История Четвърта: Древни легенди

Проба, благодарение на М. Т. :)

История Четвърта: Древни легенди

Застудяването продължаваше трети ден и беше крайно нетипично за месец август. В сигурния дворец за Сляпата кралица студът беше повече абстракция, отколкото реалност, но всеки полъх ѝ носеше информация. Ето и сега - Елена усети дразнещ хлад до левия си глезен и след секунда вслушване, си потвърди отварянето на Западния портал: явно идваха вести от канцеларията Арагурд. В нея, по неотложните държавни дела работеше Херцогът на Орф (старият крал Филип), който беше упорито-работоспособен, методично-фокусиран и не признаваше часови пояси или сезони. А работата му, особено сега, беше много, понеже Морея разработваше северните райони около крепостта Зепир, получени наскоро от съседната Барс. Дотогава изоставени за дълги години, в новите земи вече се влагаха ресурси, равни на годишния доход на източните морейски провинции. (Хазната обаче не можеше да си позволи това дълго и Елена осъзнаваше, че ще и се наложи да заложи поне част от очакваните печалби.) Кралицата въздъхна, плесна с ръце - в знак на преждевременно приключване на текущата аудиенцията - и се изправи. Между дамите в свитата се понесе шепот: Сляпата пак виждаше нещо невидимо за останалите и избързваше насреща му. Богато облечените шнеговийски князе изтанцуваха поклоните си, а миг след тях графиня Гард възвести:

- Вестител от канцеларията Арагурд.

- Да влезе! - Елена плавно се изтегляше към вътрешния кабинет.

Въпреки студенината, с която общуваха публично, вестите от баща ѝ винаги имаха предимство. “Семейството ни е такава една свръх-ценност“, горчиво си каза кралицата. Елена не признаваше дори пред себе си увисналото между Стария крал и нея мълчание. Все пак, точно това беше позволено на кралиците и кралете - да не забелязват това, което не искат. Нали принципно кралиците дори нямат нозе, с които да стъпват по грешния свят: по древна традиция, те се носят подобно сън или мечта над земята. Елена потропна с крака, за да се стопли. Не, тя все пак не беше класическа кралица…

- Какво иска баща ми? - обърна се тя към графиня Гард.

- Още правомощия за Нестор в Ескенбул - сега вече преговарят и за храмовете по осминдийските граници и за някакви изделия от осветен плат, които засягат и Източния патрик. Херцогът предлага и различен данък върху производството на желязо. Иска да изпратим и още хора от стражата за екипа на Мелхиор, понеже двама от северняците са загинали миналия месец. Трябва да им предадем и четири капсули деицидий от резерва. Метр Ефраим също пристига, по-рано от очакването. Идва заедно с хора от състава на маестро Фрей - докато Пепа обясняваше, кралицата леко кимаше в знак на съгласие.

Логично. Всичко беше логично и предвидимо, но тежката част беше винаги в края на писмото. Чак графинята си пое стреснато дъх.

- Херцогът иска да вземе Кутията на Лем в деня на Слънчевото цвете.

Елена Филипа рязко седна. Предвид липсата ѝ на зрение, можеше да се очаква да се изтърси по особено нецарствен начин (а ако имаше време да се оцени отстрани, може би щеше да се поздрави сама за точния мерник - беше се озовала в мекото кресло до прозореца). Но тя нямаше за кога да се осъзнава. Кутията на Лем!

Преди стотици години грешникът Лем дошъл от изток с двете си жени и тримата си сина и основал Морея. Той водел със себе си хората на Огненото племе (затова казваха, че все още в душата на Морея има огън, а на летния празник на цветето всички танцуват с пламъка). Но тогава, на мястото на сегашните Морейски земи имало тъмно езеро със солена вода… обаче макар и грешник, Лем бил смел и любимец на боговете.

Огнените хора били малко и дълго били преследвани едновременно и от злите южни кланове, следовници на Великата змия, и от дружините на северните великани (Синовете на Брадвата). Лем плувал отчаяно с хората си по соленото езеро и усещал, че кръгът около него се затваря. Тогава коленичил и се помолил за попътен вятър и за бог, който да го отведе до неродена река (в която най-сетне да измие греха си). Какво е говорил и какво е обещавал никой не знае, но призори косата му била напълно бяла. А по изгрев, от езерото се подали ръце и в тях била Кутията на Лем.

Бъдещият крал взел кутията и я отворил. Извадил от нея красиво изрязан костен рог, подобен на този на планинските овни и го надул! Езерото забушувало, а от дъното му се надигнала Планината, която днес е в центъра на Морея. Този Балкан скрил Лем от преследвачите му. (И досега по върховете на Великата планина се намират черупки от миди и раковини, а реката извираща от връх Евола е солена.) Но още тогава остатъка от водата на езерото пробила през осминдийските хълмове и изтекла към южните морета и слънцето меко огряло плодородните морейски равнини. Защото напук на солената вода на езерото, земите под него били тучни, богати и плодородни.

Кутията на Лем неведнъж бе спасявала земите на Морея. С времето тя се превърнала във вечен склад за всички безценни божествени и магически артефакти на кралството. В нея се нареждаха новите пера от Жертвената птица, които ръкоположените в храма ритуално изгаряха, щом трябваше сами да я призоват за коронация или друго значимо събитие (Разбира се, патриците също пазеха свои пера някъде, а кралете… кралете я викаха без пера.) В кутията стояха и пръстените на Иколе, които свързваха притежателите си в магическо единение на сили и здраве. Мечият колан, Иглата на Марион, черните Турмалинови свещи, бездънната бутилка на монаха Ец и дори древният планински рог на Лем, също се пазеха в Кутията. Но тя бе достъпна единствено за хората с кралска кръв. Пред народа (за мотивация!) Кутията се изнасяше веднъж годишно, на празника на Слънчевото цвете. И разбира се, употребата на всеки от артефактите имаше специална цена. (Вълната опустошила бреговете на Осминдия, при издигането на морейската планина беше типичен пример.) Знаеше се още, че тези, дръзнали да опитат артефактите ненужно, завършваха скоростно и трагично земния си път. Затова, въпреки че имаха ужасна и потресаваща сила, предметите в Кутията, дело на Хаф Оръжейника, твърде рядко биваха използвани през историята на кралството.

Но сега… Какво беше толкова необходимо на Херцога? Да събужда спящата кутия за нищо - това не беше логично. Тогава може би има нещо друго? Може би над любимото ѝ кралство е надвиснала нова опасност? И Старият крал иска да помогне, по своя мрачен и независим начин! Сърцето на Елена Филипа се сви, а кръвта удари по слепоочията ѝ. Какво ставаше?

Самата кралица не бе отваряла кутията досега, въпреки че четири пъти я изнасяше пред хората ритуално. Тя стисна клепачи и вдиша умишлено бавно.
            - Пише ли какво иска? - попита кралицата.

- Не съвсем - заекна графиня Пепа Гард. - Всичко? Както го е написал, иска цялата Кутия.

- Тогава ще я получи - каза Елена Филипа и въздъхна. - Не сме стигнали дотук, за да му задавам официални въпроси. Но до празника на Цветето имаме време. Моля те, Пепа, разбери какво става.

Графиня Гард кимна. Напоследък, когато бяха сами, тя си позволяваше да го прави, а кралицата очевидно осъзнаваше действието ѝ, даже без да го вижда. Елена се изправи.

- Имам нужда да се разсея и да помисля на спокойствие - каза тя. - Да идем в Придворното училище.

Пепа Гард присви незабележимо устните си, но после въздъхна примирено. Смесеното дворцово училище беше новата играчка на Елена Филипа и нарастваща тегоба за графинята като Светата майка. Сама по себе си училищната институция не беше нещо трудно, но в двореца на Сляпата кралица това бе постоянно поле за експерименти, нововъведения и нарушения. Последните три месеца например в него преподаваше бившата актриса Изумба, при това не какво да е, а поезия. Да, музикантите от трупата на Маестро Фрей бяха официално признати и харесвани и следователно логичен избор за обучението по музика. Монасите от Ордена на Вергилия и Хорация бяха известни с богатите си познания по философски и естествени науки и удачно покриваха тези области. Но химията? Следваше ли изобщо да бъде изучавана химията в подобна дворцова институция? Удачно ли беше и децата и особено момичетата, да разсъждават за устройството на животни и растения? Да, предвидимо, капитаните на стражата преподаваха фехтовка, а от тях трудно можеха да се намерят по-добри фехтовачи, прелестните дами демонстрираха танци, а техните танци бяха прочути. Дори канцеларията Арагурд, макар и с известна досада, осигуряваше обучението по етикеция, строителство, география и математика... География? Строителство за жени? И особено поезията, пък съвсем не следваше да бъде предмет в смесено училище. Но сега Изумба леко накуцваше. Твърдеше, че още не може да танцува, но въпреки това иска да се чувства полезна… (Рано или късно, в свитата научаваха, че кралицата не може да устои на подобни думи.)

