует на Андрада, който насмешливо ѝ отдаде чест и отстъпи в мрака.

***

Скитаща в адските селения нощем, а денем затворена в постоянна тъмнина, тя отдавна не се боеше от смъртта. (Вероятно това щеше да бъде просто още едно пътешествие в мрака.) Но може би за първи път, откакто загуби очите си, Елена Филипа изпитваше и пламенна воля да живее. Именно тя. Именно сега. Не за да защити баща си, близките си и двора, нито Морея и митичните ѝ, честни и добри обитатели. Не и за да запази достойнството и честта на рода си... За първи път, кралицата искаше да живее самата тя, и с цялата си мощ, искаше да изпита себе си и дори да види краят на своята мрачна история. Рано или късно.

Лъвицата се засили и скочи напред, а далеч зад нея, водата с рев нахлу в долните зали. Бяха близо час напред, а демонът тичаше встрани без да налага темпо, но и без да изостава. Завой, завой, скок. Извъртане, захват. Стъпки нагоре, скок. Двамата почти едновременно се изтеглиха на скалата.

- Коооой ееее мооооуя врррррррраааааггггг? - попита кралицата, почти веднага. Тя бе стискала въпроса си твърде дълго.

- Боговете, естествено! - изсмя се Андрада и седна до нея. - Още от раждането ти, те са те прокълнали. С мен.

Кралицата мълча твърде дълго и той все пак продължи:

- Който и да е той, не мисли, че ще оставя да те убият просто така: ти си ми необходима тук. Без теб не мога да намеря парчетата от душата си и да постигна отмъщението си.

Елена Филипа отдавна подозираше присъствието на демона и на територията на двореца. Той бе твърде осведомен. Твърде навременен. Но за първи път го видя в лице едва по време на вълчата вечеря. Беше ли той постоянно около нея?

- Ти си ценна за мен - повтори демона. - Ти считаш, че съдбата те е избрала случайно. Че товарът ти е по силите на всеки човек или крал. Че си нещастна жертва, обречена на пътя си поради лош късмет и драматична случайност.

Андрада се изправи и застана на ръба на скалата. Изглежда следеше бавно нарастващото ниво на водата в залата. После се обърна към нея и я погледна в очите... С това, което имаше вместо очи... а силуетът му, великолепно изваян, отрази сините отблясъци.

- Истината е, че само ти успя да стигнеш до тук - каза демонът. – Само ти.

Сега водата около тях коварно увеличи скоростта си на прииждане и забушува. Демонът се извърна и скочи в нея, а лъвицата го последва, миг преди свързващата ги каишка да се изпъне напълно.

***

- Пепа - започна отдалече кралицата.

Графинята познаваше този глас и предусещаше неприятен разговор. Как бяха пропуснали деянията на Мелия? Внесените магически артефакти? Избитите за храна, в последните месеци, селяни?... Пепа Гард грижливо трупаше разни отговори, но те все по-малко ѝ харесваха. Тук беше намесена силна магия и първа се бе поддала глупавата и слаба Мелия. Като проследи назад във времето, измененията в придворната дама бяха започнали малко след отпътуването на крал Барс. Край него е получила сигурни данни за "принадлежността си" към рода на Кром Бели и е решила да измести "недостойната" кралица, дори и с цената на живота си. Аристократичната Мелия наистина се смяташе за по-добра от всички. Сама се е подложила на магическа трансформация и е станала Пастир на удобно преведените до двореца вълци. Контролирала е вида си със стар метаморфски пръстен, който намериха счупен на крачки от кралицата и ...

Но Елена Филипа я изненада.

- Имало ли е други слепи принцеси? Преди мен? - попита тя.

- Да - отговори графинята с известно неудобство. (Това пък сега защо?) - Амарна и Креола. Преди четиридесет и пет и преди седемдесет години.

- И какво е станало с тях? - попита Елена.

- Амарна е била затворена в лудница и е починала два месеца по-късно. А Креола е отнела живота си сама - в нощта преди да я изпратят в манастира.

Елена Филипа мълчеше. Някъде след Амарна идва и бурното управление на Кром Бели... и тъй като той няма наследници, на трона сяда неговия брат: нейният дядо и баща на Филип. Тя застана до прозореца и се вслуша в капките на дъжда, който не можеше да види.

- Кой е моят враг? - запита се тя тихо.

Отговор разбира се, нямаше.