сряда, 7 февруари 2018 г.

Пролог: Целувката


Персей с главата на Медуза, Челини, 1545-1554, 
Източник: visittuscany.com

Пролог: Целувката

И денят настъпи. Разбира се, той започваше аналогично на всички останали – с изгрева. А небесните светила малко се интересуват какво става с подопечните им планети – те просто следват своите маршрути и се наслаждават на гледката.
В този ден, големи неща предстояха в кралство Морея. Трябваше да бъде коронясан нов крал, но той нямаше да има кралска кръв. А наследницата по право, седемнайсетгодишната принцеса Елена, щеше да постъпи в женската обител покрай дворцовите градини и да посвети прокълнатия си живот на молитви към морейските богове и грижи за цветята в градината.
Тихо като фея, Елена бродеше из празните зали на двореца, а в сънната мъгла на още неизгрялото слънце имаше нещо ужасяващо. Но и деня и нощта бяха еднакви на цвят за принцесата - вече четири години тя беше напълно сляпа. По стените на стаята ѝ още бе запечатан ужасът, с който се будеше в проклетите есенни месеци на тринайсетата си година и усещаше как мракът бавно поглъща сетивата ѝ.
Кралят и кралицата опитаха всичко, за да помогнат на единственото си дете. В онези месеци меките кестеняви коси на кралицата посивяха, а очите  хлътнаха от разчитане на рецепти и дима на лековити варива. Лечителите идваха и си отиваха един след друг, всеки следващ с все по безнадеждни стъпки. Споменаваха “богове”, “воля”, “проклятие”. Елена мразеше тези думи, мразеше съскащия тон на кралските съветници и вината, която ѝ приписваха. И с какво беше виновна тя, за да заслужи толкова сурово наказание? Все пак билките помогнаха на безполезните ѝ очи да запазят цвета и формата си. Обратно на очакванията, очите на принцесата останаха ясни и красиви. Всъщност тя самата беше красива - нежна и грациозна, Елена напомняше сън, чиято хубост свива сърцето. В друго време поетите щяха да пишат балади за косите ѝ с цвета на пламъка, за ръцете ѝ създадени за целувки.
Но сега Елена се плашеше от образите а мислите за тях я натъжаваха. Младостта на Елена  Прокълнатата, щеше да принадлежи само на църквата и на смешните ѝ молитви. Понеже слепите жени не могат да бъдат кралици. Освен това слепите принцеси не могат да имат съпрузи, защото тяхната прокълната кръв не биваше да мърси и занапред морейския кралски род. Елена (отрасналата в двора) знаеше добре това и всеки ден от тези дълги четири години някак си очакваше развръзката.
А преди два месеца кралицата – майка ѝ - загина в една тъй странна лятна буря. В онзи ден въздуха миришеше на ярки цветя и магия - Елена добре помнеше аромата. Лястовиците тревожно бръскаха с криле под прозореца ѝ, а когато заваля на принцесата ѝ се струваше, че без да вижда, плаче заедно с небето… Кралицата и две придворни дами се бяха укрили от дъжда в един от градинските параклиси - точно този, където стихията съсредоточи мълниите и яростта си. Каменният храм стана на прах и не намериха дори и следа от обгорели тела, всичко бе изпепелено в грандиозния пожар. Елена – отчаяна - не пожела да излезе от стаята си в последвалата седмица на траур и покруса. Тя чувстваше, че злото прораства навсякъде в слънчевата Морейска страна.
За дни плъзнаха жестоки слухове, които обвиняваха краля, баща ѝ, Филип Справедливия, в черна магия и убийство. Наричаха го Филип Смъртта. Гарвани и слуги на патриците се събираха по площадите и искаха кръв. Той е бил виновен за сполетелите земята нещастия! Бяха забравени годините на възход и благоденствие, сърцатостта и добротата на краля, реда и духа на кралството... И ето, че довереният кралски генерал Бран арестува своя сюзерен по време на годишния парад. Затвориха Филип в Алената кула – ужасния морейски зандан охраняван от Църквата. Обвиниха го в убийството на кралицата, предателство към страната, в служба на подземните демони и на осминдийския бог Зелмоксис. А със слепотата на Елена, кръвта на династията очевидно беше прокълната. И все пак тълпата не смееше да вземе решение докрай. Съдбата на Филип Смъртта щеше да зависи изцяло от волята на новия крал.
В тези дни хората изглеждаха съвсем озверели за принцесата: струваше ѝ се, че в заобикалящия я мрак към нея се приближават не хора, а хрътки - хиени и зверове, изплезили езици, които я тровеха с дъха си. Елена не можеше да намери обяснение на това, което се случваше: непрекъснат кошмарен възел, всмукал в себе си всички нейни мечти и близки. Даже въздухът ѝ изглеждаше отровен.
Тя стреснато извика. Струи вода наквасиха роклята ѝ. Без сама да разбере, ранната рaзходка я бе отвела до величествения фонтан в градината. Тя се плъзна леко по брега на езерцето, премина по каменния мост и застана в самия център на фонтана между статуите на хората и конете. Принцесата не беше виждала фигурите, но знаеше, че една от тях е необикновено красива. Това беше статуя на мъж, с къдрави коси и силно тяло, вълнуваща и съвършена. Пред нея няколко придворни дами дълго разпитваха скулптура откъде е взел идеята и има ли жив модел, по който да е направил творбата си. “Това е най-привлекателният мъж на света!” беше възкликнала Арека Дея, зашеметяващата красавица на двора. “Какво не бих дала за една негова целувка”, беше добавила тя, гледайки отмъстително сегашния си любовник. Но скулпторът си бе заминал, без никому да даде обяснение.
Внезапно дяволита, направо непристойна мисъл мина през главата на принцесата.
- Ти също си като мен - прошепна тя. - Затворник и разочарование като мен! Затова ще ти дам своята единствена целувка.
Плъзгайки ръце по каменните рамене на мъжа, принцесата се протегна на пръсти, за да докосне лицето на статуята. Съсредоточено, тя потърси очертанията на изваяното лице, а после положи върху него своите топли и търсещи устни. Гръм не разцепи небето. Нямаше даже вятър, когато ужасеното момиче долови гласа на статуята.
- Елена - шепнеше каменния мъж,- знаеш ли кой съм аз? Аз имам нещо твое, принцесо...
 Страхът скова гърлото ѝ и тя не можа да изкрещи. Опита се да избяга, но сега мястото в градината ѝ изглеждаше чуждо. Тя се обърна, препъна се в протегнатите ръце на статуите и се свлече хълцайки на земята.
- Не плачи! Не викай! Кой ще дойде да помогне на дъщерята на Филип Смъртта?
- Аз те обезпокоих - изплака момичето. - Толкова съжалявам…
- Замълчи! - прошепна гласът почти в ухото на принцесата, а гладката каменна ръка улови нейната. - Вече четири години те викам при себе си.
 Отчаяната принцеса се дръпна назад. Това несъмнено беше Отклонение: демон, вампир или друго адско чудовище, което завлича душите на хората в мрака. Имаше такива неща в Морея, но как едно от тях е успяло да влезе в двореца? Въпреки всички защити и печати! Тя тихо започна да нарежда Светлата молитва:
- Вярвам в Светлината на Итангра Великия, създал света от своето дихание.
 Елена не можеше да види изражението на демона, но я осени внезапна догадка. Вслуша се пак и потвърди за себе си – демонът се смееше. А после ѝ заяви:
- И за теб няма светлина, малко принцесо.
  Елена забърза темпото на молитвата:
- Вярвам в Любовта на Илеада, Дарителката на живот. Вярвам в Еперун Гръмовния, Пазителят на мъртвите. Вярвам в Деспина Спящата, пазителката на мечтите. Вярвам в Църквата - нашата майка и защитница, в смелата ѝ десница, в справедливото ѝ сърце...
 Тук принцесата се разколеба и спря. Не само, че боговете бяха изоставали семейството ѝ, но да вярва и на църквата, държаща баща ѝ, как не... Такава лицемерна молитва не можеше да ѝ помогне, сигурна беше.    
– Но аз имам нещо твое, - подсмихна се демонът.
Стисна китката на Елена и постави ръката ѝ върху студеното си лице. Обърканата принцеса пак хлъзна пръсти по каменните скули. И после ахна: клепачите и очите на статуята бяха топли, човешки… .
- Значи ти си бил! Ти си отнел очите ми! Но какво съм ти сторила! Защо? - изплака тя.
- Твоите очи ми принадлежат - обясни тихо оживялата статуя и гневно продължи:
- Жадувах за своето освобождение. Зовях за отговор и възмездие толкова време! Търсих пролука... Години наред се явявах в сънищата на скулптора – и известно злорадство проблесна в гласа на демоничната статуя. - Не съм ли най-доброто, което някога е правил?
- Ти си нашето проклятие! Ти си виновен за всичко! - извика тя гневно. – Но защо боговете ти позволяват да извършиш всичко това с дома и семейството ми?
- Молитвите ти грешат, - тихо рече статуята. - Не очаквай нищо и от боговете си.
Сега вече Елена не можеше да се предаде. Макар и за последно тази нощ, тя все още беше наследницата на Морея! Представи си гоблена на Сътворението в тронната зала, бляскащите картини по стените и техните силни цветове. Там се пазеше историята на кралството, спомените и силата му. Дълга история, впрочем. Кръв! Отмъщение... Едно ли беше? Вече не помнеше детайлите, а пръстите ѝ отчаяно трепереха. Лицата по тези картини. Очите им - тя трескаво се опитваше да си спомни.
- Аз те познавам! – извика накрая съкрушено. - Ти си нарисуван в картината с конете, яздиш срещу краля, а очите ти са мъртви. Ти наистина нямаш душа. Ти си Лунният генерал! Демонът! Толкова се плашех от тази картина!
Статуята се изсмя горчиво.
- Остави ме! - хълцаше Елена. - Аз съм просто човек. Не мога да нищичко да сторя за теб.
- Ти си толкова красива! - тихо произнесе статуята. - По-красива от всички момичета, които идваха при мен нощем.
Каменният мъж рязко се отдръпна, а гласът му режеше слуха ѝ.
- Мислиш ли, че е толкова лесно, малка принцесо? Душата ми е раздрана и слаба, заради човек с твоята кръв. И очите ти са първото нещо, което ми дава сили в света ти. Сега ще взема и живота ти.
Статуята се отдръпна още назад, а в думите ѝ се процеди скрито тържество:
- Ти не чуваше зова ми досега. Но ето, че се събуди и ме намери, а твоята целувка отново ми даде живот.
Елена хлипаше съвсем невъздържано и все пак някъде дълбоко в нея се задействаха тренирани реакции и навици. Успокой се! Ти си принцесата на Морея. Помисли! Възрази! Договори!
- Ти можеш да зовеш неща? - едва доловимо тя измени интонацията си. - Кои неща?
- Имам известна власт над хората и създанията на Морея, както може би си забелязала - изсмя се каменният мъж. - А сега, когато съм тук, силите ще ми нарастват.
Статуята подсвирна тихичко. До нея се чу плясък на криле.
- Не виждам нищо - каза принцесата сърдито и наклони глава в прилив на вдъхновение. – Илеада, Майката богиня ни е вдъхнала живот, а Самар Оплаквачката ни е дала избор. Ти също имаш избор. И съвсем не приличаш на адските порождения, за които отец Гестер ми разказва понякога. (Най-малкото, те щяха да са ме изяли досега.) Изглежда тежката неправда, която ти е сторена не само те държи тук - тя те и променя. Но смъртта ми няма да реши за тебе нищо.
Тя си пое въздух и решително каза:
- Предлагам по-различна сделка.
- Сделка? – каменният мъж се изсмя. - Какво можеш да ми дадеш, малка принцесо? Ти нямаш нищо: нито кралство, нито бъдеще, а сега ще взема и живота ти.
- Не е съвсем така - произнесе принцесата. – Остави ме тук. А после, когато Жертвената птица полети, за да избере новия крал, призови я. Накарай я да кацне на моето рамо. Така въпреки всичко утре аз ще стана Новата кралица. Ще спася баща ми от затвора - защото само той може да запази Морея.
- И какво ще спечеля аз? Морея е нищо за мен. Ти също си нищо за мен - прецени демонът хладно. - И вече взех очите ти.
Елена търгуваше отчаяно
- Не знам дали животът ми е достатъчен за твоето отмъщение. С мен родът ни се прекъсва. И какво ще правиш после? Душата ти е все така раздрана, а силите ти – недостатъчни. Готов ли си пак да призоваваш нова жертва безкрайно дълго време? А и дотогава, какво ще правиш в мрака? 
  Тя кимна и меко продължи.
- А ако ме подкрепиш и стана Господарка на Морея, то и аз ще ти помогна. Когато съм кралица, ще остана с теб. И ти ще можеш лесно да издириш и събереш парчетата от душата си. Защото ти си тук ненапразно.
Демонът тежко произнесе:
- Една кралица вече ми обещаваше подкрепа и така загубих всичко. С какво си по-различна, принцесо?
"Не съм различна", искаше да каже Елена Филипа, заедно със сакралното: "ситуацията е друга." Но разговорът с демона не приличаше съвсем на известните ѝ преговори. Или приличаше?
- Ти взе моите очи - натърти принцесата. – И нека те са твоята гаранция. Докато са в теб, ще те следвам. Ако наруша думата си, винаги можеш отново да се завърнеш в Морея. Лесно е да вземеш кръвта ми.
Елена не усещаше повече каменния си събеседник. Той се движеше тихо, а тя не долавяше дъха му. Или може би той не дишаше? Само по свиването на сърцето ѝ близостта му ставаше явна.  Внезапно алени пламъци избухнаха в хоризонта и принцесата усети, че вижда отново. Но това около нея не беше познатият ѝ свят. Пепел и овъглени земи се простираха около нея, а уродливи и мрачни създания се приплъзваха в сенките.
- Ако ти станеш кралица, няма да работя в твоята канцелария – изрече демонът. - Вместо това, всяка нощ ти ще идваш с мен в Адските земи - защото там ще търся душата си. И това ще виждаш там: пустините на злото. Ще знаеш човешките кошмари и най-зловещите им мисли. За да изпълниш сделката, не можеш да имаш никой друг до себе си. И няма да живееш повече живота на обикновените хора. Това ще е цената на твоята Морея.
Кралицата наведе глава. Нима имаше особен избор? Да спаси живота си, баща си и Морея – за това всяка цена си струваше. Не можа да си върне очите, но поне вече знаеше къде са.
- Това ли искаш, принцесо? – попита демонът тихо.
- Да - прошепна Елена Филипа. - Мога да го направя. Заклевам се!
Най-сетне слънцето изгря над Морея. Беше толкова важен ден. Щяха да избират нов крал - този, върху чието рамо кацнеше Жертвената птица. Първите слънчеви лъчи помилваха стените на кулите и осветиха фонтана в градината, където сама плачеше сляпата принцеса. А статуите във фонтана вече бяха с една по-малко.

понеделник, 1 януари 2018 г.