Елена Филипа се завъртя и потегли към своята нова страст. Зад нея, графиня Гард мълком сигнализира на стражата и дамите в приемната: придвижването на величеството, както винаги, освобождаваше едни и натоварваше други.

***

Строени в каменния двор две редици юноши яростно си разменяха удари, а двама от стражите тичаха успоредно до тях и при нужда разтърваваха по-напористите и унесени сабльори. Кралицата беше избързала и без да иска, попадна на часовете по фехтовка, които сега "наблюдаваше" от галерията. Капитан Ригс стоеше встрани и внимателно следеше схватките, като нарядко извикваше име или команда. Всяка от неговите думи обаче, имаше многократно по-голям ефект от гневните викове и удари на стражите - учениците просто обожаваха Ригс. И докато при момчетата това се изразяваше в първобитната и искрена преданост към вожда, то момичетата в близост до него се превръщаха в малки ревниви харпии. (Елена виждаше харпиите добре.) Затова около групата кандидатки за придворни дами под редицата на колоните срещу нея, градусите рязко се покачваха, а хазартът им беше обхванал даже малката Сузана Арека.

- Юрий и Ерол! - извика Ригс. - Демонстрация.

Редиците от фехтовачи рязко прекратиха движенията и се разстъпиха в кръг. В средата застанаха две момчета, ритуално се поклониха и поставиха учебните си гривни - с окачени ивици копринен плат за Юрий и звънчета за Ерол. Елена Филипа се вгледа в посоката им.

Душата на Юрий приличаше на златист каменен трол, докато Ерол изглеждаше като дългоръка приведена маймуна в същия оттенък. (Тъй като кралицата не можеше да проследи мечовете им и формите на душите оставаха единствен неин ориентир за пространството.) Тролът се завъртя и коприната изсвистя, маймуната подскочи - звънчетата звъннаха, чу се сблъсък на метал. Юрий и Ерол обикаляха в кръг.

Елена Филипа затвори очи. Когато искаше да си почине - без да следи етикецията - кралицата предпочиташе да използва само слуха си. Тя настрои ушите си да отсеят шушукането на придворните и да очертаят полето на битката. Стъпки-свистене-скок, отстъпване-блок, звънчета, стъпки-звънчета, силно звънчета и замах. Блок. Свистене и завъртане, звънчета. Сблъсък. Удар в плът и кост. Чуваше се тежко дишане и едно от оръжията издрънча на земята. Звънчетата приложиха ключ, коприната изсвистя с премятане във въздуха.

- Достатъчно!- отряза Ригс.

Ръката на Ерол кървеше.

- В залата.

- Ще те убия, козел такъв! - изсъска Юрий срещу противника си и разтърка брадата си. - Мъртъв си!

Кръгът от ученици се разтвори, за да ги пропусне. Капитан Ригс мълчеше и това беше повече от застрашително. Елена Филипа се усмихна и погледна душата му, а опитът ѝ беше възнаграден - полупрозрачната доскоро мъжка фигура постепенно се изпълваше със златист метален блясък.

Но самодоволния анализ на кралицата беше прекъснат - Рейна се приближи до нея и тихо прошепна:

- Отец Аргтур е в училището, Ваше величество. Иска да ви види.

- В това училище има място само за учители и ученици - каза Елена Филипа и леко повиши глас.

Ненавиждаше, когато работата я преследваше извън кабинетите! Трябваше да даде урок на Пепа и на останалите, които нагло подреждаха деня ѝ. И тя хладно попита:

- А на какво ще научи децата Светлият отец?

- На фехтовка? – обади се самият Аргтур, който изчакваше в края на свитата. - Мога да им покажа Торнадото на Еперун.

- Покажете го на мен – изрече капитан Ригс, приближавайки кортежа с небрежни крачки (И той никак не обичаше външни хора на тренировката.) – Боя се, че за вас ще е твърде трудно да работите с учениците, затова заповядайте.

- С удоволствие.

Отец Аргтур се усмихна, разкачи наметката си и остана по груба ленена риза и панталони. Придвижваше се напред с котешка грация и покрай внезапно затихналите дами, Елена осъзна, че монахът прави силно впечатление. (И как иначе: изящна фигура, затаена сила в изваяния, елегантно издължен торс и лекота на стъпките - всичко това комбинирано в забранения църковен плод…) Кралицата си спомни битката в банкетната зала и се втренчи в отраженията на душата му. Днес монахът беше във формата си на мечка, изправена на задните си крака, с характерните за животното тежки, но могъщи движения. С времето Елена Филипа си бе изградила система да отгатва значението на отделни елементи от формата на душите, но също така бе научила, че личните преживявания и конкретното състояние на човека имаха огромно отражение върху образите. Създанията в адските земи не изглежда можеха да се изменят - за тях времето беше спряло в момента на наказанието им. Но хората бяха друго нещо. Кралицата се напрегна и фокусира: след като сама започна това, вече не можеше да си позволи затворени очи. Беше длъжна да отрази всичко.

Ригс подаде копринените ленти на противника си и насмешливо се поклони, нахлузвайки звънчетата. Аргтур му върна идеален тристъпен поздрав, който изгодно открои бързината му. Ригс остана безизразен. Двамата се дебнеха, а учениците, оценили стойката на капитана, разшириха кръга. “Бърз урок” прошепна една от девойките в близост. Кралицата потръпна - след първите бързи уроци на капитана, лечебницата беше претоварена. Баща ѝ щеше да се разгневи ако емисарят на църквата в Зепир е наранен.

Изненадващо и светкавично Аргтур атакува - движенията му се сляха в едно единствено насочено отместване-промушване, подобно течението на река. Дамите въздъхнаха възхитено. С пестеливо завъртане обаче, Ригс се отмести и коприните на монаха изсвистяха на празно място. Аргтур замахна отново и отново, и всеки път Ригс се отместваше с едва доловими и къси движения, а звънчетата почти не издаваха звук. Сега! Елена Филипа познаваше капитана добре - при поредния (вече съвсем предвидим) замах на монаха, Ригс не се отдръпна. Капитанът на стражата пресрещна удара в клещи и контраатакува, с унищожителен напад. Но беше негов ред да се изненада: Аргтур реагира мълниеносно, също блокира и се изтегли встрани. В редиците на зяпачите отново се разнесе одобрителен шум - контраатаките на Ригс в подобни моменти, бяха свалили не един или двама.

- Не е ли време за обещаното Торнадо? – издевателски подхвърли капитанът.

- Веднага щом можете да го оцените – върна му монахът.

После учениците дълго щяха обсъждат учебната битка и да сравняват участниците - по бързината, грацията и ловкостта им. “Могъщият капитан”, “със скоростта на кобрата”, щяха да казват те, “монахът, с очи като ястреб”...

Ригс атакува с лъжливо странично движение. Внимателният Аргтур почти не се подведе на първият замах. Вторият удар, който вече се опита да избегне, обаче също бе лъжлив. Замислен, уж да причини вреда, но при блокирането му монахът сам разкриви позицията си. Така мечът на капитана затвори меча му встрани. Ригс се възползва грубо от скъсената дистанция и удари монаха с юмрук в лицето. Аргтур яростно се отскубна назад, а публиката съчувствено измърмори - този къс юмручен удар също беше прочут. Нормализирайки дъха си, монахът свистеше с меча си в кръгови движения и на безопасно разстояние. Сега! Аргтур се втурна напред и зяпачите доволни зачакаха коронния номер на капитана - гмурване под меча, странична атака и сваляне на противника с удар от въздуха. Но изглежда и монахът имаше нещо скрито в ръкава си - някак си бе предвидил страничния напад и при въртенето си, разминавайки се в нетипична траектория, мечът му преряза дрехата на атакуващия капитан почти до тялото му. На свой ред Ригс не показа изненада или колебание и плавно продължи движението си. Капитанът мина зад противника си, извъртя се и със сила заби дръжката на меча си в гърба му. Монахът отскочи напред, преви се на две и взе да се дави. В света на душите обаче, огромният мечок рязко се трансформира в рицарска фигура, а в лицето на златистият мъж на Ригс се прокраднаха леопардови черти.
            - Достатъчно! - рязко заяви кралицата. – Отец Аргтур, ще ви приема утре сутрин, защото днес заслужихте почивката си. А сега искам да си вървя.

И Елена Филипа царствено потегли към покоите си сред суетенето на кортежа.

- Моят орден ще възстанови дрехата ви - издума важно Аргтур към Ригс.

- Вашите бъбреци ще се възстановят сами - утеши го капитанът, - след три дни.

***

Нощта се спусна плавно над двореца, тъй както само летните нощи умеят. Елена рецитираше наум и крачеше под колоните в спалнята, вслушана в ударите на сърцето си. Както често се случваше напоследък, кралицата очакваше демона едновременно с нетърпение и отчаяние.

Тук е! Интериорът на стаята просветна за секунди. После отново се намериха сред синьото сияние на пещерата, а водата ги заля.

Днес обаче всяко движение причиняваше болка на кралицата. След няколко минути, Андрада я изтегли на скалите встрани, скъси и здраво затегна свързващия ремък през корема ѝ. Елена потресено се вглеждаше в лапите си. Слабостта можеше да им коства много в адските земи. Откакто преди месеци овладяха терена и завършиха маршрута си с повече от час преди водата, пещерата започна постоянно да нараства в размери. В нея се отваряха нови и нови зали , но до този ден нищо повече не представляваше истинска трудност за кралицата. (А тя тайно се наслаждаваше на силата и увереността на лъвското тяло.)

Този път обаче нещо се бе променило в същността на пещерата. Разстоянията и коридорите изглеждаха огромни, стените сякаш заплашваха да я смажат, а водата злобно я давеше. Тя опитваше отново и отново, напрягаше всеки мускул и жила, до последно натягаше волята и решимостта си. Това не беше повече предизвикателство, беше си чиста мъка и отчаяние. Отново и отново, демонът я изтегляше полумъртва от изтощение на скалите и ѝ осигуряваше минути отдих. Отново и отново водата ги заливаше с рев преди да е успяла да се съвземе. Отново и отново. Отново и отново.

Когато най-сетне се завърна в покоите си, кралицата изпита невероятно облекчение.

***

Вече месеци наред, тя напразно изброяваше имената на морейските родове и проверяваше семейните им истории. Основателят Лем имал трима сина, когато Морея се издигнала над вълните. Но го наследил четвъртият - поклонникът Орфа, новороденият в Балкана. Наследниците на първите му деца формираха и основните три конкурентни клана на Морея под имената на Ездул, Ирник и Борей, които понякога се сменяха на трона, макар че последните сто години родът Орфа беше останал единствен източник на владетели. (Мелия например беше от странична издънка на Борейския род, който след вълчата атака тутакси се отрече от нея и я обяви за обладана и полудяла.)

Случилото се с Мелия обаче, беше свързано със силна и трудно достъпна магия, което ограничаваше заподозрените до отделни могъщи фигури от родовете и църквата и някои от гостуващите дипломати. Елена дълго се упражняваше да отличава следите от подобна магическа сила или намеса в света на душите и старателно търсеше връзки и подобия на вида на Мелия. Тя скоро разви силна чувствителност към всички магически носители (магията имаше особен нюанс в света на душите) и разкри всички отклонения по хората в двора. Но така и не можа да намери убедителен виновник за събитията в реалността си. Липсваше им мотив. Зловещият херцог Ездул нямаше преки наследници и от години боледуваше в самотното си планинско гнездо, а бездетната му сестра се бе посветила на божествена служба на Илеада, някъде на юг. Родът Ирник се гордееше с многото войнствени момчета по своите издънки (и Ирниковите хора попълваха редовно редиците на стражите и монасите), но парите им бяха разпръснати в твърде много семейства и не достигаха за сериозна интрига. Наследниците на рода Борей бяха неподходящи по възраст - хлапета на десетина години, а настойниците им бяха разединени. Печалната ѝ равносметка показваше също, че никой от тях не бърза да демонстрира сили, умения или бъдещи цели.

Между съседите, чужденците и хората на църквата тя бе отделила всички онези, които едновременно имаха възможност да извършат престъплението и силата да ѝ навредят. Но накрая, те сякаш нямаха ясни и видими мотиви или още по-лошо, нямаха ресурс да продължат започнатото. Убийството на крал или кралица, не можеше да приключи до момента на смъртта. Кралят е мъртъв - и да живее кралят! Ако нямаше някой готов да поеме щафетата, състезанието не се състояваше. Разбира се, възможно беше случаен убиец или бунтовник да унищожи крал, но зад него в близост винаги стоеше нечия сенчеста фигура, готова тутакси да поеме тегобите на властта… и в допълнение, дори тежко да накаже палача, нацапал ръцете си така неблагоразумно. Толкова беше просто. Ровейки вече твърде дълго в архивите на Морея, Елена знаеше например, че не харизмата, смелостта и съдбата са спасявали Кром Бели от покушенията толкова години. Той е оцелявал, само защото е успявал да поддържа противниците си разделени и слаби, използвайки едва ли не целия ресурс на кралството, за да шпионира и манипулира.

Подлостта и подмолните хватки обаче, не бяха присъщи на дядо ѝ и оставаха напълно непригодни за баща ѝ. Въпреки централната си властова позиция, Филип беше повече рицар, смел и благороден. Справедлив. (Но след събитията довели до коронацията на Елена, отношението на баща ѝ към заплахите за кралското семейство сериозно се беше променило. Сърцето на девойката болезнено ѝ подсказваше, че изборът му на средства се е разширил в лоша посока.А и самата Елена отдавна не се доверяваше напълно на никой в двора и постепенно започна да набира свои източници на информация. (Малко-по-малко, но всеки ден!).

 - Пепа, прочети ми писмото на Нестор! - помоли Елена и се намести прилегнала под балдахина.

Писмата от Ескенбул пътуваха осем дена, но носеха толкова много от южното слънце! И безсънната изтощителна нощ си казваше думата - на Елена Филипа така ѝ се искаше да остане в кревата, колкото може по-дълго.

Графиня Гард недоволно погледна възпитаничката си, но не коментира гласно. (Опитът я беше научил, че е по-ефективно да изпълни подобен каприз, но да остави вината за него да свърши своята работа в гузната душа на кралицата. След това Елена обичайно преизпълняваше всичките си задължения.)

- Изпратил е и тази картина - обясни Пепа мрачно.

Тя подаде на кралицата скромна квадратна рамка. На бюрото встрани имаше други четири квадратни платна, натрупани явно от предишни писма. Нестор, както изглеждаше и от писмата му, явно не беше особено умен младеж: друга сляпа кралица вероятно би го обезглавила за подарък като картина, която не можеше да бъде видяна от нея. Но Елена Филипа търпеливо ги събираше…

- А сега писмото - безизразно продължи Пепа – „Ваше величество, осмелявам се да ви пиша отново, обнадежден от благосклонните думи, с които посрещнахте досегашните ми писма и молби. Осминдийското слънце е жежко, но неговите лъчи не могат да стопят моята решимост. Ще уговоря най-добрите възможни цени за рудата на Зепир, сигурен съм в това… Но все още не съм избрал най-изгодния за Морея клиент. Изпращам ви тази картина - “Осминдийското цвете” - като знак за моята решимост.
            Подобно на нарисуваните безметежни цветя, осминдийските търговци са винаги спокойни и опитни в преговорите. Разцъфтяват с цените си сутринта и ги сменят регулярно през няколко часа, отпивайки плодов нектар или сладко вино. На обяд все пак някои от стоките заминават към топлите южни морета, с керваните на пустинните братя, пушещи с черните си лули. *Гостуващите северни шнеговийци от своя страна, търгуват само вечер и си помагат с прозрачна овесена ракия.
Както знаете, упълномощен бях да работя с търговците от рода Ездул и рода Борей, но засега пътищата ни почти не се пресичат...“

Кралицата лекичко опипваше странната картина на “Осминдийското цвете”, слушаше писмото и се настройваше за новия дълъг ден.

***

Августовското небе над главите им сияеше в празнично синьо, тъй както това се случва само в Морея, а земята мирише на зрели плодове. След поредните кратки, но бурни преговори в свитата, Елена Филипа успя да се срещне с отец Аргтур по време на ездата си с Ериел. Кралицата упорито не искаше да се откаже от конните си разходки и дори Пепа Гард бе принудена да признае, че те ѝ се отразяват добре. Все пак, десетина стъпки назад ги придружаваха две дами - Рейна и Леда, които бяха последвани от конната стража в нужния радиус.