История Първа: Адските земи


Безсъница, 1920, Иван Милев; Източник: Софийска Градска Художествена Галерия

История Първа: Адските земи

Захладня и падна мрак. При залеза на слънцето, Елена усещаше главно изстиващия въздух и малките кондензиращи капки вода до прозорците. Хората също започваха да звучат по-различно: ранобудните "чучулиги" губеха своите сили и гласовете им побеляваха, а пълнокръвните "нощни хищници" стопляха нюансите на своя тембър и телата им добиваха аромата на лов.
Димът на факлите избледня и принцесата остана сама в спалнята си. Затихна шумоленето на рокли и униформи - тридневните церемонии на коронацията най-сетне приключиха. С Птицата на рамото ѝ, Елена пресече Катедралата на Победоносеца, поръси земите на изток и запад, поклони се на Балкана и тържествено прие обратно ключовете от стаите на двореца и подвасалните клетви за вярност (една по една). Екзекуциите бяха спрени, а слугите трескаво шепнеха по ъглите. Баща ѝ беше изведен от затвора и оставен под домашен арест, а благородниците и висшите сановници търпеливо изчакваха.
Елена Филипа знаеше, че ако широко отвори прозореца до библиотеката в ъгъла и подложи челото си на вятъра, би могла да усети липсата или наличието на лунни лъчи.
Луната бе така красива, а демоните бяха в сянката ѝ.
Кралицата затаи дъх без да мърда. Неговото присъствие бе едва доловимо и все пак сигурно.
- Виждам, че ме намери, малка принцесо! - прошепна демонът току до ухото ѝ. Тя не трепна. - Виждам и че никак не си изненадана.
- Демоните нямат навика да се отмятат или прощават - промълви принцесата. - Чаках те.
- Вярно е. Луксът да се отметнеш от думите си, е достъпен единствено за хората – и демонът хвана ръката ѝ.
За оживяла статуя се движеше учудващо леко и безшумно, а дланта му беше гладка, суха и даже топла.
- Както сама виждаш владея добре това тяло, макар че то е още от камък. Адският пламък у мен има много и неочаквани сили – напевно пророни статуята.
После постави ръката ѝ в облегалката на едно от креслата под аркадата
- Седни тук - каза той - и погледай Луната.
- Знаеш добре, че не виждам нищо! - възрази нервно Елена. - Моите очи са у теб.
И изведнъж усещането за полумрак и пробиващ в него цвят преряза възприятието ѝ. Това несъмнено бяха нейните очи! Но тялото не беше нейното, осъзна принцесата. Тя видя себе си от позицията на демона: натруфена кукленска фигурка на креслото, окичена с шноли, мъниста и волани. Тялото ѝ седеше там, застинало с притворени очи.
Стаята ѝ обаче беше по-малка, отколкото я помнеше. Принцесата поиска да стане и да се огледа, но каменното тяло, през чиито очи наблюдаваше, не помръдваше.
- Демоне! - беше много страшно да осъзнае, че така говори нейното тяло на креслото.
Елена опита да се изправи, но фигурата ѝ несвързано потрепваше.
- Искам да видя портрета на майка ми - обясни тя. - Боя се, че ще забравя как изглежда. Нека отидем до стената за да го погледна.
- Аз не съм тук, за да изпълнявам желания, малка принцесо - каза оживялата статуя.
Той се наведе над нея и сграбчи ръката ѝ отново. Стаята изчезна.
Около нея бушуваха пламъци. Пурпур, оранжево, всички нюанси на червеното... Тя затаи дъх, отдавна не беше виждала такова изобилие от светлина. Трябваше да бъде горещо, но не се усещаше нищо. Елена заплете крака, пристъпвайки напред и се приведе леко. Видя, че е съвсем гола, само че тялото ѝ е някак чуждо. Тя самата нямаше повече нормалната човешката плът, фигурата ѝ бе тъмносиня, полупрозрачна и дори сякаш излъчваше меко сияние. Не се виждаше жива душа. Тя се изправи рязко и направо отхвръкна назад... Наистина беше отхвръкнала.
На гърба ѝ имаше огромни гълъбови крила, също полупрозрачни и те леко се присвиха. Тя се огледа и направи няколко крачки.
Никой не се опита да я спре или насочи. Огънят докосваше краката ѝ без да оставя следи. Леко, тя засили ход и започна да тича. Крилата ѝ плеснаха и плавно я повдигнаха над земята. Без да разбира как го прави, тя загреба въздух с тях малко по-силно и се издигна още около стъпка. После още малко. И още малко.
Внезапно изплющя камшичен удар и огнена ивица се уви около краката ѝ. Дръпнаха я толкова рязко, че се срути на земята почти размазана. Над нея се надвеси лицето на демона. Създанието беше огромно и пламтящо, то закриваше почти цялото небе, а на мястото на очите му имаше мрак.
- Не е време за игри - продума демона.
- Къде съм? – боязливо запита Елена. - И какво става с мен?
- Това са Адските долини - обясни демонът, а гласът му звучеше като гонг. - Тук си, за да бъдеш моите очи.
После той въздъхна отвратен, а пламъците над него изсъскаха.
- Слушай, ще го обясня само веднъж.
Главата му се отдръпна и Елена успя да се изправи. В ръката си той стискаше другия край на огнената ивица, която бавно се свличаше по глезените й.
- Магията, която ме повали някога, беше много силна. Аз бях сам, без оръжие. И душата ми беше разкъсана... отнета. Скитах като безумна твар. Или пламък. А в адските земи времето е друго - то се състои от вечности. Когато си спомних какво търся, дойдох за теб. Взех очите ти, понеже те са моя кръв. Но нямах сили да ги донеса обратно тук.
Тя не можеше да определи откъде идва гласът му и отчаяно се вслушваше.
- Ти обеща да ме следваш доброволно и заради това си нощем с мен, в земите на Ада. Тук носиш очите ми и за престоя си получаваш обвивка, която ти съответства. Низшите души се превръщат в червеи. Грешниците в сатири и невъзможни уродливи чудовища. Ти не си можела да имаш истински грехове досега и си просто сива витра.
Елена се вгледа оценяващо в ръцете и краката си. Крилата на гърба ѝ трепнаха. Така ли се наричеше тази форма? Разочарованието я жегна! Тя дори не беше ангел. А демонът тежко продължаваше.
- Ти никога не си използвала наистина това тяло, затова то се превръща в нещо безтегловно и отсъстващо. Имаш крила, понеже винаги си готова да избягаш извън реалността. Но не можеш да летиш нависоко, понеже въображението ти е бедно. И не усещаш нищо тук, защото емпатията ти е чужда. Но това е добре... Ти не би оцеляла в това търсене, ако беше по-различна.
- А какво търсим? – поинтересува се Елена.
При усилията, които полагаше, толкова критика ѝ идваше натоварващо.
- Ръката ми - отвърна демонът. - Те първо отсякоха ръката ми.

***
Според хладния вятър и приглушените шумове в далечината, утрото наближаваше и Елена внимателно се изправи от креслото. Чувстваше огромна умора. Но и добре разбираше, че не следва придворните дамички да я заварват схваната до прозореца, при недокоснато легло. И без това никой все още не вярваше докрай в правата и силата ѝ. Повече слухове не бяха допустими.
Елена Филипа беше чувала историята за принцесата, която нощем ходела да танцува с Царя на подземното царство и изтърквала обувките си. Бяха омъжили тази принцеса за първия срещнат войник, а името ѝ беше отдавна изтрито от хрониката.
След няколко стъпки роклята ѝ се изхлузи несръчно и девойката изтощено се просна на завивките. Но не успя да се отпусне. Усети до рамото си непривичен остър предмет и бавно опипа с ръка. Между дантелите и одеялата имаше забита стрела. О, това никога нямаше да свърши! И в часовете преди изгрева, принцесата си позволи да се разплаче, стиснала стрелата. Това глупаво оръжие просто преля чашата.
Елена не се боеше особено от покушения – не и оставаше време. Знаеше се добре, че кралската стража не е почетна длъжност, а обучението за нея включваше боравене с редица оръжия и изграждане на имунитет към най-известните отрови и магии. Кралете на Морея също винаги бяха подготвени.
Но какво ставаше с нея сега? Щеше ли да успее да спаси кралството и баща си? Коронация, кралица... каква кралица! Тя почти беше приела и оттеглянето манастир и живота в молитва. Тя, която трепереше за всяко свое движение в мрачния кортеж и се ужасяваше от теченията и непознатите звуци. Тя, пазената и закриляната... слабата и изоставената. Без приятели, без съюзници, сама с изплашените и колебливи слуги на прокълнатия трон. И обречена да бъде очите на демона!
Само на седемнадесет, тя беше само на седемнадесет. Никога не беше танцувала, в болничните ѝ покои не допускаха деца и животни. Единствено жълтите канарчета в клетките до фонтана ѝ напомняха за безгрижието на пролетта.


***
            - Ваше величество, за мен играта, която играете с Хестия остава опасна - и барон Ван-Ел наклони леко глава, отново съсредоточен в арената пред себе си.
            За смесената битка срещу им се готвеха петима състезатели. Един с гербовете на Ван-Ел върху дрехите си, както и четирима в цветовете на двора в Пеща-Ван.
Барс, кралят на Брсгед не бързаше да отговори на барона. Очите му сякаш невиждащо се плъзгаха по бойците, пресмятайки нещо свое наум.
            - Боголюбивата империя на Хестия ще ни донесе само добро - спокойно възрази владетелят. - Тя ще ни помогне в борбата с отклоненията на юг и дори с тези във вашия Ретийяр. Войната с отклоненията в дома ни не бива и не може да чака повече, знам това. А и знаменията на небесата са категорични. Навлизането на конниците ще осигури тила ни с Шнеговия и ще ни подкрепи срещу интригите на прокълнатата морейска кралица. Съветвам ви да се присъедините към победния им марш.
            - А не се ли боите, че шнеговийците ще бъдат засегнати от вашето толкова близко сътрудничество с вечния им враг, Хестия? И най-вече ако тъй леко пуснете северните конници през границата, не е ли самата Брсгед идеалната им плячка?
            - Тъкмо затова трябва да се доверите на кралската ми преценка - монархът сви рамене. – Хестия само ще ни пречисти и премине, за да се справи с главните ни врагове на юг. Морея, Осминдия, Тарк – те са коренът на злото. А Боговете са изцяло на наша страна.
            Страховитият домакин на Ретийяр мълчеше безизразно. После артистично въздъхна:
- Не мога да знам намеренията на боговете така отблизо, Ваше величество – и в гласа на барона в звънтеше стомана, когато продължи. - Моят род е владял Ретийяр стотици години, без да допуска чужди армии в границите си. Мисля да запазя тази традиция.
            - Не се ли боите от нарастващия брой на отклоненията? - възмутено реагира кралят. – Не усещате ли и хладната мощ на Княза Всемирен в Шнеговия? Не се ли тревожите, че даже в съседна Морея, Прокълнатата кръв е на трона?! Светите рицари...
            Крал Барс търсеше думи, а Ван-Ел следеше разсеяно подготовката на бойците.
            Едва сега монархът започна да осъзнава, че е получил отказ. Впрочем, получил го е неведнъж и не проформа. Възраженията, повдигани от Ван-Ел също не са били начин да си покачи цената. Явно още от самото начало на разговорите им, баронът е нямал никакво намерение да му съдейства при превеждането на хестийските конници навътре в Брсгед. Проклети съветници и посредници! Какво му говориха те и какво излезе! Цяла загубена седмица бе посветена на досадния барон и низките му провинциални привички. Барс доведе дори бившата му възпитаничка Изумба с надеждата това да го смекчи. А сега - отказ! Кралят понечи да стане. Но сякаш чул мислите му, Ван-Ел рязко смени темата:
            - Правилно ли си спомням нашия облог, Ваше величество? Ако шампионът на Ретийяр спечели срещу вашите стражи, ще позволите на Изумба да остане отново с мен.
            - Стига тя да го иска - просъска Барс през стиснатите си устни.
            Осъзнал напълно отдръпването на Ван-Ел, той вече искаше да се завърти, да си отиде без повече церемонии. Цяла седмица! Цяла седмица нежни разговори с неприятния самодоволен аристократ (и негласен господар на целия югозападен Брсгед), а отказът му е все така спокоен, лек и необратим. Затова кралят вдигна аристократичния си профил и патетично обясни.
            - Аз не съм тиранин или някакво чудовище! Задължавам прекрасните дами, само ако това е нужно за собствената им безопасност или бъдещето на Брсгед.
            - Отново не мога да споделя Вашия възглед - пропя барона нежно. - Заповядвам на двора си всеки път, щом това ми се прииска. Не е ли в това смисълът да бъда техен абсолютен и единствен господар?
            - Само ако нуждата го налага - повтори кралят. - Иначе водещо е желанието на служещите.
            - Нямам против да попитаме и самата Изумба, когато битката свърши - и благородният Ван-Ел се извърна към арената, отдал ѝ вече цялото си внимание.
            Кралят сви устни. И все пак ако тръгнеше сега, щеше да изглежда напълно победен.
            Срещу тях претендентите официално се поклониха и заеха позициите си – четиримата от Брсгед ограждаха просторен квадрат в центъра, на който беше състезателят на барона. Двама от кралските войници имаха щитове и мечове, един държеше мрежа и тризъбец, а четвъртият бе въоръжен с верига, в чиито краища летяха огромни бодливи топки. Шампионът на Ретийяр – лек боец, без всякакво оръжие – изглеждаше ако не жалко, то поне напълно безобидно. Барс изпита особено нетърпение. Нека най-сетне войниците му покажат на наглия барон каква е истинската сила.
И под знака от кралската ложа битката започна. Именно воинът с боздугановите накрайници тръгна първи напред. Но и боецът на барона рязко се втурна тичешком срещу него. Засилване, скок. Замах. Топките напразно удариха в земята, миг след като боецът на Ван-Ел вече се беше преместил от мястото на прикосновението Сега обаче, с невъобразимо бързо и точно движение, шампионът на барона се пресегна и хвана веригата, която скачаше бодливите топки в едно цяло. После дръпна и намотавайки оръжието до себе си, замахна към злополучния си нападател. Първият от кралските претенденти отхвърча в прах на арената. Мъжът от Ретийяр се извърна тъкмо навреме, за да пресрещне двамата мечоносци. Междувременно, веригата с топките почти презрително изсвистя по посока на воина с мрежата и тризъбеца, оплете се в краката му и го накара патетично да коленичи. Лъжлив мах, късо мушкане, отскок и идеален замах. Мечът звънна в острието на втория воин на краля, но шампионът на Ван-Ел отдавна се беше преместил от обсега на махащия му другар. Мечоносците се огледаха тъкмо навреме, за да видят как той омотава, а после затяга мрежата около главата на четвъртия гладиатор. Двамата воини на краля хукнаха отново към него с извадени мечове, загубили напълно предишната си прецизност и грация. Ретиарецът пресрещна първия странично, захвана с длан китката с меча му, дръпна и завъртя. Вторият през това време замахна. И мечът му се заби в гърдите на другаря му, услужливо завъртян под траекторията на острието му. А след това шампионът на барона дръпна тялото, без да позволява на мечоносецът пак да изтегли оръжието от трупа на другаря си. После човекът на Ван-Ел захвърли безжизнения войник и тръгна бавно срещу последния останал претендент на арената.
За по-малко от пет минути съотношението на силите в показното състезание бе окончателно променено. Кралският войник отстъпваше обречено, а сюзеренът на Брсгед тежко преглъщаше в ложата до барона. Тази демонстрация на чудовищни умения го накара да се напрегне. В душата си монархът вече проектираше заговори и предателства. Какво искаше проклетия барон? Да го унищожи? А последният оцелял от битката продължаваше да отстъпва.
Крал Барс не можеше повече да понесе това. Той се изправи и откачи от колана си прекрасен меч.
-         Хестийска стомана! - извика кралят и метна меча към своя човек на арената. – Почерпи този селянин с нея.
Войникът хукна към меча, а мъжът от Ретияр затича едновременно с него. Кралският състезател пристигна първи, но юмрукът на шампиона го настигна (и повали) миг преди да успее да освободи острието от ножницата. Войникът се олюля и падна на едно коляно. Шампионът го удари повторно (и сблъсъкът между ръката и черепа зловещо прокънтя). И трети път. Войникът падна по очи между два от избитите си зъба.
Шампионът се отдръпна и огледа бойното поле. Прахът се слягаше около телата на четиримата борци зад него - арената сякаш беше притихнала. Ретиарецът се поклони към ложата на Барс и Ван-Ел. Той и публиката очакваха решението на владетелите.
            - Скъпа моя Изи! Не е ли това пълна и окончателна победа? – попита баронът.
            Изумба мълчеше, изправена до стола на Барс и склонила очи към пода. Тя беше на около двадесетина години, макар че (когато поискаше) можеше да изглежда на петнадесет. Или на двадесет и пет (когато поискаше друго). Баронът не сваляше поглед от нея. Ето, че сега и тя го погледна, а очите светеха като звезди.
            - Сияя, защото ви виждам - най-сетне пророни тихо момичето.
            Гласът ѝ звучеше меко и леко гърлено, като музика. А хората обичаха да го слушат.
            - Несъмнено правилата бяха спазени – любезно изясни баронът. - Той използваше само таланта си срещу хората на краля. Заслужих наградата си съвсем честно, силата е неоспорима. Остани при мен, скъпа моя.
            - Според Вас жената се покорява от най-силният?
            - Нима това винаги не е било така? - баронът се подсмихваше откровено.
            - Никога не съм можела да разбера сентенции, които работят толкова едностранно - измърка Изумба. - Тогава какво получава най-силният? Най-красивата? Най-нежната? Най-силната жена?
            - Просто тази, която си поиска - осветли я благо Ван-Ел.
            - Но той не е по-силен от мен - девойката сви рамене. – Вашият шампион...
            Зад нея състезателят се наведе и взе един от мечовете на земята.
            - И неговата кръв е червена - завърши девойката тихо.
            Мъжът на арената замахна. Изглеждаше, че противно на всякаква логика, сам ще се прониже. Но на сантиметри от тялото му, махът спря. Сега с отсъстващо изражение, шампионът на Ретийяр прокара острието по дланта на другата си ръка. На светлия пясък прокапа кръв.
            - А аз? – мило попита баронът. – Аз по-силен ли съм.
Той се извърна гърбом към арената.
            - Нима ти участваш? - попита тихо Изумба.
По челото ѝ беше избила ситна пот. Шампионът зад нея се олюляваше, но накрая рязко захвърли меча встрани.
-         Участвам във всичко, което касае моя двор и моите хора - натърти барон Ван- Ел.
После се обърна обратно към нея и въздъхна печално.
-         Но аз не съм звярът, за който ме мислиш - и господарят на
Ретийяр отклони поглед от прекрасната Изумба. – Върви, дете. Виждам че нямаш търпение да опиташ силите си навън. Но тук винаги ще бъде и твой дом.
Сега Ван-Ел студено изгледа своя крал.
-         Ваше величество - натърти благородникът, – можех да оставя
тук Изумба, по правото на силата си или по правото на спечелената битка. Но тя може да си тръгне с вас, щом го желае, тъй като такова е и моето желание. Запомнете обаче, че Хестия и конниците ѝ не са добре дошли в Ретийяр. И дори съотношението един срещу четири няма да ви помогне. Един към десет би могло, но дали имате толкова бойци? Не смея да ви задържам повече.
            И барон Ван-Ел се оттегли назад. Шампионът на Ретийяр се поклони към публиката и тя възторжено изрева в отговор. А пред труповете на арената Барс и Изумба правеха всичко възможно да избягват очите си.