За няколко минути кралицата се наслаждаваше на нежния утринен полъх и леката стъпка на Ериел.

- Мило бяло конче! – говореше му тя, игнорирайки околните.

Опитът я беше научил да не чака да остане сама, за да му се порадва. Кралиците остават сами твърде рядко.

- Мило мое слънчице...

Пепа Гард скришом тежко преглътна, изпращайки ги с поглед. Елена - нежна? Елена - ласкава? Рядка гледка, но край огромния черен кон, кралицата бе неузнаваема. И беше август, месецът на свободата...

Но работата на кралиците никога не свършваше.

- Е? Кажете ми, отче, за какво искахте да говорим? – направо започна Елена, едва що се отдалечиха от очертанията на крепостта на хвърлей стрела.

Току що кралицата беше съобразила, че може би конната разходка причиняваше болка на монаха (по-точно на наранените му бъбреци) и изпита пореден прилив на вина. Трябваше да свършват с това по-бързо.

- Ваше величество, простете намесата ми по такъв деликатен въпрос, който…

- Който е?

- Който вероятно ще предизвика вашия гняв.

- И който е?

- Но който не мога да оставя настрана…

- Говорете! - загуби търпение Елена Филипа.

- Ваше величество, какво знаете за Турмалиновите свещи?

- Позволявате си да ме изпитвате? Мен? За неща, които не би следвало да се коментират от хора извън двора? - сбърчи нос кралицата. - Добре, ще ви угодя, заради вчерашната ви битка - сега тя леко погали гривата на Ериел и послушното конче засилили хода си в неравномерен тръс. - Това е артефакт, съхраняван в Кутията на Лем. Началното запалване на свещите изисква малка кръвна жертва - порязване. След това демонът на свещите надушва кръвта на господаря и при запалването им изпълнява три негови заповеди, свързани с природните сили. Но не бива никога отново да бъде безпокоен от същия човек.

- Както знаете, Ваше величество, църквата провеждаше своето разследване за смъртта на майка ви, кралицата преди четири години - равно заговори монахът. - Особено тъй като странната буря, унищожила храма и свитата в дворцовата ви градина, доведе и до напрежение и бунт в страната. Троицата на патриците има основания да смята, че Турмалиновите свещи са предизвикали феномена. Те молят да им дадете възможност да ги изследват.

Кралицата мълчеше. Ето отново. Сенките пак падат върху баща ѝ - не за първи път нападаха Филип и предизвикваха короната с нелепите си предположения. Нима можеха да допуснат, че Старият крал ще навреди на семейството си? Тя погледна внимателно към монаха, но разбира се не можеше да види изражението или поведението му. Ядосано притвори очи и погледна за втори път - в света на душите, до нея и Ериел крачеше мълчалив златист рицар с неразгадаемо лице. Очевидно, Аргтур беше в тоталната си форма на защита и очакваше най-лошото. С известна обида кралицата реши, че я надценяват. Рицар? Последната атака срещу херцога на Орф завърши единствено с огромно парично наказание, но то явно вече не беше достатъчно. Какво пък. Заради баща си тя щеше да направи и повече.

- Наясно сте, че само настоящият крал или кралица могат да отворят Кутията на Лем, нали отче? – попита Елена Филипа. – А да изваждат и прилагат артефактите в нея, могат само преки наследници на Лем.

- Мога да ви уведомя, че аз самият съм двадесето коляно от рода Ирник. Аз съм Лем, с номер 304 в списъка на наследниците. Затова ако Вие отворите Кутията, аз бих могъл да изследвам Свещите – фигурата на рицаря тежко пристъпваше до нея в мрака. – Имаме основания да смятаме, че престъплението извършено с Турмалиновите свещи може да бъде повторено съвсем скоро, с нови жертви. Това е недопустимо. И Високата троица вярва, че вие не бихте го допуснали.

- И какво предлагате? – кралицата изглеждаше искрено заинтригувана. – Как можете да определите състоянието на свещите и дали са били неправомерно използвани? И също, дали биха били използвани отново?

- Турмалиновите свещи са три и всеки собственик на свещите има право да запали по веднъж една от тях, за да заяви желанието си. Докато не бъдат запалени и трите или собственикът, запалил първата не умре, те не могат да бъдат ползвани от друг. Аз съм упълномощен да наложа кръвно заклинание за връзка върху ползваната свещ, която несъмнено ще открием. То ще разкрие мигновено последният дал заповед на демона им.

Кралицата сведе очи и въздъхна. Тя мълчеше, но и Аргтур изчакваше.

- Кажете, отче - подхвана Елена Филипа, - виждате ли добре моя кон?

- Разбира се.

- А какъв е неговият цвят?

Аргтур се поколеба, вгледан в стройния силует до себе си. Кралицата яздеше уверено и не показваше признаците на недъга си публично. Но и той я бе чувал да нарича коня си бял, под съжалителните и съучастнически погледи на свитата. Тя наистина беше сляпа, Цветовете и игрите на светлината… отраженията и отблясъците - всички те ѝ бяха недостъпни. Малките ѝ грешки бяха неизбежни, но трябваше ли да се толерират?

- Черен е – призна истината монахът.

- Значи така – въздъхна Елена. - Вие сте вторият, който се осмелява да ми го каже.

Кралицата забави хода на Ериел и дамите дресирано я настигнаха.

- Нейти Рейна, моля ви разкажете на Отец Аргтур за приготовленията ни за празника на Планинското цвете - нареди Елена. - Отделете му протоколно време при отварянето на кутията. Нейти Леда, направете ми компания.

Без да изчака коментар или потвърждение владетелката на Морея пришпори леко коня си и се понесе напред.

***

Елена се ослуша още няколко секунди, а после хлътна в скрития в стената тунел. (Нямаше много време, но беше длъжна да опита.) На официалната вечеря кралицата успешно имитира преумора и отрано се затвори в покоите си. А после светкавично се приготви за тайно излизане - трябваше да разгледа предварително Кутията на Лем, без свидетели и коментари. Може би имаше три или четири часа - демонът се явяваше винаги преди полунощ, но кога точно не беше много ясно. (А и никога досега Елена не бе напускала стаята, когато го очакваше.)

Елена Филипа извади Войнишката карта, прибрана в тайника до стената и плъзна пръсти по познатите очертания. Кутията на Лем се пазеше зад олтара в централната цитадела, отвъд стаята на капитаните и малката сборна зала на Арагурд. Двайсетина метра напред, два завоя, още метри, три последователни разклонения … кралицата изброи грижливо всичко и напипа опънатата по стената нишка с възли. Във времето, в което Андрада си беше отишъл, тя опозна тунелите на замъка и се погрижи да си остави маркери. Но въпреки всичко крачките ѝ бяха неуверени. Не бе влизала в тунелите от доста време.

По предварителен разчет, трябваха ѝ около двадесет минути. Така, още два завоя. Внезапно, кралицата спря и се вслуша в долитащите през стената шумове. Къде беше? С осъзнаването, сърцето ѝ пропусна два удара - беше пред работния кабинет на Херцога на Орф. Елена Филипа се прилепи до стената и опипом потърси отвора на шпионката. Баща й! Разделяни физически едва от няколко помещения през деня, между тях изглежда бе натрупано разстояние равно на цял океан. Кралицата се усмихна горчиво и седна в мрака. Доближи ухото си до шпионката и се вгледа в света нa душите отвъд. Стените пречеха само на зрящите, за нея те нямаха значение.

Баща ѝ седеше до бюрото си, в обичайната си коронована форма. За разлика от образите на изменчивите придворни и гости, пред сърцето ѝ той винаги изглеждаше еднакво - като внушителен златист мъж, с корона и мантия. Но лицето му беше безизразно и застинало. Според Елена, той не носеше метаморфски пръстен или подобно, просто отдавна бе овладял и подчинил всичко човешко в името на целта си - величието на Морея. Бе си наложил сам жестока граница, лимит на всички случайни пориви или страсти. Винаги ли е бил такъв? Елена не знаеше това. Преди падането на проклятието, баща ѝ се смееше с нея. Но този спомен сега ѝ изглеждаше далечен.

- Вкарайте Шарп тук - каза баща й.