***
Демонът се отдръпна още малко и Елена най-сетне успя да го разгледа по-подробно. В Адските земи, тялото му беше неясно и объркващо аморфно. То беше изградено от пламъци и горящи елементи, без точни очертания. От време на време в него просветваха прорези и странни органични фигури и горящи силуети. От тялото на статуята познато беше останало единствено необикновено красивото лице, на което обаче стряскащо изпъкваха очните ями.
- Ти виждаш ли нещо? - попита принцесата. - Или тук ти си като мен, блуждаещ в мрака?
- За да виждам тук, не се нуждая от очи - промълви демонът. - А това, което срещаме са образите на сърцето... Какво са очите? Кладенци на светлината, която се отразява върху ни. За да виждат, живите неща отразяват тази светлина в очите си. В земите на ада, светлината отсъства. Но чрез сърцата си, тук виждаме единствено същността на нещата.
- Да, да, да... И той пак е тук – нещо просъска изпод краката на принцесата.
Тя уплашено подхвръкна над земята.
Под нея лакомо пляснаха няколко тънки червени езика, очертаха се зъби и кости, потънали в слуз и Елена започна да различава множество отворени усти, втъкани в релефа на земята, които се движеха и говореха в синхрон.
- Вие демоните, не можете ли да говорите без притчи и загадки? - просъскаха едновременно устите. - Няма ли да ме запознаеш с очите си, демоне?
Спътникът ѝ рязко спря. После внезапно тялото му се сгъна в огромна огнена топка, която подхвръкна нагоре. А огънят след това, със сила се заби... и разпиля в устите надигнати в терена. Всичко потъна в дим, Елена неусетно беше отхвръкнала на няколко метра височина и потресено се взираше надолу. Демонът се възправи отново, формиран от димящи черни вихрушки, върху които огньовете проблясваха съвсем слабо. Устите в земята бяха изчезнали.
- Така, така – прогърмя той. - Сега можем да продължим.
Пламъците му плавно се засилваха. А странният огнен камшик се уви този път около кръста ѝ и я събори долу отново. Демонът дръпна пробно и после тръгна напред без да се обръща, влачейки принцесата просната зад себе си по димящата скалиста земя.


***
Придворните дами нахлуха почти веднага след позвъняването. А след всички дни на отхвърляне, Елена не можеше да овладее своите чувства. Презираше дамите, заради отстъплението им, но и успоредно с това се гневеше на лекотата, с която заеха местата си в кортежа, веднага щом Жертвената птица кацна на рамото ѝ.
- Ваше величество, портокали или череши ще желаете? - пискаше женски глас като че наситен с мирис на плодове. – Или ще предпочетете кроасани и крем, защо не?...
- Роклята на златисти лилии или предпочитате кралското виолетово кадифе? - цвъркаше втори.
- Тиарата или някоя шапка?
- Искате ли си ръкавиците?...
- Ще излизате ли в градината?
- Може би малко кафе?
Елена си припомни натруфената фигурка на креслото, която видя през нощта. После се вслуша във пороя от реплики и шумове. Тя сякаш бе заобиколена от стадо нагли и бързи маймунки и те всички си играеха с нея. Играеха си! И принцесата плесна силно с ръце и заговори дистанцирано и категорично.
- Слушайте! От днес, в чест на втория живот в нашето кралство, подарен ми от Жертвената птица, ще нося единствено тъмнозелено.
Тя пое дъх и продължи, а гласът ѝ доби метални нотки.
- Всеки ден с тоалета ще ми помага само една от вас. В стаята ми ще влизат не повече от двама човека едновременно, като всеки ще казва името си, преди да заговори с мен. Кралицата не е длъжна да помни всичките си поданици. Нито дами.
Мълчанието беше оглушително.
- Закуската приключи! - обяви Елена. – Нейти Арека и нейти Виела да ми донесат нови дрехи. Днес трябва да водя Съдния ден и да разбера защо в леглото ми има забита стрела.
Имаше нещо в нея - дали в стойката ѝ, или в израза на слепите ѝ очи. И именно това ново нещо, уби всяко желание за забавяне и уточнение у дамите: беше им ясно, от днес кралското момиченце показваше рогата си.
- Веднага! – рязко каза Елена.
Дамичките прошумоляха и се разстъпиха, вратата се затвори много леко.
- Сега само аз съм тук, Ваше величество - произнесе познат и успокоително студен глас. - Графиня Пепа Гард... И къде е тази ваша стрела?


***
            Отново беше нощ. Елена търпеливо седеше на креслото до прозореца и чакаше без да мърда. Ухаеха цъфналите хибискуси.
- Не се тревожи – гласът му бе тъкмо до ухото ѝ. - Аз ще те пазя.
Каменната длан се пресегна към ръката ѝ и Елена отново погледна към себе си през очите на демона. Силуетът на креслото изглеждаше все така крехък и слаб, но този път (слава на небето) липсваше кукленската натруфеност. Гостенинът се изсмя сухо, но звукът напомни съскането на огнените пламъци в камините.
- Виждам, че си взела портрета тук...
И наистина, момичето беше донесло портрета на майка си, поставен така, че да не може да бъде избегнат от очите на никоя близкостояща фигура. Сега кралицата, Естуал Вая Морейска ѝ се усмихваше тържествено, огряна от лунната светлина. Демонът се вгледа за миг в лицето на портрета, а после рязко се извърна глава.
 - Значи си готова!
И отново пламъците изригваха към хоризонта. Земите на Ада се простираха пред тях в цялата си безкрайна пустота и мощ.
Елена покорно следваше демона по напуканата пръст и пламтящите скали. От време навреме прелиташе няколко крачки, но не се осмеляваше да се издига или отдалечава. Тялото ѝ на витра не усещаше болка, а пламъците не я нараняваха, но Елена помнеше силата на камшика му. Едва бе спечелила възможността едновременно да вижда и да се придвижва. Дори и да е само в адските селения, принцесата не искаше да губи това отново.
Часовете на нощта бяха безкрайно дълги. Унесено от безмълвието на спътника си и размерния му ход, момичето постепенно потъна в собствените си мисли и забрави пламтящата пустиня. Имаше толкова много работа.
Днес, тя беше присъствала на Съдния ден, обичаят за раздаване на кралското правосъдие. В Морея, това бе последната спирка, преди Божията милост на отвъдния свят.За самата Елена, процедурата беше с висок приоритет. Тя публично потвърждаваше правата ѝ като пълновластна господарка на Морейските земи и като наследник на кралската династия. Всъщност резултата от самия съд нямаше значение, важно беше признанието и оценката на всички присъстващи.
В този ден, съдеха девойка с благородна кръв на нейната собствена възраст. Тя бе обвинена в убийство чрез подпалвачество. „Внимавайте Ваше величество“, беше просъскал канцлерът Грол, когато минаваше край него. „Хората са жадни за кръв, а проклятията са навсякъде.“ Той водеше великата канцелария Арагурд, която знаеше всичко за всеки в Морея. Елена се боеше от него и плахо избягваше всякакви близки контакти с него. А затова беше нужен баща ѝ.
Принцесата беше влизала в съда като дете, но не и когато се провеждаше процес. Помнеше само, че в залата има огледала и високи колони, а прозорците са с великолепна панорама, разположени високо над крепостните стени и рова. За да избегне грешка при тържественото заемане на мястото си, постъпи, както и при коронацията: пусна от двете си страни подрънкващи пажове и свирачи и заповяда да застелят с тежко златисто кадифе трона, само миг преди да седне. Шумовете я ориентираха лесно и тя успя уверено да застане в шпалира и да се отпусне на мястото си без трепване. Любопитната зала проследи движенията ѝ и постепенно утихна. Да, церемониите с цялата им показност, се оказваха изключително важни, Елена безмълвно призна това в себе си.
По лицето и короната ѝ играеха топли слънчеви лъчи, пречупени в цветове от стъклата на входните розетки. „Това неблагодарно създание пред вас, Аврора Ван Кар, е запалило дворецът Борогард“, ѝ докладваше тогава кралският прокурор. „Причинило е смъртта на барон Ван Кар, ваш покорен васал и неин съпруг.“
Елена мълчеше.
„Слугите са я видели да напуска покоите му последна, а миг по-късно дворецът е избухнал в пламъци. Останалите хора са се спасили, но сградата е изгоряла до основи, заедно със съпруга ѝ Вероятно е бил затворен вътре, още в началото на пожара.“ нареждаше прокурорът. „Макар че е взел издънка на обедняла фамилия, барон Ван Кар е бил щедър при женитбата им. Грижел се е за целия им род. Но кавгите им са били дълги и мъчителни, има много свидетели на това. Дори пресветлият херцог деде Ездул, като близък приятел на починалия, е присъствал на разправиите им, до една провеждани без свян и деликатност. А в деня преди пожара, Ван Кар е продал един неин паж на местните търговци. Слугите казват, че Аврора е искала да го задържи на всяка цена и именно това е довело до убийството.“ И в далечината бе изгърмял и гласът на самия деде Ездул, главата на един от най-великите кланове на кралството: „Отношенията им бяха позор,“ бе натъртил херцога. „Нискородната не знаеше мярка и почивка“...

- Невъзможно е за теб да разбереш сърцата на хората, малка принцесо - прогърмя гласът на демона.
Елена потрепера, огненият силует беше спрял и извърнат назад я наблюдаваше внимателно. Мислите ѝ ли четеше?
- Ти не познаваш друго, освен дома и болестта си - продължи той. - Как можеш тогава да отсъдиш, кой има право в тази, очевидно, грозна история? Какво знаеш ти за измяната, любовта и предателството?.
- Следиш ли ме? – хладно се поинтересува Елена. - И как?
- Ха! – демонът я изгледа надменно. - Твоят живот ми принадлежи и не ще позволя да ти бъде отнет преждевременно. Имам високи очаквания за теб и очите ти.
- Тогава изглежда и ти мислиш, че жената на херцога е имала афера с пажа - обяви девойката. - Затова той е бил продаден, а за отмъщение - тя е изгорила мъжа си.
- Такива безсмислени истории не ме интересуват – озъби се демонът. - Но ако тълпата в двореца не получи своето зрелище, ти ще пострадаш.
- Да запалиш дома си и да оставиш някой да умре там!? - Елена поклати глава. – И дори не го прикриваш! А знаеш, че ще загубиш всичко. Това момиче наистина е страдало силно.
Тя отново се вслуша в спомена си от Съдната зала: гневните подмятания в тълпата, репликите „Убийца!“, набралият скорост прокурор. Но усети отново и облака от тишина около пейката на престъпничката. „Кралицата има право на три въпроса“ беше ѝ напомнила Пепа Гард. И наистина, според традицията в двора, кралската кръв можеше да определи вината на всеки само с три въпроса. Особено с медальона на Илеада на шията. (Някои крале си бяха отишли преждевременно, именно, за да се спестят тези публични въпроси). И сега Елена Филипа изпита вълна на благодарност – въпреки всичко и всички, Пепа, Светата майка беше неин човек: днес, както и преди.
„Ти ли уби херцога?“ кралицата веднага зададе своя първи въпрос на подсъдимата.
„Неговата смърт, лежи на моите ръце Ваше величество“ звънливо отговори момичето. Няколко дами от свитата припаднаха.
- Всяка причинена смърт, разсича душата – каза спътникът ѝ.
И после кресна невъздържано
– Тръгвай вече! – камшикът му предупредително изплющя.
Елена подхвръкна изплашено и ускори крачка. Вгледа се пред себе си и забеляза, че теренът се е изменил, а земята придобила болен сивкав вид. Срещу тях във въздуха се рееха пламнали скали изрязани във странни конични форми и образуваха сложна фигура. Кръст? Наклонен кръст
- Проклетият Мечоносец! – изрева демонът в тази посока. – Ще си платиш!
Скалите припламнаха и помръднаха заедно и едва сега Елена осъзна, че коничните парчета формираха силуета на забит в земята меч... който бавно се вадеше нагоре.
Рязко, мечът просветна и замахна, но и демоничният ѝ спътник не стоеше безучастен. Тялото му загуби структурата си на огнен вихър. Сега, сякаш разтопена лава се опитваше да запази изправен човешки силует закачулен с роба, а някъде през средата на височината на фигурата, имаше огромен вертикален прорез.
Мечът от огнени скали изсвистя и се заби в лавата на демона. Опита се да разсече демона отгоре надолу, за стигне до прореза, но коничните парчета, които изграждаха острието, започнаха да се топят с тихо съскане. Падаха на големи капки на земята и се изпаряваха. После всичко потъна в дим.
- Повече никой тук не може да ме убие – промърмори демонът, възвръщайки постепенно познатия си вид. – Умирал съм твърде много пъти…
Елена почтително се приземи на три стъпки от него и зачака. Но нощта им бе свършила. Обгърна я мрак и усети под ръцете си меките коприни на креслата в стаята.


***
            Елена просто не успяваше да навакса със събитията, които я преследваха. Нощите с демона бяха наситени с огън, който трябваше да бъде осмислен. Дните ѝ обаче се плъзгаха също толкова препълнени, част от установената, дълбоко вкоренена традиция на двора. И ето сега, вихром преминала през събуждането и сутрешните задължителни ритуали, принцесата летеше към заключителната част на процеса.
- Елена Филипа, Нейно величество, Повелителката на Морея! – обяви церемониалмайсторът.
Стражите тържествено я ескортираха до мястото й в заседателната зала.
- Аз съм тук за да поискам справедливост – заговори епископът на Борогард, едва що Елена успя да седне. – Укрепената цитадела на град Борогард е разрушена. Защитникът ни, хере Ван Кар е мъртъв... Дори църквата ни сега е в опасност. Несъмнено проклето създание, което съдиме тук, е нечисто отклонение, намъкнало се с измама в ложето на барона...
Елена рязко вдигна ръка и епископът замлъкна. Залата също притихна. За миг, кралицата се наслади на ефекта на движението си, но после се съсредоточи и изговори в посока на обвиняемата:
- Защо посегна на своя съпруг?
- Той никак не обичаше хубавата музика, Ваше величество - тъжно изви нежния тембър на Аврора.
Залата избухна, а Елена преглътна раздразнено. И вторият ѝ въпрос не водеше до нищо хубаво: собственичката на звънливия глас очевидно не искаше да спаси живота си. Изглежда, царуването ѝ трябваше да започне с екзекуция.
- Съжаляваш ли за делата си? – отчаяно опита кралицата за трети път.
- „Да съжалявам за делата си, значи да намирам сегашното си аз, за по-добро от предишното, което ги е извършило.“ – студено изрецитира момичето. - Не съм успяла да достигна до тази степен на развитие, Ваше величество.
Елена се извърна, а слънчевият лъч отново заигра по лицето ѝ. Тя усещаше болката и гнева в гласа на обвиняемата. И осъзнаваше, че момичето не бе излъгало нито веднъж. Не бе ли логично за убийца да изпитва болка и гняв? Човек не убива от щастие. Ех, да можеше да разбере наистина какво става! Да можеше да погледне очите на обвиняемата или поне очите на някой от публиката в залата.
Вдъхновението я посети изведнъж. Какво е светлината? Проводник. Среда. Която се отразява в очите. Но нещата съществуваха дори в мрака. Дори когато нищо не се отразяваше в нейните очи.
Елена притвори очи и си представи Адските земи. А после, след едно свиване на пулса, тя "погледна" напред в мрака. Само със сърцето си тя видя силуетите около себе си: пажовете във форми на лисици и кучета, фигурите на стражите като свирепи зверове; маймуноподобните и преживните дами от свитата. Кралицата отвратено се вгледа – окървавените груби остриета, около скърцащо каменно тяло - това трябваше да е силуетът на прокурора. До него е и формата на епископа, с уродливи пропорции и дълги костеливи ръце, разрязан от край до край на три места. Стоп.
Да убиеш, означава да разкъсаш душата си. В Ада, изчадието-мечоносец се състоеше единствено от парчета. Демонът също беше разрязан на няколко места, въпреки че пламъците го скриваха, а формите му се меняха,. И епископът в залата очевидно беше убивал. Елена тъжно въздъхна.
И какво? Фактът на убийството не винаги значеше наличието на вина...
- Няма ли да свършваме вече с това? – беше гласът на обвиняемата.
Елена погледна към нея и едва се сдържа да не извика. Душата на момичето беше крилата витра, също като нея, само че със златисто тяло, плътна сърцевина и заострени, ярко светещи, уши. Силуетът на Аврора беше гладък и цял. На нейната душа още не тежеше нищо! Кралицата изохка полугласно. Какво да прави? Какво да прави?
Сянката на епископа се извърна към обвиняемата и тръгна към нея. В залата Аврора не помръдваше.
- Ти ще платиш за греховете си! – извика той.

И пред сърцето на Елена, силуетът на обвиняемата бавно се оцвети в кърваво червено. (Каквото и да беше това - не беше добре.) Епископът се приближи към девойката още. И още малко. И момичето сякаш се нажежи отвътре и изведнъж мракът в нея избухна. В златистата ѝ фигура сякаш леко започнаха да прогарят дупки - много дупки. Ухаеше силно на хибискуси... и още нещо.
- Всички, напуснете залата! – изкрещя Елена и се изправи. – Има омагьосан черен газ!
Но усилието да предаде знанието си, наруши концентрацията ѝ. Кралицата отново не виждаше нищо, а мракът я огради като плътна стена от света.
След милисекундата осъзнаване, избухна звукът на бягащите хора – безредни писъци и тропот. Кортежът ѝ обаче не помръдна. Стражата и основната част от свитата имаха имунитет към този газ, самата принцеса също бе привикнала към него. (Тя безуспешно бе лекувала слепотата си с него, в две седмици на агония и халюцинации.)
Затова Елена се отпусна назад, слушайки съсредоточено поведението на своите хора. За секунди, капитан Ригс се бе доближил до обвиняемата. Той я грабна, а после се чу плисък от водата в рова. После още няколко плисвания– хвърляха там всички попаднали в обсега на газа. Кралицата кимна удовлетворено - стражите ѝ добре знаеха работата си.
- Това ще спре разпространението на отровата в телата им, Ваше величество – обясни капитанът. – Вече всички са във водата. В рова и източникът на газ върху девойката ще бъде неутрализиран.
- А епископа? – попита Елена.
- Хвърлихме и него.
- Арестувайте го после – заповяда принцесата. – Очаквам доклада ви за пораженията след час в тронната зала.


***
Денят не искаше да свърши. Това ли беше да си кралица? Елена седеше в Северния кабинет и разсеяно дращеше с перото по гербовата хартия. Тя, разбира се, не виждаше оставаше ли някаква следа по листа, нито формата на изписалия се знак или щрих, но допирът на хартията и мирисът на мастилото я успокояваха.
Какви бяха тези, които я заобикаляха? Зверове или хора, божии души или отклонения... Силуетите изникваха в мрака пред нея. Къде беше нейната Морея, тази на детството и родителите ѝ? Морея със сребърните планини и дивите фазани, Морея на мирните и гостоприемни селяни, ако такива изобщо имаше някъде. Морея, за която се обучаваше така старателно!
Влезе Пепа с предупредително покашляне.
- Той е тук, Ваше величество.
Кралицата помаха пред себе си. Заобиколен от подрънкващите със шпагите стражи, в залата влезе юноша на не повече от петнадесет години. Ръцете и краката му бяха вързани, а по лицето му имаше синини. Елена долавяше болката на присъствието му главно по тежкото дишане - това трябваше да е злополучния продаден паж.
Тя важно кимна към процесията.
- Развържете го.
После заповяда на мрака, където според нея се намираше пажа:
- Говори! Искам да знам всичко.
- Закъснях, Ваше величество – момчешкият глас леко заглъхна и с няколко стъпки пажът падна коленичил пред стола ѝ. - Бързах толкова много. Още щом сънувах пожара, се сбогувах с маестро Фрей...
- Какви са отношенията ти с барон Ван Кар и съпругата му? – прекъсна го рязко кралицата.
- Аврора ми беше сестра, Ваше величество – промълви юношата.
Гласът му, тъжен и препълнен с болка, я порази с мелодиката си. Той говореше на пресекулки и през хлипове, но въпреки това думите звучаха като песен.
 – Добре, полусестра ако трябва да сме честни... тъй като бях незаконен син... без право на наследство... но мадам майка ѝ ... се грижеше много за моето възпитание от самото начало. Тя, мадам Лизбет, не можеше да има повече деца... но сърцето ѝ беше голямо... Обичах и нея, и Аврора повече от всичко... Никога не сме се делили... Когато баща ни беше убит... настъпиха тежки времена. Бедност, предателства, битки... - младежът полагаше усилия да овладее гласа си. - Накрая Аврора прие да се омъжи за барона, макар да имаха разлика в годините. И щом го реши, тя искаше да бъде негова вярна съпруга. Такава е тя. И аз я последвах.

- Баронът се грижеше за рода и подвасалните семейства добре... Вярваше и на мен и на Аврора, учеше ни. Но сестра ми не можеше живее в мир... Тя отказа да забрави смъртта на баща ни. Сърцето ѝ копнееше за мъст... След месеци търсене, следите стигнаха до епископа на областта. Според нея, именно той беше причината за всичките ни нещастия, а на съвестта му е лежала не една душа... Извика го в двореца, а след това е започнал пожара.
- А каква е твоята роля? – след кратко мълчание запита Елена.
- Аз... аз се уморих от търсенето на отмъщения и битки – преглътна младежът, а гласът му натежа от сълзи. - Толкова съжалявам... Исках да си отида.... Херцогът... разбра това и реши да ми помогне по своему. Онази сутрин плати обучението... на музикантската трупа... напускаща крепостта. Позволи ми да стана... ученик на маестро Фрей, за да правя музика.... и сам да бъда господар на живота си, когато съм готов... Сестра ми не хареса това, - фигурката в краката на принцесата говореше все по-задавено и тихо. - Тя ни намери за страхливци... и предатели.
- И кой е отговорен за палежа и за смъртта на херцога? – замисли се гласно кралицата.
Тя обаче не очакваше отговор - нямаше останал нито един свидетел. Аврора беше мъртва, както и тримата монаси от свитата на епископа, най-близо до нея. Все пак публиката разположена по-далеч в залата бе почти невредима, а никоя от дамичките ѝ не беше пострадала истински (макар че някои щяха да прекарат седмици във видения и лечение). Самият епископ беше в много тежко състояние, а докторът на двора, хере Ризес, не възлагаше големи надежди за оцеляването му.
Пепа и стражата в залата уважително мълчаха.
- Не знам, Ваше величество – през сълзи отговори младежът неочаквано. – Не вярвам сестра ми да е способна на такова нещо...
Елена си припомни силуета на златистата витра, цял и непокътнат. После потрепера, при спомена за пламналото ѝ тяло и разширяващите се в него прорези. В гнева си, Аврора наистина беше пожелала смъртта за всички край себе си. Обвиняемата беше освободила отровния газ при приближаването на епископа, без да помисли за обсега на възможните поражения. Знаела е единствено, че самата тя ще умре. А в света на душите кралицата бе видяла извършването на убийството и бе опитала да го спре.
 Елена преглътна за миг - тя се сети и за срязания силует на епископа. В пътя си той също беше прекрачвал през човешка смърт.
Но виденията ѝ на сляпо момиче не можеха да имат тежест пред другите. Кралицата сведе очи към хлипащия в краката ѝ юноша.
- Посвири ми – меко каза тя. – Свири за мен така, все едно сестра ти е тук и ни чува.
И след кратко суетене, горчиво-сладкият звук на флейта процепи мрака на принцесата. Самотни и чисти, тоновете преливаха като стичащи се капки вода. Първо бяха наситени с болка и страх. Постепенно набирайки жизненост и сила те сякаш се издигнаха за кратко. И после се изпълниха с надежда.
- Нейти Пепа, ако историята му се потвърди, подпечатай договора му с Фрей – наклони глава принцесата.
После леко се облегна назад с притворени очи.
– И аз не обичам музиката - прошепна Елена.
Разбира се, това никога нямаше да свърши. Но кой е казал, че пътеката отредена на кралиците е лесна? А ако се вслушаше, можеше да чуе канарчетата до фонтана.