Глиганообразната охрана се разстъпи и между тях пропадна нова фигура - кентавър, подпрян от змиевидния силует на Рагнир - един от най-старите и опасни стражи в двореца. Кентавър? Елена Филипа се вслуша в гласовете им внимателно. Нестор! Нестор Шарп! Какво правеше той там? Нали едва днес тя получи писмото му!

Пролетта, преди търговецът да замине за Осминдия и Ескенбул, кралицата го повика на езда. Така тя често провеждаше срещите си на четири очи - яздейки с госта малко пред свитата. Той, естествено, не ѝ обясни каква точно е задачата му с метала в Осминдия и защо баща ѝ го изпраща допълнително, с огромни пълномощия, вместо редовите търговци. Елена си имаше някакви подозрения - и все пак го вербува и за себе си, доколкото беше възможно. Всяка трохичка информация ѝ беше нужна и нямаше да се спре пред нищо, за да я получи.

В онова утро, вятърът беше насрещен, а кралицата остави плаща си да се вее отчаяно. Говореше искрено и тихо. Позова се и на драматичната история на рода Шарп, и на своята собствена трагична съдба и на липсата на доверие в двора. Оплака се от самотата, подлостите и трудностите, с които се сблъскваше ежедневно. Разказа честно за ужаса, който изпитваше от магии, говори му за безкрайната си война с мрака. Слънцето светна в златисто, право в очите им, но тя не го отрази. Дълго яздеха безмълвно, но Елена си знаеше, че го е спечелила. Накрая Нестор обеща да ѝ праща информация за всичко странно в осминдийската столица и най-вече за потоците на магия и деицидий в нея. За да я пази, нали така, за да спи кралицата спокойно… И наистина, оттогава ѝ изпращаше двойни доклади - забавни и лишени от смисъл публични писма придружени с релефни, тайни съобщения, маскирани в картини и други подаръци.

“Търсят много деицидий от Шнеговия”, беше ѝ написал в релефа под “Осминдийското цвете”. И “Айшаха вдига армията от джинове”. Не, че всъщност кралицата не получаваше по-подробни дипломатически доклади, както и детайлни писма, директно от канцеларията Арагурд. Но собствените ѝ “шпиони”, (особено тези свързани с баща й) и даваха някаква допълнителна сигурност. И Елена си играеше на война.

Нестор беше и първият, който спомена цвета на коня й.

А сега го стовариха като чувал пред бюрото на баща й.

- Пристигнахте бързо, хере Нестор - каза Старият крал.

  Търговецът мълчеше невъзмутимо, но Елена виждаше кентавъра, който риеше изнервено с копито.

- Това е, защото транспорта до Замъка е тъй добре организиран - все пак със спокоен глас обясни Нестор. Той се размърда и веригите му издрънчаха.

 - Дали не мога да седна? - попита младежът.

- Заповядайте! - Херцогът също бе спокоен и напълно безизразен. Кимна към стражите.

- Оставете ни. - После попита Рагнир:

 - Къде е Елена?

            - Обичайното. Не е излизала.

            - Тогава и ти можеш да ни оставиш.

            Езикът на змията се показа неодобрително, но Рагнир се поклони и излезе без забавяне, Баща ѝ се изправи. Заобиколи затворника и заговори гърбом към него, без да се оглежда.

            - Знаете ли защо сте тук?

            - Предполагам, че нещо от работата ми в Осминдия ви е усъмнило - обясни Нестор. - Едва ли е за да ме похвалите и възнаградите, не и с цялото това бързане.

            - Ако просто бях усъмнен, щях да наложа ревизия - въздъхна Херцогът. - Отците от Ордена на Янус са изключително прецизни.

- Не смятам, че дори тяхната ревизия може да открие нещо нередно с мен - много бавно отговори Нестор. - Изпълнявах точно вашите указания. Срещах се със Съвета на Великия Айшах много пъти и обсъждахме границите на цените и допълнителни условия за продажба на руда, желязо, метални изделия за мините от Зепир, коментирахме религиозните свободи по границата. Стигнахме чак до осветения от Илеада ленен плат. Говорих и с хората на Княза Всемирен на Шнеговия същия брой пъти и по близки теми. Договорих техните цени за оръжия и майстори. Обикалях пазари и леярни, занаятчии и потенциални клиенти. Договорите и условията им бяха изцяло съгласувани с Арагурд… и накрая - дори подписани от всички страни.

            - Вие наистина сте добър търговец. Но до мен достигна информация, че споделяте успехите си с кралицата - насмешливо благоволи да го насочи херцога.

            - Нейно величество Елена Филипа е така добра да приема подаръците и писмата ми. Но едва ли пътуването ми дотук се е наложило, само за да разбера Вашето неудоволствие от този факт.

            - Преценката ви, разбира се, е отново правилна - по гласа на херцога можеше да се предположи заядлива усмивка. Елена добре знаеше какво следва след нея.

            - За съжаление това не ми помага да разбера грешката си - печално въздъхна Нестор. - Несъмнено считате, че имам пропуск, достатъчно голям, за да наложи отзоваването ми, но не достатъчно голям, за да бъда окончателно отстранен.

- А не помислихте ли, че просто бих искал лично да ви разпитам и тогава да ви отстраня? - попита баща ѝ.

            - Това е също вероятно, но не отговаря на характера на Господаря, който почитам и обичам от все сърце.

 - Почитате ме, казвате? - горчивината в гласа на херцога звънтеше като плесница. - Тогава ще ви дам шанс просто да ми споделите своята версия. Кажете ми всичко за Ая-гороши.

            Кентавърът се успокои (и Елена си отдъхна покрай него). Каквото и да беше предполагал за тази среща, крайморският храм не изглеждаше притеснителен за Нестор.

            - Посетих го преди седем дни - започна търговецът. - Проверявам всички известни канали за артефакти и деицидий в Ескенбул, както и в крепостите на юг от него. Отидох там, защото анализирах картата на крайбрежието, като нанесох на нея местата, в които е имало божествени прояви през последните години.

            - И? Имало ли е там прояви? - нещо в гласа на баща ѝ, накара сърцето ѝ да се свие.

Тя се втренчи във фигурите отвъд стената и усети как очите ѝ се пълнят със сълзи. (Не беше плакала много, много отдавна.) За тези минути, баща ѝ някак си беше изменил формата на душата си и златистата коронована статуя бе изчезнала. За миг той изглеждаше отново така, както в детските ѝ спомени - млад, топъл и безкрайно благороден. Човек...

            - Не. За мястото и в радиус около десет километра около него, няма никакви известни случаи за божествено въздействие. Това е малък храм, сгушен между хълмовете и недостъпен от морето, заради скалистия бряг и високия прибой. Олтарът на Самар в Ая-гороши е последната спирка на най-отчаяните богомолци: когато всичко им е отказано, те отиват там за да плачат - обясняваше Нестор.

После леко се стресна.

            - Но вие, разбира се, знаете това. Поддържа го монахиня (пророчица), обречена на Самар Оплаквачката. Последната е пристигнала преди четири години от север. Тя винаги ходи забулена и е придружавана от възрастни слуги и изоставени около храма деца. Тъй като светилището е доста отдалечено и бедно, децата оставени на грижите на богинята не са много - видях само момиченце на около три годинки.

            - Ако в района не е имало божествено въздействие, защо си ходил? - сякаш се изненада херцогът.

            - Помислих, че именно заради това е възможно там също да има находище на деицидий - обясни Нестор. - Представете си, че разработваме това в Зепир, заложим цени и условия… И изведнъж цъфва ново находище в Осминдия, толкова удобно за съседите ни. Не можех да остана неподготвен, дори ако с прекомерното си любопитство съм ви разгневил, както разбирам…

Елена стреснато асимилираше цялата информация и със закъснение осъзна, че Старият крал напълно е възстановил душевното си равновесие, а формата му е застинала в познатия царствен силует. Каквото и да беше чул Херцогът, каквото и да го беше смутило… то беше безвъзвратно отминало. Но деицидий в Зепир? Кралицата трескаво пресмяташе и прехвърляше докладите наум. Ето какво е правил наистина баща ѝ всички тези месеци. Защо не ѝ е казал?

            И как е могла да го пропусне! Затова се променят загадъчно данъци и се местят армии. Затова отстъпват на проклетите патрици и на наглите осминдийци за кой ли път. Баща ѝ очевидно се опитва се да сложи ръка на твърде голяма находка, при това без почти никой да го усети, маскиран зад ежедневната мирна плахост в политиката на Сляпата кралица.

            - И? - заплашително тихо се поинтересува Херцогът на Орф. - Има ли деицидий в Ая-гороши?

            - Не - поклати глава Нестор. - Слава богу, ако мога така да се изразя. Мястото е просто прокълнато, още преди много време.

            - И как разбрахте това? - при този студен въпрос беше ред на кентавърът да се сгърчи от неудобство, макар че формата му все пак остана непроменена.

            - Аха! - започна Нестор. - Вероятно затова е всичко. Видели сте, че проучвам за деицидий и там. А всъщност...

            - Всъщност?

            - Ами може да се каже, че аз …

            - Вие? Какво?

            - Развил съм… ъм особена чувствителност към деицидия. Предвид историята на баща ми и всичко останало. Знаете, как той бе несправедливо обвинен и ..

            - Чувствителност? - херцогът не се оставяше да го разсеят.

            - Може да се каже, че в близост до деицидий, аз…

            - Какво?

- Подувам се - най-сетне изплю камъчето Нестор.

             Херцогът помълча смаяно няколко секунди. После избухна в смях. А Елена облекчено наблюдаваше трепкането в контурите на фигурата му. Нейният прекрасен стар-млад баща беше все още някъде там. Под цялата царствена скръб, студенина и великолепие, част от него се беше запазила.

            - Подувате се?

            - И се изприщвам - довърши окончателно смутеният Нестор.

            Фигурата на кентавъра печално оброни глава на гърдите си. А кралицата затисна устните си с ръка, за да не се разсмее. Колко ли се смущава амбициозният, суетен и свърхчувствителен Нестор с такова признание? Подуване? Изприщване?

            - Когато в близост до мен има дори и малко количество камигороши, тялото ми реагира - продължаваше той.

            - И как тогава ще участвате в зачистката на Зепир? Ще се доближите добре подут до находището?

            - Но аз вече бях в Зепир - окончателно изгуби търпение Нестор. - Мога да го понеса. Непречистеният деицидий не ми действа така силно, както този от капсулите. Само се изприщвам, така че…

            - Капсулите? - Херцогът свали тънка верижка от врата си. - Тук има деицидий. Защо не сте изприщен и подут?

            - Защото е в капсула - обречено обясни Нестор. - Сега ще я отворите, нали? Само не го допирайте до мен твърде дълго! Ако се подуя прекалено, може да не мога дори да дишам. Моля ви, когато реакцията започне, скрийте веднага деицидия и ме сложете във вана с хладка вода… и сода.

            - Стража! - извика херцога.

            И после кратко нареди:

            - Донесете кофа с вода.

            - В Зепир считаха, че имам просто лоша кожа - нареждаше отчаяно Нестор. - Аз обикалях мините и изходите им, пресмятах трасета и количества - но накрая кашлях постоянно, сърбеше ме и целият бях в обриви. Особено, когато навлизах в два тунела около връх Загрей ставаше наистина нетърпимо. Точно там, където жилата почти се вижда... и където...

            Гласът на търговецът взе да се изменя, изглежда му беше трудно да говори. Елена Филипа не знаеше какво му се случва, но кентавърът, когото тя все пак можеше да види, безсилно се сви на пода. Херцогът изруга искрено, чу се плисък на вода

            - Стража! Хере Ризес!

            Елена притеснено наблюдаваше неподвижния кентавър. Очевидно Нестор не беше излъгал и прекият контакт с деицидий беше много опасен за него. След миг придворният лекар Ризес дохвърча недосъбуден, а бухалската глава върху снажната му фигура леко примигваше. Той също изруга и отвори отчаяно сандъка си.

            - Джинджифилова паста! - мърмореше отчаяно той. - Ваше Височество, това е много опасно! Накарайте да приготвят вана със студена вода! Трябва спешно да свалим оттоците! Може би подуването напълно ще спре движението на кръвта му.

            Лекарят Ризес се изправи, огледа се кисело и взе да раздава команди:

            - Рагнир! Набери прясна коприва от двора, до кладенеца! Вие, стражите! Съблечете го!

            - Ще оживее ли? - попита спокойно херцогът в суетнята.

- Надявам се - колебливо отговори лекаря. - Но каквото и да е предизвикало реакцията, нека не го повтаря отново.

            - Това трудно може да се гарантира - въздъхна Старият крал.
            А Елена усети облекчението му даже през стената. Така! Тя въздъхна успокоено и за себе си. Самата тя обаче не биваше да остава там повече. Кралицата се изправи с известно олюляване и тръгна обратно към своята спалня. Трябваше да обмисли всичко това много внимателно.

            Направи едва няколко крачки и усети зловещото му присъствие. Тя все пак беше закъсняла.

            - Чаках те - прошепна проклетникът току до ухото ѝ.

Беше я намерил и извън спалнята! С лекота! Движеше се в скритите тунели! О! Видно бе, че тя няма да може да избяга никога, никога!... Не, че трябваше да бяга. Понеже, тя все пак му беше дала клетва. И на думата ѝ се крепеше всичко.

            Демонът хвана ръката ѝ, тя премигна в мрака и времето за разсъждения и спомени свърши. Елена Филипа огъна гръбнака на лъвската си форма и се сви в предчувствие на студената вода, която щеше да се стовари върху им. Но пещерата изглеждаше облекчена, някак по-светла от обикновено. А водата този път беше спокойна, прохладна и даже… уютна.

Плуваха един до друг, поток след поток. Местата изглеждаха същите и същевременно - почти не бяха. Скоро безпрепятствено достигнаха средната зала и предпазливо се изтеглиха на скалите. Андрада изглеждаше не по-малко объркан и изненадан. Не можеха да предвидят идването на водата, но в момента тя им изглеждаше напълно безобидна - ритмична, приятелски настроена, почти отпускаща. Лъвицата изтръска козината си и се зае да облизва лапите си. После размисли, погледна великолепния силует на демона и се опита да се изкаже.

- Знаеш ли какво става?

За нейна изненада, успя да проговори от първия път и без всякакви дефекти на речта. Елена Филипа набра скорост.

- Кажи, защо пещерата се е променила отново? След вчера мислех, че повече няма да оцелея тук! - но демонът не отговори.

- А как ме намери в тунелите? - Елена се вгледа отблизо в лицето му и той бавно отмести поглед. - Аз самата не можех да се намеря там!

Демонът упорито мълчеше. Лъвицата се напрегна и изрева предизвикателно, а водата около тях леко набра скорост. Отговор нямаше. Елена изви гръбнак и се приготви да изреве повторно и още по-застрашително, но нещо - почти недоловимо - в позата и в изражението на демона я смути. Тя се доближи до лицето му, вгледа се гневно в него и накрая Андрада, признавайки своето поражение, сложи дланта си върху устните си.

- Не можеш да говориш! - извика тържествуващо лъвицата. - Сега ти не можеш да говориш!

Ако лъвовете можеха да изразяват чувствата си като хората, това щеше да е наистина впечатляващ пристъп на подигравателен смях. Но и така злорадството в кралицата трябваше да намери излаз.

- Най-сетне! Ти да видиш! Сега ще ти кажа! – беснееше Елена. - Проклет и безчовечен демон! Писна ми от твоята арогантност и наглото ти самодоволство! Писна ми от мрака, в който бродим! От всички загадки, на които не даваш отговор! От това, да ме измъчваш всяка нощ! И да се появяваш и тръгваш, когато ти скимне!

Лъвицата обикаляше около него, пляскаше с опашката си и се гневеше все повече. Демонът обаче стоеше търпеливо и безмълвно и това малко или много започна да я смущава. Никога досега тя не беше го усещала толкова безпомощен. До сега той винаги бе на крачка пред нея - първи бе струпал и подчинил силата си в адските селения, първи беше наложил проклятие в Морея, първи бе взел очите ѝ, първи бе проследил пътя ѝ в двореца. Винаги имаше и нещо, което му даваше предимство: знания, камшик, реч. Но в момента, предимствата му бяха отнети. Ха! Водата все пак започна да препълва залата отново - видимо вече по-хладна, но много далеч от кошмарния въртоп предната вечер. Лъвицата скочи във водата и заплува към следващите нива, като напълно игнорира демона. Той, разбира се, скочи след нея. И какво му оставаше?