***
Минаха няколко месеца. Вече беше толкова студено, че дори стражевите кучета потракваха със зъби. Бродещите животни пък рязко намалиха броя си (своя, както и на зъбите си). Снежинките бяха безпощадно изрязани, облаците внушителни и сиви а проклетият вятър виеше под прозорците постоянен рефрен за разбито сърце.
Фонтанът в градината беше предвидливо спрян. Въпреки това, той си оставаше едно от най-красивите неща в двореца на Морея. Великолепните изваяни коне и вълци, могъщите мъже и изящните жени, унесени в стремителни движения и стъпки... дори и покрити със сняг, те приковаваха погледите. Казваха, че скулпторът е бил гениален до там, че в пролетната нощ, една от статуите оживяла и си отишла.
Кралицата поклати глава – прехласването по фонтана и красотата му я дразнеше.
Елена Филипа, Наследничка на Кутията, Владетелка на Морея, Господарка на Трите провинции и Повелителка на Птицата бе напълно привикнала към мрака. Разбира се, понякога се чувстваше твърде безпомощна и уязвима в него и го ненавиждаше. Но с времето бе започнала да го възприема и като своя защита и вечно оправдание – в него тя лесно оставаше сляпа за всички претенции, неодобрения или възражения. Такъв един странен парадокс.
- Ваше величество - поклони се Пепа Гард с развети поли, вляво от нея, – предадоха това от канцеларията Арагурд: бюджета на армията ни за годината и докладите от оръжейните.
Елена потрепера. От Канцеларията на баща ѝ. Старият крал, както го наричаха по ъглите, Херцогът на Орф, както беше официалната му титла. Когато Елена се възкачи на престола, тя успя да освободи баща си от затвора. След това кралицата използва разследването на покушението в съдебната зала, позова се на нуждата си от царствената му мъдрост и контрол и постепенно възвърна свободата и голямата част от правата му. Естествено, той ѝ беше благодарен. И логично, разположен в подножието на трона, офисът на Херцога движеше повечето от тежките държавни регулации и дейности, още повече, че патриархално настроеното общество трудно отстъпваше някои позиции на „женската“ кралска ръка. Но видимото проклятие върху рода им и вдигнатият през лятото бунт бяха постигнали своето. Самодържец, единствен и пълновластен господар на Морея, в момента бе именно тя, царствената дъщеря.
Може би затова баща ѝ бе така променен с нея. Кралицата чувстваше огромна ледена стена между тях двамата, недоизказани думи, липсващи отговори - напрежение, което сковаваше въздуха им. И това - с нейния татко, с единственият, който трябваше безусловно да бъде на нейна страна.
- Прочети ми го! – каза Елена.
Тя обичаше да ѝ четат, а гласът на Пепа беше идеален за случая: студен. Отговорен. Бюджетен. Така тя нямаше да се разсее и да изпадне в мечтание, както напоследък често се случваше... Пари. Пехота. Конници. Оръжия...
- Да – каза Елена, – придвижете го.
После се облегна назад в креслото. Войни. Войски. Пари.
В стаята миришеше на благовония и ароматен дим, усещаха се цветни нишки от розите на оранжерията, ухаеха колосаните покривки, вихреха се прашинки от мастило с дъх на хартиена античност, танцуваха парфюмите на дамите и стражите.
Това ли е да бъдеш кралицата? Парада на дамите сутрин, тихите шушкания зад гърба ѝ, часовете в канцеларията и разходките в двореца, а за десерт думите и напътствията на графиня Гард. Беше ли вече Елена Филипа истинската и пълновластна господарка на Морея? Или все още беше просто храненицата на нейти Гард, Прокълнатата принцеса, Тази, която трябва да бъде изтърпяна, докато небесата намерят нещо по-добро за страната. Никой не можеше да ѝ каже.
Визия, за страната е необходима визия – именно така управляваха истинските крале. Обаче Елена досега не се беше замисляла по темата. Някога, беше твърде малка за подобни концепции. А после, когато загуби зрението си, загуби и мащаба на мечтите си. Сега всеки ден кралицата оцеляваше малко по-малко – вършейки най-доброто, което намираше за възможно във всеки отделен случай.
Но усещаше, че би било хубаво да направи нещо по-различно от одобренията и канцеларските подписи, войните и войските. Трябваше да е нещо истинско! Нещо, което да грабва сърцата и да променя хората, а не само да подрежда новите данъци, старите строежи или вечно гладните армии. Бал? Търговски маршрут? Училище? Нова величествена сграда? Нова индустрия? Нови права или класи? Елена засега не смееше да разпределя сама финансите на кралството, но и да моли баща си за съвет, вече ѝ се струваше не съвсем уместно. Кралицата се опита да си представи някои от идеите си и направи горчива гримаса.
Бал? Балът на Сляпата, само това липсваше...
Търговия? Елена Филипа все още приемаше само малка част от гостите и писмата, следенето на огромните, но невидими справочни томове и записки я уморяваха прекалено. Увереността ѝ във връзка с цените, търсенето, предлагането и коректните партньорства беше далеч от желаното.
Училище? Но извън църквата? Троицата патрици, божиите наместници на Морея, всъщност бяха тези, които поддържаха духовното и социалното равновесие в земите ѝ. Освен за храмовете, манастирите и стопанствата им, те се грижеха за много болници и приюти, за църковни и монашески училища. Разбира се, такива институции бяха предимно за момчетата на Морея. Открай време се знае, че дамите не стават за групово обучение, а и принципно не са подходящи – освен разбира се онези с кралската кръв – за нещо повече от създаване на деца или няколко развлекателни часа. Извън вездесъщата етикеция на кортежа, дори самата Елена някога се обучаваше на писмо в манастира на Янус и просто като младши паж сред в школата на стражите.
Нова сграда или индустрия? Господарката на Морея си представи как инспектира новото си дело и изстина. Да разглежда и анализира карти и проекти? Как? Освен това, не ще може да възрази и оцени, каквото и да ѝ показват на място. Без съмнение, можеше да се изложи страшно. Строителите често се опитваха да преметнат и баща ѝ, който виждаше прекрасно, а какво остава за Сляпата...
Елена Филипа разтърси глава. Това можеше да продължи до безкрай. Тя не знаеше какво да избере и къде да съсредоточи силите си. Толкова мъчително ѝ липсваше кауза.
- Нейти Гард - тихо каза тя, - забелязахте ли нещо особено в юношата, брат на Аврора?
Пепа Гард се поколеба.
- Той е просто дете, Ваше величество - тихо каза тя. - Каквото и да ви говорят другите, той е само дете.
Елена поклати глава. Освен нейти Гард, дамите сега не смееха особено да ѝ говорят, камо ли пък да обсъждат клюки. И все пак.
И след малко кралицата се усмихна. Време ли беше? През последните месеци тя бе придобила един приятен и отпускащ навик. В следобедните часове тя отиваше в дворцовата библиотека и се посвещаваше на слушането на книги: романи или стихове. Не можеше да си го позволи преди, докато беше болна и беззащитна, полунаследница, прокълната кръв и други такива. Но полетът на Жертвената птица измени нещата: сега Елена заповядваше и всички ѝ се подчиняваха. Щом искаше да „чете“, край.
За дамите ѝ със сигурност беше досадна работа, така че те се редуваха стриктно в четенето на глас. Но скоро разбраха, че гласовете им омайват и отнасят Елена, успокояват с меки лапички душата ѝ. Осъзнаха също, че четенето страшно облекчава и техния придворен живот. Не е ли прекрасно кралицата да стои затворена с часове в огромната си зала с книги, всеки ден и всеки ден отново, а дворецът да остава свободен за ... всичко останало?
А Елена страстно възжела тези отнесени часове. Когато беше здрава, принцесата обичаше книгите, но някак си пресметливо и функционално. Тя искрено искаше да научи всичко за света на Морея и да бъде достойна господарка на живота в двора и страната. Копнееше да изпълни високите очаквания на родителите си и Морея! След това болестта ѝ насити тези мечти с твърде много горчивина. Винаги имаше „но“ и принцесата постоянно чувстваше ограниченията и оценките на двора върху себе си.
Сега, щом поднови „четенето“ си чрез гласовете на дамите, кралицата беше изгубила познатото усещане за книгата, прелистването и припомнянето на текста и изобщо цялостната компактност и тежест на томчето. Липсваше ѝ силата на ясната и подредена история - лист по лист, защото при четенето на глас, сякаш материята на текста изчезваше във времето. Но постепенно се появи осъзнаването на думите, произнесени от гласа на четеца и тяхното ефектно обвързване в уникална, присъща единствено на избраната книга, мелодия. В мрака пред нея изгряваха петната с емоции, пламваха сплетените нишки на слога и проблясваха образи и асоциации в сложни комбинации. Постепенно фазите на сюжета я придърпваха все по-дълбоко, блясъкът им я увличаше и тя виждаше книгата по нов, невъзможен и искрящ начин. Смели и смешни, емоционални или предизвикателни, леки, елегични, романтични или сухи, сложни и полезни.... книгите бяха прозорец към друг свят, който все повече ѝ харесваше.
- Какво ще четем днес, Ваше величество? – попита Мелия с кадифения тембър. – Рицарски роман? Историческа повест? Сатира или фантастична приказка? Философия и икономика? Стихове и песни за любов?
- Прочети ми за момичето от студения град, влюбено във вампира - каза Елена. – Това самотно момиче, което мирише така хубаво.
- Разбира се, Ваше величество – и Мелия изкриви презрително устни, без да осъзнава, че и това се отразява на тембъра ѝ. - Ще донеса романа.
Историята „Полумрак“? Мелия изобщо не харесваше тази книга. В нея се разказваше за самотно безлично момиче, което толкова искаше да е нещо специално, че бе готово да свърже живота си с вампир. Текстът премина през двора в кратка и наситена мода преди няколко години и Мелия го намрази още тогава. (С тях много дами увлечено експериментираха с парфюмите си, за да миришат сладко, подобно на основното качество на героинята...) Но това бе стара работа. И не беше работа на кралицата да се рови по стари неща - ако, тази сляпата, разбира се, беше кралица.
Но на Елена Филипа не ѝ пукаше за одобрението или неодобрението на някоя придворна дама. И все пак, следейки беглите модулации в интонацията и полъхът при отдръпването на тялото, кралицата неочаквано ясно знаеше, кой и колко я приема.
Тя обаче отблъсна неприятните мисли и сърцето ѝ блажено изтупа. Девойката си чакаше историята, парлива и нежна, толкова невероятно глупава, че когато ѝ повярваш, беше възможно да спреш да живееш себе си. А сега Елена искаше точно това.


***
Кралицата се опита отново да погледне към масата, но това тяло не ѝ се подчиняваше. Миговете, в които гледаше през очите на демона преди да заминат, бяха едновременно и благослов и проклятие. Благослов, защото макар и за секунди, светлината влизаше в нея, съвсем както някога. (Помагаше ѝ да вижда това, което очакваше или поне все още помнеше.) Проклятие, защото именно злият демон беше този отнел очите ѝ. И тя не можеше да си позволи да забрави това.
Беше ѝ станало традиция да се опита да подреди важните неща от деня така, че погледът на среднощния посетител да не успее да ги отбегне: потретите на ключови фигури, особено важни укази и документи. Спомени. Но проклетият демон гледаше, каквото си иска – за него също бе традиция да ѝ напомня силата и властта си.
Осемнадесетгодишната кралица сви рамена. Това, което искаше да види днес, всъщност не беше важно. Наистина можеше да почака, колкото и разочароващо да беше. (От три вечери тя се опитваше да погледне корицата на книгата си „Полумрак“, където бил изобразен великолепния герой-вампир със спираща дъха красота. Но късметът ѝ изневеряваше.)
Демонът отново ловко плъзна очи настрана, а после мълчаливо се приведе над нея и хвана ръката ѝ. Той сякаш бързаше и Елена се пренесе с него почти мигновено.
Огньовете около тях все така пламтяха. В месеците скитания по Адските земи, кралицата беше видяла какво ли не, но така и не намериха следа от Ръката на демона. След първите няколко дни, в които тя привикна с огньовете и терена, спътникът ѝ я остави да избира пътеката им, макар че се движеше след нея на разстояние два сърдечни удара. Но пътеките си приличаха, а крайна цел или поне някаква особена дестинация не се забелязваше.
Понякога ги нападаха странни създания, в други нощи околните пейзажи се насищаха с ужаси и страхове, мистични видения или тежък, мълчалив гняв. И докато търсеха път, демонът говореше все по-рядко, фигурата му все повече размиваше очертанията си, а през отворите в нея, все повече прозираха огнените хълмове и долини. В много сутрини принцесата се събуждаше сякаш остаряла с години за една нощ.
- Няма ли край това търсене, демоне? – почти проплака Елена.
 Тя спря и се обърна към демона. Беше особено уморена.
– Досега не видяхме нищо, което можем дори бегло да свържем с ръката ти. Съсипах се от безкрайните нощи и мерзките огньове.
Силуетът до нея спря, а тембърът му прозвуча като удар на гонг:
- Ти се умори, значи? Аз бродя тук сам цяла вечност!
Той замълча, а след това измени тона си.
- Ти изобщо искаш ли да я намерим, кралице?
- Нали точно затова съм тук – наклони глава Елена, а крилете ѝ на витра потрепериха. – Да намерим Ръката ти и всичко необходимо.
- Да - защо ли отговорът му ѝ звучеше като стенание? - Но ти искаш ли да стигнем до нея? Готова ли си да стигнеш изобщо някъде в нашия път.
Демонът замълча за няколко секунди, а лицето му (с продупчените очи) доби по-печален и зловещ вид.
- Тук е земята на мрака и душите, нима вярваш докрай на това, което виждаш? Аз, Андрада, пътувам вече стотици години тук и знам: ще стигнем, когато ти отвориш пътя.
- Не мога да отворя никакъв път! – ядоса се кралицата и нервно подхвръкна. – Не познавам нищо тук и само следвам крачките ти. Нали ти това искаш! А около нас е ... това... – тя замахна широко с ръка и очерта пламналия хоризонт. – Казваш, че търсиш парчетата от душата си. Казваш, че ръката ти е първото от тях, но нима можем да намерим все още нещо неизгоряло в тези пламъци?
От фигурата на демона изплющяха предупредителни огнени езици. Елена отскочи. Тя добре познаваше камшичния им удар и не желаеше да приключи дискусията, влачена по пустинните скали. Но нима тя беше виновна за това търсене на нещо невъзможно? В този зловещ Ад. Обърна гръб на демона и продължи да крачи наникъде.
Тя пристъпваше напред без да пробира и нацупила устни. Как копнееше за високите прохладни помещения в двореца, аромата на книги и дори за унасящия глас на противната Мелия. Животът можеше да бъде красив като в книгите, това беше сигурно. В историите Елена живееше „свободен“ живот – на момиче с очи и без крила и корона. Е, какво, цената за шест часа от това мечтание и великолепие, бяха само останалите осемнадест часа в двореца и в Ада, заклещена между съскането на придворните и овъглените земи на демона.
И тогава, замислена за тъжния град отвъд морето, описан в „Полумрак“, за глупавото копнеещо момиче в книгата и нейния специален студен любим, кралицата напълно забрави всичко около себе си.
А Адът постепенно потъмня. Напълно.


***
Елена вече ненавиждаше минутите на събуждане и осъзнаване, след като демонът я запратеше обратно. Но този път тя се зарадва неописуемо силно да усети леглото си. Най-сетне. Слава на Итангра. Изправи се от креслото под арката и с леко олюляване се насочи към кралската си спалня. Сърцето ѝ пак пропусна удар.
Този мрак не се беше случвал никога преди в техните пътешествия. Влудяващ мрак. Там земите на Ада неусетно бяха угаснали, изчезнало беше и нейното собствено синьо сияние и тя бе загубила всяка посока. Безкрайно дълго кралицата се опитваше да се придвижи назад опипом, а проклетият демон не отговаряше на виковете ѝ. Крилатото тяло на витра беше безчувствено към температурата на адските земи и тя не можеше да доловя миризмите. Нищо нямаше ясни очертания без огньовете върху терена, които бяха изчезнали в мрака. Нямаше и никакъв шум ако изключим собствените ѝ хлипове. Не смееше да политне, понеже не знаеше какво има над нея, както и върху какво ще се приземи без да вижда. Пристъпваше бавно, размахваше ръце и крещеше. Това беше пълна и зловеща изолация, като в първите дни в които губеше очите си, но не познаваше още силата на другите си сетива.
Демонът не дойде, а гравитацията беше единственият ѝ ориентир. Надолу. Това продължи часове? Постепенно Елена се отчая, отказа се да върви и се свлече на земята. Тя не се боеше от мрака, но това беше повече от мрак, беше безпросветен кошмар. Ръцете ѝ се плъзгаха по повърхностите под нея, без да различават ясно текстурата им. След може би цяла вечност в тъмнината, изтощена и ужасена до смърт, тя се озова обратно в стаята си. Не знаеше как и защо.
Елена потрепера и се зави през глава. Вслуша се в себе си и установи, че няма никакво желание да започва деня. Понеже след него идваше нощта. За първи път се зарадва, че поради слепотата си няма да види изгрева.
Разбира се, на сутринта дамите бяха притеснени и недоволни, понеже Елена отказа да стане. Пепа Гард шумолеше възмутено с поли по стаята. За това ли бяха обучавали възпитаничката ѝ толкова време? Истерии! Как не.
 Нейти Леда предложи да ѝ изпробва нови прически, а Мелия повика музиканти. “Прокълната кръв!“ - словосъчетанието звучеше тихо но настоятелно между разговорите в двора. От кухнята сервираха нещо топло и димящо, а след като Елена го върна злобно, нещо студено и горчиво. Накрая след кратка консултация, Ивана и Арека доведоха знахарки и баячки, със звънтящи камбанки и хлопки, с торби със странни миризми. Елена се втресе, но нямаше сили да ги изгони. Изплаши ги обаче безизразният ѝ поглед. Дамите нахлуваха в стаята след тях в стаята и шепнеха по ъглите. Какво се беше случило с нейно величество, питаха те? Отиваше ли си (най-сетне) тази кралица? Елена плачеше безутешно в огромната дантелена спалня, а сърцето ѝ изстиваше.
Пепа Гард ядно изгони всички, а дневната стража почти запечата двореца. Елена обаче не можеше да се успокои – и нощта беше... неизбежна. Тя не искаше да продължава повече. Проклетият дворец, на проклетата Морея. И къде щеше да я запрати проклетият демон този път?
- Искаш ли тази кукла? – прозвъня детско гласче току до ухото й.
Елена подскочи.
- Може би ще се утешиш, ако погушкаш куклата ми – продължи момиченцето.
- Коя си ти? – попита Елена. – Откъде се появи тук?
- Сузана Арека. Аз съм... ъъм... Сестрата на мадам Арека Дея.
Изневиделица до дантелите на леглото се появи и Пепа.
- Сузана! Сузана, какво правиш тук? Веднага отивай в стаята си!
Елена вдигна ръка:
- Не я гони! – и се поизправи на леглото си. – Всички да излязат. Искам да си поговоря с нея. Ако искаш, можеш да останеш и ти, Пепа, но недей да се месиш постоянно.
Елена се фокусира върху детското присъствие. А някъде там, сред суетата на кортежа, пресметливия театър на Пепа и светлите нотки на детския глас, най-сетне я беше досрамяло от сълзите и слабостта ѝ. Да ѝ предлагат кукла? На нея, на Прокълнатата и Избраната, на Сляпата кралица, единствена и пълновластна Господарка на Трите Провинции, Повелителка на Птицата и Наследничка на Кутията, да ѝ предлагат кукла за гушкане! (Задръж тази мисъл и стани!)
- Какво правиш в царските покои, дете мое? – церемониално изговори тя.
- Ама аз не съм ваше дете – възкликна Сузана. – Аз съм на Арека, казах ви вече.
- И на колко години си, сестричке на Арека?
- На шест и половина.
- И защо не си в стаите на сестра си или при родителите ти, във вашите семейни имения?
- Ами – въздъхна малката, – Арека е тук. И освен това в манастира не ме поискаха. Затова сега трябва да бъда обучена за дама.
- Арека, ти е сестра, нали така? – на свой ред въздъхна Елена. – А майка ти, къде е? Нямаш ли си майка? Или татко?
- Нямам си татко. Обаче си имам майка, разбира се, Арека, нали ви...
- Тя от скоро е тук - намеси се Пепа Гард. – Живяла е с родителите им в планините до Безанта, а сега гостува на сестра си, мадам Арека, която се чувства самотна.
Елена не можа да сдържи изражението си. Арека и самотна? В цяла Морея и вероятно в пустините на Осминдия и или в моретата на Хестия нямаше толкова флиртуващо и популярно сред мъжете създание. Нейти Арека бе пристигнала в двореца преди шест години, когато беше на осемнадесет. Изящна и стройна, усмихната като самата пролет, дамата имаше излъчването на младост и здраве, естествено къдрава и руса, бляскаща коса, в комплект с огромни виолетови очи и устни подобни на розов лист. И толкова години по-късно от зрителните спомени на кралицата, лекотата на стъпките ѝ напомняше движението на сърна или антилопа. Край нея мъжете видимо меняха тембъра и ритмите на сърцата си и Елена знаеше това. Самотна?
- Пепа, накарай да донесат обяд за нас – Елена завъртя глава в посоката на малкото създание. – Какво би искала да хапнеш?
- Сладолед – момичето беше категорично. – Шоколадов сладолед с шоколад и какаови бисквити с шоколадов крем.
- Чу я – въздъхна девойката. – Сладолед да бъде. И кафе за мен. Много кафе... – кралица Елена Филипа величествено се изправи в леглото си. (Кукла. Как не!)
- И все пак, какво правиш в моите покои, момиченце?
- Ами, понеже сте болна, сестра ми стоя тук и не можа да дойде за урока по пеене. Стана ми мъчно за вас, нали не можете да виждате, а и майка ви е умряла, като моя татко... Пък сега и боледувате. Помислих си дали не мога да помогна с нещо.
- Или просто се надяваше да видиш кралицата на Морея отблизо– намръщи се Елена, в плах опит да запази достойнство.
Така значи. Вече не е прокълната, нито господарка, сега само я съжаляват. Като болно куче или като дете, останало без майка. Може би утре в стаята щяха да влязат дамите-игуменки и да ѝ предложеха утеха и почивка в някой от далечните манастири?
Кралицата плесна с ръце.
– Сузана, или както беше, ти там... Кажи да ми донесат дрехите.
Това беше. Време беше да се завърне обратно.
- Аз ще ви помогна много - засуети се малката. – Мога да държа неща. И ме бива да украсявам. Имате такива красиви коси, мога да ви направя прическа като на моята кукла. Само че със злато!


***
Този път Елена не искаше и да остава в мълчание или да бяга в книгите си. Дълга върволица от хора се проточи през кралските кабинети и покои, спешно се решаваха проблеми и церемонии, разнасяха вещи и символи. Придворните дами, нагласени и усмихнати посрещаха и изпращаха неуморно, без да подвият крак. Изпитваха обаче облекчение, понеже май тази кралица щеше да оцелее още малко. (В кортежа се радваха на всяка отсрочка и сякаш не мислеха за бъдещето твърде много.)
Сузана също обикаляше между какичките, но след сладоледа за закуска, Елена нямаше време за нея. Момиченцето обаче ѝ беше симпатично и тя следеше присъствието ѝ. Кралицата, която нямаше братя и сестри, за първи път се наслаждаваше на възможността да бъде просто по-голяма от някой. А колко стръвно момиченцето ненавижда уроците по пеене, етикеция и танци, които дамите ѝ даваха! Но според традициите на двора, други опции нямаше.
Първата съпруга на първият крал - Основателят Лем била от племената на амазонките фриги, някаква страшна жена-воин. Единствено Лем можел да я покори или да ѝ заповядва – и той го правел, за радост на клана си. Но след това, той срещнал втората си жена – Невинното балканско цвете, което завладяло завинаги сърцето му и така родило четвъртия му син – Поклонникът Орфа. Въпреки унижението, първата му жена все пак останала в двора, като Света майка. (Нейните синове, макар и в служба на поклонника, станали стълбовете в основата на новата страна.) Но след тази печална история, за хората станало ясно колко излишни са онези умения на жените, които не помагат да се задържи мъжа след сватбата. Така женските роли в обществото им, останали само три: на традиционните слугини, на уважавани майки и на (твърде) редки светли деви и монахини.
Елена в позицията на единствена господарка и кралица вече беше определен проблем за страната. Срещу традицията натежа обаче нейната уникална комбинация на аристократична кръв, трагична съдба и Божествена подкрепа. В онзи ден никой не посмя да оспори полета на Жертвената птица. Едва в последвалата година, кралицата осъзнаваше в пълна мяра далновидността на баща си, който от малка беше проследил пълнотата на нейното обучение извън всякакви приети норми. Дама, монахиня, чиновник, паж и страж – с цената на много усилия кралицата беше минала през всички младши степени и позиции на кортежа. А майка ѝ! Колко много бе вложила Естуал Вая във възпитанието на дъщеря си.

А с падането на неизбежния мрак, времето ѝ свърши. Дамите подредиха спалнята и се изтеглиха с поклони.
- Виждам, че принцесата е готова – прошепна глас до ухото ѝ.
Проклетият демон все още не признаваше окончателната ѝ титла. Тя стисна гневно очи и после погледна към себе си от неговата позиция. Тялото ѝ на креслото вдигна ръка и внимателно я плъзна по лицето на статуята, за миг докосвайки очите. Нейните очи.
- Да вървим – прошепна Андрада и хвана ръката ѝ
Първоначално ги обгръщаше пълна тъмнина. „Отново!“ помисли си Елена, а сърцето ѝ прескочи удар. „Не отново...“, но миг преди да изпищи в отчаяние, около тях лумнаха пламъци. Демонът се изправи между тях: огромен, прерязан на няколко места и все по-неразбираем, а огньовете припукваха.
Крилата на кралицата изплющяха. Нямаше време за отчаяние - тя имаше план. Елена храбро се издигна високо, по-високо от обикновените плахи подскоци на витрата. Трябваше да огледа проклетия ад, в случай, че огньовете помръкнеха отново. Но за съжаление, дори така не можеше да види достатъчно надалеч – всичко сякаш изчезваше след някакъв радиус, а близките релефи не задържаха постоянни очертания. Но кралицата беше набрала решителност. Елена кацна, а после отново се издигна. По-високо. И отново. И отново. Демонът не я гледаше, той сякаш се вслушваше в нещо.
Рязко отгоре, в мах на пикиращи крила я сграбчиха нокти и кралицата усети, че се издига отвъд и най-смелите си мечти. Нямаше време да изпита страх. Потърси с очи демона и видя колко далече е под нея. С еднократно, могъщо трепване, силуетът му се разпадна на три огнени ленти, които се свлякоха на хълмовете. И докато птицата я отнасяше, една след друга лентите се изпъваха като огнени дъги – крачки – и прекрачваха огромни пространства, за да достигнат Елена и похитителят ѝ. Но птицата летеше твърде високо и бързо.
Кралицата се вгледа отчаяно нагоре. Беше попаднала в ноктите на зловещо летящо животно: създание с полуразкъсани очертания и издължена глава на лешояд, по-скоро кошмарен спомен за птица отколкото нещо друго. Лекичко момичето изпробва да промени позицията си и да се откопчи. Тлеещите нокти и гниещите мускули не я изпускаха. Далече долу Андрада още се опитваше да я достигне с глупавите си крачки.
Елена затвори очи в отчаяние, но резкия размах на крилата на над нея, я накара да ги отвори наново. Птицата бързаше и плавно се изви нагоре. Срещу тях се издигаше огромна вертикална скала, където вероятно беше гнездото на прокълнатото същество. Още нагоре. И нагоре. Лешоядът сега се издигаше над скалата. Кралицата погледна към земята и видя как трите ленти на демона тъкмо формираха лък, тетива и стрела. Елена изпищя. Огромната стрела изсвистя току над главата ѝ и почти разцепи тялото на птицата. Животното избухна и отвори ноктите си, девойката започна да пада, а около нея се сипеха огнени пера и парчета от гигантската птица. Миг преди да стане твърде късно, Елена разпери собствените си крила и бавно се приземи. Стрелата, лъкът и тетивата, постепенно се сплитаха в познатия мълчалив силует на Андрада.
Елена зачака демонът да заговори, но той мълчеше. Тя се извърна и се втренчи в огромната скала пред себе си. Изплющя камшичен удар и тънки огнени въжета се увиха около кръста ѝ и я събориха долу. И демонът я повлече нанякъде.