Постепенно тя се унесе в мислите си. В ласкавите прегръдки на потоците, кралицата си спомни кога за последен път беше плувала в спокойни води. Беше може би на дванадесет, последното слънчево лято преди мракът да протегне пипалата си към нея. Те пътуваха от Старата столица на корабче насочено към Ескенбул и тя и баща ѝ, решиха да се състезават в морето край него за ужас на стражата. Елена тъкмо бе започнала тренировки за младши паж с капитаните на стражата. Майка ѝ обяви награда за победителя - избор на менюто за вечеря. За Елена това беше голяма награда. Тя привършване класическото обучение по етикеция и история и покрай изучаването на нации и ритуали бе принудена да яде всяка от церемониалните храни. В сравнение с изискванията на Рагнир към пажовете, плуването беше лесно и приятно. Така, двамата с баща ѝ напълно забравиха всичко друго, увлечени в игриво съперничество.

Днес тя отново беше видяла баща си такъв, какъвто беше преди - и не можеше да спре да мисли за това.

Сърцето ѝ се беше стоплило. Всички демони и проблеми можеха да почакат.

***

Последните два дни се оказаха постоянен организационен въртоп и почти не ѝ оставаше време да диша, пък камо ли да мисли. Изтощителни съвети с подредби на етикецията за празника на Слънчевото цвете, безкрайни уточнения на ролите и поведенията на всички участници… Точните движения, благословии и отварянето на кутията на Лем. Но все пак първото нещо, което направи на следващата сутрин, беше да пише на баща си и канцеларията Арагурд относно Нестор. Трябваше да го оставят на мира. Никакви тестове, ревизии и проверки или среднощни пътувания във вериги. Той беше нейн и те не можеха да ѝ го отнемат. Толкоз.

Докторът ѝ обясни, че са необходими два дни, за да може той да се възстанови, но след това върху него нямаше да има никакви последствия. И наистина, сега кентавърът стоеше жив и здрав някъде там отзад, част от сложния церемониал на празника.

Още два пъти нощем тя успяваше да достигне до цитаделата през тунелите (но повече не успя да види Старият крал). Всеки път обаче демонът я пренасяше в селенията си и преди да успее да влезе в помещението на Кутията. За късмет, поне сутрин се събуждаше в стаята си, макар че нямаше представа как се е озовала там.

Безмълвието на Андрада продължаваше, а синята водна пещера малко по-малко връщаше стария си враждебен и студен облик. Така постепенно у Елена започна отново да се трупа отчаяние. Тя не разбираше какво става и не знаеше, ще може ли да промени нещо така. Не можеше да помогне и на баща си. Може би вечно бе обречена на мрак и нощни скитания.

И така, времето ѝ до Празника изтече.

***

Тази сутрин нахлуха в стаята и започнаха тоалета още преди изгрева на слънцето. Дори Пепа Гард беше необикновено изнервена и дамите шумоляха около нея като изплашени пеперуди. По случай случая, Елена Филипа ги бе задължила да носят Слънчевия цвят, затова спокойно облече своя контрастен тъмнозелен тоалет, бродиран със светлозелена свила и сребро. Слава богу, наложи да е сравнително лека рокля, все пак беше лято. Но нямаше как да се отърве от традиционната Слънчева тиара, нито да откаже уханните букети в коланите на кортежа. Тези цветя я измъчваха особено много тъй като уханията им си играеха с усещанията и в мрака…

Потраквайки изящно с токове, стражите в парадни униформи отвориха вратите на параклиса в цитаделата, а свитата от дами отстъпи встрани и коленичи. Кралицата изпълни сложния ритуален поклон и влезе вътре сама, боса и с разпуснати коси. А когато излезе, Кутията на Лем беше в ръцете ѝ. Дамите се изправиха като цъфнали цветя към слънцето.

След още хиляди церемонии тръбачите най-сетне изсвириха третия поздрав, портите на Двореца се отвориха и кралицата и кортежа ѝ излязоха в Храга. Храмът на Боговете-покровители беше централно разположен и традиционно кралицата пресичаше целия град от Двореца до него. Новост за хората обаче, беше огромният черен кон, когото Елена тържествено яздеше. Дамите се придвижваха пеша, следвайки стъпката на коня. А от двете страни на кортежа крачеха гвардейските стражеви роти и барабанчиците им подадоха бавен ритъм.

С процесията, кралицата бавно преминаваше през три площада окичени с цветя. На първия обредни танци с огъня играеха деца. Слънцето сияеше, а приветствените викове на столичните хора край тях се усилваха. Елена следеше отблизо сенките и фигурите им и за първи път се почувства поне малко спокойна. Този шум отговаряше на щастливите ѝ години преди да започне всичко. Може би най-сетне я бяха приели.
            - Мамо, това ли е Сляпата кралица? - отдели тя гласа на дете от тълпата в затишието между ударите на барабана. - Прокълнатата?

- Тя е нашата благословия, мило - Елена чу и отговора на майката, който сви сърцето ѝ. Обикновено досега споменаваха само за проклятие. - Очите и виждат повече от зрящите.

Какво беше това? Защо говореха така? Откога? И нека… те всички са благословени.

Вторият площад беше до храма на Сестрите мъченици и девойките на него изпълняваха мистична церемония с люлки в чест на Летния вятър. Вярваше се, че участвалите в нея ще се омъжат благополучно и изгодно финансово, а на най -добрите сред тях се полагаше допълнителна зестра - награда от кралския двор. Елена обаче не можеше да ги види. Избраха победителките от предварителния списък на Пепа и под звуците на химните продължиха напред.

На третия площад се провеждаха състезания с огнени мишени и меч, лък и копие и набираха желаещи за различни военни длъжности в армията...

            Когато кралицата слезе от Ериел и влезе в храма, слънцето вече се спускаше по небето. Часове наред трупата на маестро Фрей свиреше на площадите и най-сетне и за тях настъпи благословено затишие. Влизането в храма на последно място, с цел изтощаването и разреждането на тълпата даде своя резултат, но при все това си тръгнаха доста по-малко хора от очакваното. Някак си тези четири години на мир и все по-осезаемо изобилие бяха променили повече от всичко друго отношението към кралицата, тя добре разбираше това в момента.

Тържествено, Елена Филипа пресече пространството между колоните в преддверието и централния кораб, а светлините от витражите сияеха в тиарата ѝ. Тя застана пред олтара и коленичи. (Недоловимо за останалите, стражите на Ригс я навигираха в централния кораб на църкватаа, раздвижвайки учебните си гривни и очертавайки с шум оста ѝ на движение.) Монасите запяха псалм. В края му, с изящен жест, кралицата постави Кутията на Лем върху червеното кадифе. После сключи молитвено ръце и след няколко тихи вдишвания и полугласно наричане се протегна и отвори Кутията. По редиците в храма се понесе благоговейна въздишка: отварянето мина безпогрешно, както и подобаваше. Явно присъстващите щяха да бъдат свидетели на нещо необикновено.

- Отец Аргтур, асистирайте ми! - заповяда кралицата. Монахът коленичи вляво от нея, а графиня Пепа Гард вдясно.

- В името на боговете и прародителя Лем предавам тези съкровища в Арагурд, за да се използват за благото на Морея - продължи кралицата.

В залата надвисна тишина, а после от стените се отблъсна неодобрителна глъчка. Кутията, както и всичко в нея, беше на Кралицата и само на Кралицата. А мирът е толкова крехко нещо.

Баща ѝ тържествено се намести срещу нея, а зад него се изправиха Канцлерът Грол (напомнящ демоничен глиган) и изсушения силует на епископа на Храга и Борогард. Отсъствието на Патриците от тази среща, трудно можеше да се оцени като положително или отрицателно. Изглежда, те наистина изчакваха резултатите от теста на Аргтур.

С плавен жест, кралицата плъзна ръце между ленените ленти, за да хване поставения отгоре (и следователно последно използван артефакт) - Турмалиновите свещи. Без това да се отрази на позата ѝ и неусетно дори за близките до нея хора, пръстите на Елена светкавично обшариха вощениците и поставката им, ефектно увита в специалния благословен покров. Кралицата успокоено установи, че свещите все още са абсолютно еднакви по размер и форма, както и трябваше да бъде. Баща ѝ не беше налагал отделно желание върху тях. Съгласно дворцовите хроники последен ги три пъти беше палил Кром Бели преди двадесет - тридесет години, а благодарение на предизвиканите с тях бедствия бе спечелил войната с Осминдия. Именно за подобен случай и самата Елена очакваше да ги използва... което вече едва ли щеше да се случи

След толкова много години, извадени от Кутията си Турмалиновите свещи все още внушително сияеха защото богомолците възхитено затаиха дъх.

- Благословете ги, Света майко! - и кралицата поднесе свещника на Пепа Гард, която прошепна унесена клетва и изпълни над тях молитвен знак.