***
Отново беше сутрин. Кралицата изрита познатите, ухаещи на ванилия завивки. После се втурна към гардеробната стая и трескаво заизбира рокля. Всичките ѝ дрехи бяха зелени, с лека и семпла кройка, тя беше заповядала това много отдавна, но в този ден ѝ се искаше да носи нещо наистина царствено, нещо, което да измие срама от нощното унижение.
- Нека ви помогна, Ваше величество - прогърмя Пепа зад гърба ѝ.
Елена замръзна. От колко време Пепа стоеше в стаята? Беше ли я видяла в креслото, отсъстваща и изключена? Нещо издрънча, Пепа със замах премести платове и кожи и почти нежно предложи:
- Ето, това е толкова красиво, нали все пак днес ще посрещнете Троицата.
Кралицата докосна коравия плат и се успокои. Тази рокля ѝ беше добре позната: огромна, тежка и напомняща кораб, с леко, едва доловимо проскърцване. Вероятно точно това е играта на Пепа: желанието да облече своята кралица, по подобаващ на високата среща, начин. Просто е дебнела за шум в покоите и е избързала, за да предложи зловещата корава камбана. Чудесно. Днес и Елена искаше да бъде величествена и да държи всички настрана - тя кимна в съгласие, отстъпи назад и вдигна ръце. Пепа властно повика за помощ и влязоха още две дами - роклята не беше никак проста.
И ето, през облените в слънце, високи коридори, водена от канцлерите облечени в черно, в шпалир от пажове с пера и шапки и следвана от заслепяващите дами, бавно пристъпваше кралица Елена. Тръбачите известяваха влизането ѝ във всяка стая, вратите се отваряха по етикет, а поклоните можеха да отвеят цяла маса със свитъци. Приемната зала сияеше и след шоково разместване (доловимо само за най-запознатите с процедурата на сядане с рокля-камбана) кралицата изправи тежко гръб на трона си. Случен наблюдател никога нямаше да отгатне, че Елена не вижда морето от лица пред себе си и не следи очите им.
Кралицата усети как тълпата притихва и се разстъпва. От три посоки пред нея се подредиха хората на патриците – църковните водачи на Изтока, Запада и Планината. Веднъж годишно тримата духовници се събираха в кралския дворец и ритуално договаряха необходимостите си лице в лице – въпреки опитите на баща ѝ да прехвърли всичко това на канцеларията Арагурд. От лявата ѝ страна, застана Пепа, окичена с уханните знаци на Света Майка – Жрица на Илеада и Света настойница на всички неомъжени жени в страната.
Този ден в двора беше изцяло посветен на морейските богове и техните слуги. Кралицата закова очите си в гоблена на Сътворението, сияещ над входа на тронната зала. (Трябваше да бъде там.) Като дете, тя дълго изучаваше шарките му и рецитираше наизуст Песента на Боговете. И сега, като Господарка на Морея, тя се вглеждаше в мястото на гоблена над главите на тълпата и машинално си припомняше шарките му, втъкали старата легенда.
Изначално те били двама братя: Еперун и Итангра. Появили се от светлината на първите звезди и с диханието си изградили Средната земя. После дошла златокъдрата Илеада и донесла там чудото на живота. За първи път братята изпитали времето и осъзнали спомените си - почувствали радост и болка, разпознали красотата и обичта. Илеада прегърнала сътворения свят и създала хората в него - Земята се населила, а молитвите на живите възрадвали небесата...
И Елена Филипа изпита неочаквана злост. Церемонии! Къде бяха боговете, когато ѝ трябваха? Тя притвори очи. Морейците тачеха и почитаха главно Итангра и прекрасната Илеада, макар да отдаваха уважение и на владетелите на подземното царство. Божественото ежедневно присъствие обаче, принципно не беше лесно за доказване. За добро или лошо, само полубогът Хаф и опасните му артефакти бе неоспорим небесен фактор в съдбата на Морейските земи.
Пръв заговори Източният патрик. Източната епархия беше плодоносна и обширна, с много жители, производства и пазари, а гласът на духовникът беше благ. Ръкописи. Новите отклонения по границата с Осминдия са проблем. Нужен е манастир.
Кралицата учтиво кимна и зачака следващия духовник. Западните земи бяха с по-сурови условия на живот и неравномерно заселени и развити. В тях обаче имаше няколко ключови мини и каменоломни, две огромни реки и девет забележителни града. Патрикът им Енделиб, според дамите в кортежа, беше неприлично красив за свещеник. Болници във Ведин и Ком? Възможна епидемия в Ком? Това ли беше? Такава чистота удивляваше и напрягаше.
С крачка напред и коленичил пред трона трети заговори Планинецът Августар. (Бил висок, внушителен и властен, твърдяха дамите, а и известен като страховит ловец на нощни твари и отклонения).
- Това е стара планинска история, Ваше величество - и гласът му напевно и самодоволно подхвана. - Три пеперуди, долетели до горяща свещ и взели да разсъждават за природата на огъня. Първата, доближила пламъка и се върнала и казала „Той свети“. Втората прелетяла по-близо и, когато се върнала, казала „Той топли“. Третата, долитайки съвсем близо, влязла в пламъка и не се върнала. Тя научила това, което искала да узнае... но вече не можела да го съобщи на другите. Заставам пред Вашия огън, о, Кралице, с риск да изгоря и аз. Има нещо, за което църквата на Морея копнее, но което двамата свети отци не посмяха да изрекат.
            - И какво искаш от Кралицата на Морея, което може да изпепели крилата ти? – попита Елена Филипа.
Уводът никак не ѝ хареса. Слава на Итангра, последна трябваше да говори Пепа.
- Искаме Божи съд. Нека Бог официално пречисти пред всички нас прокълнатата кръв на Херцога на Орф, който Ваше величество самоволно помилва - натърти Августар.
В залата настъпи тишина. Елена усети как душата ѝ изстива от ужас. Божи съд за Херцога! Кога се е случило това? Кога се е появил новия заговор срещу баща ѝ?! И къде са сега нейните информатори и съветници?
- Не Ви разбирам – студено промълви кралицата.
Тишината в залата се затегна, но не си никакъв политик, ако постоянно се стремиш да запълваш паузите. Не, тя нямаше да каже и дума в защита за Филип, защото такава защита означава да маркираш нападението. Не ще говори нито за работата на баща си, нито за силата и знанията му, а още по-малко за жертвите му, като глава на разбито семейство, или за любовта, с която отново градеше Морея. Слонът не се обяснява на мравката. И истината, видима за кралицата, трябваше да бъде видима за всички.
- Ваше величество – изчакал невъзможно дълго време, Планинецът все пак отговори, – всички ние знаем за проклятието над Морея, което преди пет години отне вашите очи.
Тълпата сякаш хлъцна - никой не говореше пред Сляпата за нейния недъг.
– Но Боговете са милостиви към нас и затова изпратиха Птицата, за да ни покажат Вашата чистота и сила - редеше патрикът плавно. - Чрез нея, сам Итангра ви даде своят благослов, като законна кралица на Морея. Но защо проклятието падна над страната ни на първо време? Не е ли именно Херцогът, предателски отговорен за него? А доказателствата са ясни! Дори и сега Вашият херцог събира армия... за какво? Какво иска да направи и с кого иска да се бие днес Филип Смъртта... – гласът на монаха изви в кресчендо. - Зловещата му канцелария Арагурд все още преследва църквата, укрива отклонения и проверява имотите на верните ви барони! И нима даже Вашата майка не е платила с живота си, за неговите козни...
- Достатъчно! – в гласа на Елена Филипа нямаше притрепване.
Тя величествено стана от мястото си и махна към тръбачите. След три безкрайни тупвания на сърцето си, кралицата усети, че нейти Гард я беше последвала по протокол. Слава богу. Поне графинята Света Майка беше извън този заговор.
В постепенното увеличаване на шума, но все пак без никой да посмее да ги спре, кралицата на Морея, напусна срещата на Троицата и сякаш зимата отвън стана тройно по-студена.


***
Елена стоеше до камината в работния кабинет. Изглеждаше готова да избухне. Без твърде да я доближава, Пепа Гард наблюдаваше от вратата.
Беше се случило преди четири години: петнадесетгодишната тогава Елена Филипа плачеше безутешно в кревата си, след особено болезнен (и напълно безполезен) опит за лечение, предписан ѝ от поредния чуждестранен доктор. Тогава графиня Пепа Гард се бе приближила и нежно ѝ беше предложила да я хване за ръка и да я изведе навън. Елена се беше смразила, а после ѝ бе отговорила неочаквано зло. „Не искам да прекарам живота си в изчакване на приятелски жестове от прислугата, Пепа. Може би никога няма да мога да виждам. Може би няма да бъда и кралицата на Морея и сърцето ми ще се пръсне от мъка. Но помощта ви, за нещо толкова просто - да изляза навън - няма да приема.“ Графинята не ѝ отговори и се отдръпна. Кралицата дълго се спъваше на прага и накрая ядно се върна в стаята си.
Месеци след това, нейти Гард наблюдаваше отчаяните опити на Елена да овладее и подчини пространството около себе си, без да се намесва. Тя беше безмълвен свидетел на пробите на кралицата - на опипването на стените и пода, когато е сама и никой не я следи; на упражненията в поклони, обличане, ходене и хранене; на все по-деликатното извръщане към източниците на миризма, на почти незабележимото вслушване; и дори на постоянното налагане на дистанция. В тези месеци Елена запечата стаите и коридорите на двореца в тъканите на краката и ръцете си. А като я наблюдаваше отстрани, неусетно за себе си и самата Пепа се трансформира. Тя ѝ повярва и я прие. И никога повече не ѝ предложи елементарна помощ. Елена бе такава – отпърво искаше да прави нещата като всички. Но когато се примиреше с разликите, тя започваше да прави всичко по своему. И това беше добре.
И ето сега кралицата въздъхна и започна да вика дамите една по-една. Питаше ги едно и също. Да, сега имаше зловещи слухове за Херцога на Орф. Да, емисарите на Троицата говореха за Божествен огън, за страшен грях и наказание, подобно на дните на проклятието им. Но този път, атакуваха само баща ѝ. Да, никой не смеел да безпокои Нейно величество.
Елена сякаш се вкамени. Мракът отново беше протегнал пипалата си към нейното семейство! Но тя щеше да го спре. И преди да си тръгнат, дамите носеха романите от библиотеката и кралицата ги изгаряше, почти ритуално, в камината. Димът нагарчаше, а въздухът се изпълни с фина пепел и искрици. (Все пак, въпреки гневът и самосъжалението, които я заслепяваха, Елена се стараеше да не поиска ценни книги, единични стари ръкописи или дипломатически дарове: гореше само онези издания, които я караха да мечтае и бленува).
Придворните излизаха разтресени, но и успокоени. Предчувстваха решенията и гневът ѝ. Бяха като деца, които са се уморили от безобразията си и сега се радват, че заетите им родители най-сетне ги сгълчават и наказват.
- Арека прочети ми това заглавие още веднъж – през мъглата на унищожаваните истории, до Елена беше достигнал неочакван звук.
- „Древни легенди на Морея. Сказание за четиримата принцове от Безанта и юмрукът на Планинеца“ – послушно повтори нейти Арека Дея.
- Запази го! – каза кралицата.
Арека въздъхна и грабна следващия ръкопис. Колко досадно. „Прокълната кръв“, какво да направиш. Но твърде скъпеше мястото си в кортежа и беше готова да изпълнява и по-досадни капризи.
Нещо се опитваше да избие от спомените на Елена. Древни – колко древни? Четирима, планинец. Юмрук. Толкова ѝ се искаше да може да вижда поне малко. Поне за миг. Но след случая с Аврора, тя не можеше да накара сърцето си да вижда отново.
После повика Пепа и двете дълго брояха възможните съюзници и предатели. Елена диктуваше писма и подготвяше подаръци. Маркираха думи и сделки. Брояха присъствия, канеха гости и разпращаха врагове. Решението им беше просто – за да покажат кой е господарят на всички, трябваше на свой ред да заклещят духовниците с претенции и искания, от които църквата да не може да се откаже.
За да решава вътрешните дела обективно и независимо, Старият крал Филип бе създал канцеларията Арагурд, с нейните проверки, емисари и специални правомощия. Така именно по времето на баща ѝ, класическият личен контрол на Короната върху родовете и църквата беше почти изчезнал, в търсене на някаква законност и справедливост. А преди седем-осем години започнаха и огромни реформи върху правата за налагане на телесни наказания и за избора на парични форми на изкупление, така популярни сред Патрициите и местните авторитети. Тогава сякаш баща ѝ беше широко подкрепен в решенията си, а Арагурд – обявена за символ на надежда. Но въпреки че опазваше ръцете на сюзерена чисти, тази организация постепенно започна свой собствен живот на ритуали, услуги и бюрокрация. Тя винаги беше и в основата на оплакванията срещу режима. Но, о колко полезни, бяха докладите на Арагурд и съветите на канцлера Грол, именно в такива моменти. Поддръжници, връзки и родови клетви, съдружия и предателства – канцеларията записваше всичко. А тази вечер суровият канцлер ѝ предостави всичко.
Падна мрак и някъде далеч засвири флейта. В такива мигове кралицата предпочиташе тишината, но горчиво-сладката мелодия не се натрапваше твърде и приличаше на стар приятел, дошъл да я успокои в зимната нощ.
- Нейти Гард - тихо попита Елена, миг преди окончателно да отпрати дамата, - това момче, братът на Аврора има смесена кръв, нали?
- Така е, Ваше величество - потвърди Пепа Гард. - В неговия талант несъмнено има отклонение.
Отклонение.
Демоничните твари според религията на Морея бяха три вида. Най-страшни бяха адските пратеници, които боговете използваха, за да накажат грешниците. Срещу тях нямаше известни средства за противодействие, макар Църквата да настояваше, че нищо не е по-силно от божествената милост. (Известна защита бяха и светлите охранителни печати в ключови места на страната – в манастирите – резиденции на патриците или в дворците на основните крепости като Храга, Бороград, Шуан и Пел. Но поставянето им или последващото възстановяване изискваше регулярни многогодишни усилия, без ползата да е пряко доказана.)
Втори по сила, но не и по коварство, бяха създанията от демоничната армия на Ада и техните наследници на земята – най-често джинове, пясъчни гадини, мрачни богомолци и вампири, както и мечи, вълчи и лисичи изчадия. Макар и много редки, те бяха способни да пресичат границите на световете, изсмукваха живота и душите и открито търгуваха с хората и силите им.
На трето място бяха отклоненията. Това бяха резултати от възникналите при сделки с боговете и съдбата или от изработката на артефакти, изблици на сила. Макар че нямаха свой разум, те лесно се "вселяваха" в живи създания – животни или растения, но най-вече предпочитаха да овладяват човешки деца. Наричаха ги отклонения, заради силно изменените спрямо нормалните, възможности и характеристики на приемника им. При децата например се наблюдаваше връзка с отделни животински видове и специфични (магически?) умения. И в Балкана се срещаха често деца, носители на демонични сили - диви котки, козли, цветни господари, змии и плъхове. Котките бяха обичайно от женски пол и най-безобидни, като уменията им най-често се състояха в призоваването на отделен метал. Козлите бяха винаги момчета, с неустоима сексуалност и постоянно желание за състезание. Цветните господари имаха (слаби) пророчески дарби и виждаха нощем, змиите можеха да разболеят или отровят врага си с докосване, а плъховете ... плъховете бяха редки и способни да изядат всичко – било то камък, болест или чужда магическа сила.
            Елена наклони глава и си представи фигурите на троицата. Логично, работата на патриците включваше, както измолване на божествено благоволение, така и осигуряване на божествена защита – включително екзорсизъм, борба с демонични порождения, проклятия и пр. Унищожаването или подчиняването на отклоненията бе една от важните функции на църквата в Морея. Но за кралицата, интригите на троицата срещу двора и баща ѝ, бяха значително по-голям проблем от всякакви божествени или демонични намеси.
            - Докладвай ми за всичко, което може да е от интерес за църквата, Пепа! - тихо каза Елена. - Но само на мен.

***
- Очаквахте ли ме, принцесо? – попита Андрада важно.
Елена стоеше права, далеч от предметите в стаята. При звука на гласа му, тя демонстративно затвори очи и протегна ръката си без да говори. Не ѝ трябваха демонските дарове и хитрости преди пътя им. Тя е Прокълната кръв и затова е по-силна от тях.
Отвори очите си в подножието на същия онзи хълм на адските земи. Тогава седна на земята, впери поглед в демона, а крилата ѝ се свиха.
- Може би принцесата е отново уморена? – полупрошепна, полу-простена демоничният силует.
- Ти попита, готова ли съм да стигна някъде, в нашия път – припомни му тя.
- Да.
- Това е! – осветли го Елена. – Стигнахме.
Демонът мълчеше, а огънчетата в очите му се засилваха. Елена опита отново:
- Кажи ми, демоне, ако виждаш със сърцето си тук, ти не можеш да видиш това, което няма душа, нали? – за миг тя все пак си помисли, че демонът отново ще я събори и повлече на някъде.
- Да – изскърца демонът, след болезнена пауза.
- Ходиш без дори да виждаш огньовете, хълмовете и огнените мъгли, а само останките от демонски души – птици, мечоносци или други прокълнати твари – продължи с известно запъване кралицата. – И след кратко колебание допълни. – И мен.
- Да – потрети демонът.
Три пъти мечка се жени... Тя не рискува повече с обясненията.
- Тогава вземи очите ми и нека се издигнем по-високо. И ти сам ще намериш ръката си.
Демонът мълчеше, а огънят в силуета примигна
-Трябва да го кажеш – изрече накрая той, – когато решиш. Мога да взема, но не мога да използвам очите ти, без твоето изрично разрешение тук. Затова кажи „Виждай.“
Изплющяха огнените камшици и демонът се надвеси над нея. Превърна се в огромен изригващ огнен стълб. Кралицата усети болезнено хватката на огъня около тялото си, а после и фактът, че се издига нагоре и още нагоре, без самата тя да помръдва или да контролира движението. Прииска ѝ се да вие от ужас. Нагоре. Най-сетне излитането спря. Сега.
- Виждай тези три минути! – изкрещя кралицата.
Знаеше си, че не ще може повече да издържи на мрака. Но за разлика от миналия път, сега демонът беше до нея и сърцето ѝ все пак го виждаше. Отвъд пламъците на адските земи, той беше нейното единственото разпознаваемо нещо. Вместо огнената колона, великолепният каменен силует на статуята от фонтана отново беше до нея, носеше я в ръцете си, като нещо наистина ценно, крепейки я в полета им нагоре.
Сега надминаха скалата във височина и демонът затаи дъх за миг. После изрева болезнено осъзнавайки картината, а звукът на гнева му отекна като корабна сирена в мрачния пейзаж и сякаш го разклати. Изведнъж и двамата се спуснаха обратно надолу с невъобразима и болезнена скорост, но миг преди да стане твърде късно, той я пусна. Елена сама разпери криле за неочаквано грациозно приземяване. Сега тя виждаше отново, а демонът се свлече до нея в полуизгоряло петно.
- Това е твоята ръка, според мен... – промълви Елена. – Само че тя е гигантска тук. Като наказание за греховете ти, всички тези стотици години в Ада си обикалял върху своя юмрук и около изправения среден пръст. Именно тук са те преследвали кошмари, пожертвани надежди и полуобезумелите прокълнати души.
Демонът мълчеше.
- Няма ли поне да ми разкажеш какво се е случило, демоне? – попита Елена. – Готов ли си самият ти да стигнеш до някъде в своето пътешествие?
Демонът мълчеше. Седнала с прибрани криле, за първи път от началото на пътя им преди седем месеца, кралицата се опитваше да си представи какво следва. Какво щеше да се случи с ръката, която намериха? А тя несъмнено е обвързана с душата на Андрада. Но възможно ли беше, една толкова унищожена душа да се закърпи? Просто така? Едва ли. Затова ли Еперун го бе оставил между световете? И къде отиваха мъртвите, най-накрая?
Демонът най-сетне заговори.
- Когато предизвиках небето, пращях от сила. Желаех само едно: боговете и демоните завинаги да напуснат нашия свят и ние сами да бъдем господари на съдбата си... Исках да вляза в небесните дворци и да ги оставя празни. Тя беше моята съдба, предреши младостта ми и се закле да ме следва и чака. И все пак пред Портите ме остави, а проходът се затвори. Не помня много след това - бях пиян, много пиян... Преследваха ни много дълго. Вече месеци се криехме в скалите като ранени животни. Тя си беше отишла или дори събираше армия срещу мен, а ние въпреки всичко търсехме прохода назад към Портите, за да довършим започнатото. От хората, с мен бяха останали само няколко. А и демоните не издържаха повече. През деня ни нападна огромна човешка армия и аз срутих върху нея каменна лавина. На място загинаха може би стотици, а предизвиканото земетресение унищожи няколко града, но ние се спасихме, а Прасето и Лешояда пируваха с труповете. Аз пиех през цялото време. Но онази нощ, тримата демони от пустошта отрязаха ръката ми. Изтече срокът им и те се освободиха от пръстена повелител: Прасето, Мечоносецът и Лешояда. И разбрах, че битката е загубена, а смъртта  ми– напразна.
Андрада се изправи, могъщ като кула и едва сега, съвсем отблизо, Елена забеляза малките като прашинки парчета, които искряха в раздраната му фигура и показваха броя на отнетите животи. Бяха много, неизброимо много.
- Тръгвай! – прогърмя демонът. – Това вероятно ще отнеме време. Но аз ще се върна отново за теб, Принцесо.
Той се отдръпна за миг, а после със злоба заби ръката си в огромната отвесна скала. Около него се разхвърчаха лилави светлини, а околните земи сякаш бяха засмукани от огромен водовъртеж. След миг центърът взе да притегля и нея самата, Елена започна да пищи и така с писъци се събуди в креслото под колоните.


***
Изначално те били двама братя: Еперун и Итангра. Появили се от светлината на първите звезди и с диханието си изградили Средната земя. После дошла златокъдрата Илеада и донесла там чудото на живота. За първи път братята изпитали времето и осъзнали спомените си - почувствали радост и болка, разпознали красота и обич. Илеада прегърнала сътворения свят и създала хората в него - Земята се населила, а молитвите на живите възрадвали небесата.
От тяхната сила били привлечени и други богове, бил изкован Закона и Книгата на начертаното отворила страниците си. По нейна воля, пристигнала и Самар, Ездачката на времето и Прищявката на съдбата. Възнесла се със слънцето на небето, хвърлила заровете си и те показали скръб. Божествените братя били увлечени от ревност и гняв. Започнали война за властта над живота, а сраженията разтърсвали сърцевината на света. Тогава, смъртта била освободена от начертаното и шествала по селенията. За да намерят своята светлина, ужасените хора се поклонили на Самар и получили правото на свободен избор. В Последната битка, миг преди Съзиданието да рухне в мрака, Итангра победил и световете на живите, на мъртвите и на боговете се разделили. В знак на разкаяние, Еперун приел властта над смъртта и се оттеглил завинаги в царството на мъртвите, а Итангра останал на небесата...
Най-сетне свитата беше готова и кралицата тръгна по парадната анфилада. Наближаваше обяд. Троицата отдавна чакаше в тронната зала. Но в момента Елена не можеше да преживява и за тях. Още от събуждането си, без да може да се контролира, тя наблюдаваше формите на душите около себе си. Проклятие!
Пепа Гард, на чиято спокойна почти нечовешка твърдост, се бе облягала неведнъж, се показа като огромен сив трол с безформено лице и пламтяща сърцевина. Изисканата Мелия напомняше проскубана кукумявка, а в очите ѝ имаше стаена лудост. Повечето от стражите бяха в животински, агресивни и зъбати форми, многократно пресечени от знаците за убийство. Разбира се, това бяха убийства за защита и в името на короната, но... Верният ѝ Ригс приличаше на огромен леопард, с ужасяващи муцуна, очи и зъби а лапите му бяха способни да разкъсат вол. Нейти Ивана и Арека представляваха плашещо несъразмерни фигури. При Ивана главата беше тежка и грамадна, с огромни очи и увенчаваше слабо, безполово тяло. (Това вероятно подсказваше увлеченията ѝ по романтичната и недосегаема красота.) Арека беше деформирана в друго направление – с уродливо подчертаване на половите признаци. Същевременно във всички фигури около нея витаеше особен дух на призрачност, а силуетите им – напълно объркваха и без това напрегнатите ѝ докрай възприятия.
Единственото успокоение на кралицата, беше малката Сузана. Нейната слънчева котешка форма сияеше в сребристо в края на кортежа и щастливо подскачаше.
Елена се опитваше в движение да оцени това, което виждаше. Отново се питаше - хора ли я заобикаляха наистина? Човешки души или демонични порождения? Считаше се, че разлома между божествения и човешкия свят е започнал именно в Морейските земи и затова връзките между световете там са останали най-силни, а демоничните и небесните следи почти са се смесили. Елена се вглеждаше в уродливите полупрозрачни фигури около себе си и се стараеше да запомни и сравни и най-малкия детайл.
Тронната зала искреше под зимните слънчеви лъчи, но кралицата виждаше само морето от животински муцуни, рога и зъби, изпълнило помещението от край - докрай. Пред нея отново застанаха тримата патриции, а тя видя формите на душите им: на бик, на вълк и на змия. От ляво, до тях отново се подреди и тролът Пепа. Залата утихна.
- Имах видение – заговори Бикът, а очите му светеха. – Стори ми се, че тази нощ боговете навестиха кралицата на Морея и ѝ показаха пътя, който трябва да следва.
- Сигурно Кралицата сама е видяла коварните планове на Херцог Филип Орф – допълни Вълкът. – Затова се е събудила с писъци...
От тримата, изчакваше змията. Елена заговори ясно и високо:
- Наистина имах видение и плаках - залата стихна. - Видях как липсата на сговор и единство унищожава сърцето на Морея. Без защитата на могъщата ни войска, източните земи отварят вратите си пред Осминдия и коленичат пред империята. Без стоки от юг, Западните градове гладуват, пред пазарите на Шнеговия. А хората в планината - видях ги да умират сами, до златните мини на Безанта, откъснати от сърцето на Морея. Плаках, а сърцето ми кървеше.
- Ваше величество добре знае, че това е невъзможно – възмутено изрева бикът, а вълкът закима в такт. - Границите ни са мирни, а пътищата сигурни. Съседите ни пазят и тачат сключените договори.
- Ние сме тези, които събираме армии, въпреки тях - изсъска и Августар, Планинецът-змия. – Дворът не отделя парите си за църквата, о не! Тук се събират войски, според желанието на Прокълнатия херцог, това е. Той взима от парите ни за своята армия...
- Сам знаещият мълчи, а говорещият не знае. Така завършва вашата планинска легенда, нали, Ваше светейшество? - прекъсна го спокойно кралицата.
Елена Филипа изразително вдигна ръка, съгласно репетицията от вечерта. Но залата ахна извън сценария ѝ. Над главите им, с плавни извивки, летеше Жертвената птица. Като подобаваше на свещено създание, духът ѝ досущ приличаше на телесната ѝ обвивка. И птицата меко се спусна върху китката на кралицата. Последен дар от демона? Или друго? Елена се вгледа в главата ѝ през сърцето си и ѝ се стори, че птичето око ѝ намигна.
- Нека всички чуят! - тържествено обяви кралицата. - Пеперудите нямат глас в управлението на страната. Благодарна съм и на Троицата, за нейната мисъл и тревога. Но нека насекомите се пазят от пламъка! Защото огънят се пали и гаси от кралете. А аз съм Кралицата на Морея и Повелителката на птицата!
Кралицата замълча, а птицата на ръката ѝ кресна, разпери криле и се издигна нагоре. Великолепно знамение! В благоговейно мълчание, хората видяха, как прелетя над главите им, към купола на залата и се разтвори във въздуха.
Елена също проследи посоката и ахна: мъничката котешка форма на Сузана в края на кортежа, сякаш предизвикваше странни промени. Сребристото коте-момиченце беше опряно до уродливия образ на Арека, но когато дамата се накланяше към него, зловещият ѝ полупрозрачен силует се трансформираше в контура на голяма и ласкава тигрица. Какво беше това? Бяха ли душите на хората винаги еднакви? Можеха ли те някога да се изменят, дори и онези от тях, напоени с толкова грехове и злоба?
А после Елена осъзна, че не е единствената наблюдателка на тази дамска компания. Патрикът на планината също беше вперил поглед в кортежа и в неговия змийски образ нещо припукваше и се наместваше, а фигурата му придобиваше плавни мъжествени очертания. В миг на прозрение, кралицата си представи историята зад неговата промяна. Но после спокойно прекрачи отвъд нея.
Тя огледа с ново настроение и силуетите на стражите си – с ужасяващите им зверски муцуни и мрачните сияния в дълбините на сърцата им. Това обаче бяха нейните зверове. Нейните! Гняв и мощ - и нека всички ги усетят сега. Треперете!
И гласът на кралицата предизвикателно прокънтя:
- Тежките подозрения към Херцога на Орф, Ваши светейшества, дълбоко ме наскърбиха. Затова от днес Херцогът ще има нова титла - Баща и Пазител на Огъня.
Тя задържа секундна пауза и властно продължи.
- Под прякото подчинение на Огнения пазител минават манастирските крепости Вар и Сузар на изток, както и пристанището на Църквата, изградено до Ведин, на запад. Негов остава ѝ пазарът на Пел в Планината. Всяка от трите централни манастирски школи трябва да изпрати и по пет от своите отличници на служба в канцеларията Арагурд, или ще бъде затворена. Те ще бъдат обучени на изискванията за ревизия.
Елена отново замлъкна за миг.
- Тук в столицата, в името на Пазителя и под ръководството на Графиня Гард, пък ще създадем и първото светско смесено училище - уверено продължи кралицата. - То е за младите хери и нейти на Морея, които желаят да бъдат отличени извън Църквата. Изпратени от семействата си тук, те ще овладеят етикецията на Кралския кортеж, както и редица свободни познания чрез подбрани учители. На Светата майка – директорка и на училището ѝ се определя пожизнена рента в размер на половината от Безантийския приход.
Залата зашумя. Езикът на Планинеца, рязко възвърнал змийското си очертание, се стрелкаше напред. Душата му съскаше почти публично: неговото безантийско злато да отиде за Пепа и женското им Дворцово училище. Какво си позволяваше глупавата кралица?
- Да жертвате ресурса на Безанта за такива грозни и ненужни дела! Да взимате от Църквата! – изкрещя Планинецът Августар бясно. – Вие не само отслабвате страната предавайки още власт и крепости на Херцога, вие придавате важност на най-безсмислените, най-малките...
- Жертвената птица - усмихна се кралицата едва доловимо – току- що потвърди правата ми за Вас и всички останали в залата.
- Но... – Планинецът щеше да се пръсне.
Беше я подценил. Толкова могъщ символ, трудно можеше да се нарече случаен. За втори път птицата подменяше очакванията на публичната церемония. А в този момент, за разлика от трескавата коронация, Елена вече беше готова за бой съвсем буквално. (Неслучайно отбра и нареди своите съюзници предната нощ.) Светата майка Гард се изправи едва забележимо, а кралските стражи бавно поставиха ръце на мечовете си. Никога повече, тя нямаше да се остави на милостта на тълпата или сановниците. Свитата на монасите се напрегна – превесът на кралските люде в залата изведнъж стана ясно видим за всички.
Тогава вълкът озъби своята паст и излезе напред, а Западният патрик Енделиб заговори.
- Простете думите на нашия Брат, кралице – и той коленичи пред трона.
Духовникът простря ръцете си напред, но кралицата не можеше да види скръбната линия на жеста му. Вълкът, когото обаче тя виждаше, все така плезеше езика си и дишаше гневно.
– Ясно е, че Морейската кралица е осенена свише, а решенията и мъдри! - взе да реди патрикът. - Птицата наистина го доказа пред всички. Западът и всичко в него я подкрепя напълно. Но нашата владетелка следва да бъде милостива – нека и тя да не се оставя на гневните си чувства! Нека да прости на нашия брат неговите съмнения.
- Крепостите от Изтока също вярно ще служат на нейно величество – избоботи и бикът.
В крайна сметка, загубите на Планинския патрик са си загуби на Планинския патрик. От такава гледна точка, Вар и Сузар бяха просто планински територии с малки военни постове, а териториите на Изтока и Запада оставаха невредими. Уви, златото на Безанта щеше да влезе в двореца и да укрепи кралските позиции. Но макар че това щеше да е проблем, никой не бе очаквал от кралицата такава готовност за действия – да събере за един ден толкова голяма подкрепа. Нито такава младежка наглост и решимост - да подкрепи решенията си с армия, вътре в самата тронна зала.
Вълкът и бикът умееха да чакат.
- Чудесно! – пророни кралицата и делово се изправи. – Прощавам съмненията. Но условията, които изброих остават. Срещата ни тук приключи.
Може би беше малко прибързано. Но кръвта тупаше в слепоочията ѝ и Елена осъзнаваше, че не може да запази спокойствие още дълго. А облекчената изведнъж зала се разстъпи и кралския кортеж и монасите потеглиха в различни посоки. Змията отстъпваше, съскайки до вълка, а бикът тежко им направи място. Елена не се обърна назад. Иначе може би щеше да види кристалната форма, в която светеше графиня Гард - горда със своята възпитаничка.
Кралицата тържествено се прибираше. Първата ѝ пълна вътрешна победа! Просто заповяда - и те ѝ се подчиниха. А проблемът бе разрешен чрез традициите на Морея, съветите на Пепа и здравият ѝ разум. (Е добре, от птицата.) Но от спора, Елена дори беше успяла дори да създаде нещо хубаво за бъдещето. Училище? Защо не? Сега, това вече не е просто лично дело на кралицата, а необходим център за противодействие и целият морейски двор щеше да застане зад проекта.
Тази нощ за първи път от много месеци, кралицата спа неподвижно и непробудно. Нямаше флейта, нито звезди, нямаше среща под колоните. Но някакси тя знаеше, че това няма да продължи дълго.