- Благословете ги, Свети отче! - сега беше ред на Аргтур, който смело пое Свещника в ръце и дори долепи благоговейно устни до вощениците. И Елена знаеше за специалната магия, която Аргтур щеше да наложи върху артефакта.

- Предайте ги на Негова Светлост - допълни Елена Филипа след кратка пауза.

- Да бъде волята ти, о, Кралице! - високопарно каза баща ѝ и с лек поклон взе свещите. После отметна покрова и ги вдигна нагоре, показвайки артефакта на всички струпани в залата - И нека Свещите отново послужат на светлината! И нека страдат враговете на Морея!

За секунда Елена Филипа усети леко бодване в сърцето - ето сега, тя предаваше властта си над артефактите в ръцете на Канцеларията и баща си. Правилно ли беше това наистина? В новото си хранилище, артефактите щяха да бъдат оперативни - но и достъпни (леснодостъпни!) за всеки с кръвта на Лем. Това правеше десетки и стотици наследници. А щом кралицата сама е отворила могъщата кутия…

Елена повторно протегна ръце към кутията, за да извади следващия обект, но този път нещо в атмосферата на храма успя да я смути. Тя повдигна длани и ужасено усети, че затоплени, свещите падат обратно в ръцете ѝ от ръцете на баща ѝ. Кралицата напрегна духовното си зрение в отчаян опит да предугади какво се случва. И след няколко ужасяващи секунди, Елена осъзна, че има нещо непоправимо: Старият крал Филип, Херцог на Орф и неин баща, безпричинно и неочаквано умира. В света на душите царствената му фигура изглеждаше вкаменена и лека по-лека започна да избледнява. Какво причиняваше това?

-        Предателство! - прошепна кралицата и постави свещите обратно в кутията. Елена Филипа се озърна, погледна бързо към Аргтур, но неговата душа в рицарския си облик не изглеждаше изменена. Кралицата трескаво провери Пепа Гард и започна да проследява присъстващите, но не успя да продължи хладнокръвно. Те я чакаха! Без нея никой не смееше да наруши церемонията и да помогне на баща й.

- Свети отци! - кралицата се изправи гневно. - Какво става с Негово превъзходителство?

- Уви! - засуети се Епископа. - Вие виждате! Изглежда… - По шума Елена предположи, че баща и се е отпуснал безчувствено назад.

- Направете нещо! - извика Елена. - Веднага! Аргтур?! - това беше едновременно молба и обвинение. Монахът се хвърли към краля заедно със суетящият се епископ и Рагнир.

- Пулсът му е почти недоловим! И отслабва все повече!... - тъжно констатира епископът.

- Изнесете го навън! - почти проплака Елена. - Повикайте хере Ризес!

- Стража, заобиколете Херцога! - тихо и властно се намеси графиня Гард. - Изглежда нищо не може да се направи! И вие трябва да излезете от тук, кралице!

- Това е баща ми! - категорично отсече Елена. Тя коленичи и хвана ръцете на херцога. Нямаше да го пусне!

- Не знаем какво се случва, Ваше величество, но той умира! - потвърди най-лошото Пепа до нея. И настоя отново. - Не можете да направите нищо! Сега трябва да помислите за собствената си безопасност. Вие сте извън Двореца!

Нищо! Това беше повече от плесник. Елена Филипа не можеше да понесе тази безпомощност никога повече. Да остави своят баща като куче във храма! Да не може да направи нищо! О, по-добре и самата тя да умре!

В търсене на вдъхновение тя зарови ръцете си в Кутията на Лем. Стражата шумеше и чакаше решение, Пепа Гард се приведе до нея. Но това беше! Кралицата извади тържествуващо верижката с четирите пръстена на Иколе. Светкавично, тя изниза първия пръстен и го постави на ръката си, а вторият, нахлузи на хладният пръст на баща си. Онези които видяха действието ѝ, се смръзнаха.

А болката се стовари върху нея като ковашка преса. Това ли изпитваше баща ѝ в момента? Толкова много тежест, студ и отчаяние.. мрак… не можеше да диша, не можеше да диша… кралицата се олюля и щеше да падне, не можеше да се изправи… но графиня Гард я прихвана и подкрепи. Графинята се опита да достигне ръката ѝ, но Елена я скри в диплите на роклята. И все пак само един пръстен може би нямаше да стигне, тя чувстваше това. И магията му щеше да се обърне срещу ѝ. В секунди осъзнаване, от двете страни на Елена изведнъж се намериха Нестор (незнайно как разблъскал докрай истеричната свита) и Аргтур.

- Какво правите, Ваше величество! - прошепна монахът. - Тези пръстени са прокълнати!

- Нека!- изхриптя кралицата.

Въздухът окончателно не ѝ стигаше. Беше твърде слаба, омразно слаба. Но въпреки гнева, силите ѝ привършваха. Тя се отпускаше назад, изплъзваше се от ръцете на Пепа, затова не усети движението на Нестор, който сръчно измъкна третия пръстен от верижката в ръцете ѝ. Миг по-късно въздухът със свистене нахлу обратно в гърдите ѝ. Кралицата бавно изправи стойката си. Болката видимо намаля и Елена успя да помисли. Нестор! Беше сложил третия пръстен.

Но щеше да му благодари по-късно.

- Рагнир! Отнесете баща ми в двореца! - заяви тя твърдо. - И нека светите отци благословят тук и сега Кутията на нашия прародител Лем! Защото тя ще остане при мен.

- Ваше величество! - тихо помоли Аргтур. - Дайте на мен четвъртия пръстен.
            - Ти си емисар на троицата - каза Елена.

Силите на боговете, деицидия и артефактите бяха твърде непредвидими. Трябваше ли да се смесват? Но нещо в гласа на монаха я накара да се вгледа в душата му. Аргтур бе изоставил рицарската си форма и в очите на кралицата умоляващо се взираше огромна и добродушна мечка. Значи според него опасността е преминала? Или иска да контролира баща й? Или това показваше чистотата на сърцето му? Без да се колебае повече, Елена му подаде сребърната верига и само миг по-късно усети поредното разтоварване от рамената си.

Легендата за пръстените на Иколе, беше известна и обичана в Морея. Донесени от монасите на далечните Огнени земи, те били дълго пазени от рода на Лем. И дори децата знаеха за последната им употреба - от четиримата рицари-приятели от дружината на Капитан Иколе. В една от великите битки, зеленият рицар бил смъртно ранен. Тогава другарите му подарили по четвърт от силите си, слагайки вълшебните пръстени и така го спасили, с цената на собствената си болка.

Кралицата се изправи властно и Пепа недоволно отстъпи. С кратки заповеди гвардейците сглобиха щитовете си и отнесоха баща ѝ към Двореца. Дишането му бе едва доловимо, но той дишаше, Елена Филипа добре осъзнаваше това.

С поклони и суетене, хората все пак се разотиваха. Както и трябваше да бъде, кутията оставаше у кралицата.

С кратко колебание епископът мрачно завърши ритуала на Празничния ден, а Елена Филипа отнесе Кутията на Лем обратно в цитаделата. Пръстенът топлеше дланта й.

***

Свила колене под брадичката си, Елена Филипа седеше на царственото си легло и мълчаливо очакваше демона. Не си направи труда да се подготвя.

Августовската нощ най-сетне се спусна, но кралицата все още не можеше да успокои напълно биенето на сърцето си. И беше толкова уморена: постоянната връзка между пръстените по странен начин изсмукваше силите ѝ. Но същевременно усещаше ново спокойствие - баща ѝ беше жив, благодарение на нея. Наистина хере Ризес не смяташе, че може да го събуди - поне засега, но това все пак беше нещо.

Отвън май започна лятна буря, но кралицата не се впечатли особено. Не помръдна, дори когато демонът пристигна с една от гръмотевиците и мълчаливо хвана ръката ѝ.

Елена продължи да не се противи и във водата на синята пещера, където - внезапно - стените изглеждаха приятелски настроени... и даже леко смалени. Лъвицата с лекота се изтегли на първата площадка и изчака мълчаливо демона да седне до нея.

- Това е моето сърце, демоне - тихо каза тя. - Не твоето, а моето. Затова не можем да продължим по напред.

Беше негов ред да разтовари гнева си и демонът със сила заби ръката си в стените на пещерата. И отново. И отново. Искаше да ѝ причини болка? Елена не помръдна.

  - Не е толкова просто - въздъхна кралицата. - Нищо вече не е толкова просто.