Пролог: Целувката

Персей с главата на Медуза, Челини, 1545-1554, 

Източник: visittuscany.com

Пролог: Целувката

И денят настъпи. Разбира се, той започваше аналогично на всички останали – с изгрева. А небесните светила малко се интересуват какво става с подопечните им планети – те просто следват своите маршрути и се наслаждават на гледката.

В този ден, големи неща предстояха в кралство Морея. Трябваше да бъде коронясан нов крал, но той нямаше да има кралска кръв. А наследницата по право, седемнайсетгодишната принцеса Елена, щеше да постъпи в женската обител покрай дворцовите градини и да посвети прокълнатия си живот на молитви към морейските богове и грижи за цветята в градината.

Тихо като фея, Елена бродеше из празните зали на двореца, а в сънната мъгла на още неизгрялото слънце имаше нещо ужасяващо. Но и деня и нощта бяха еднакви на цвят за принцесата - вече четири години тя беше напълно сляпа. По стените на стаята ѝ още бе запечатан ужасът, с който се будеше в проклетите есенни месеци на тринайсетата си година и усещаше как мракът бавно поглъща сетивата ѝ.

Кралят и кралицата опитаха всичко, за да помогнат на единственото си дете. В онези месеци меките кестеняви коси на кралицата посивяха, а очите  хлътнаха от разчитане на рецепти и дима на лековити варива. Лечителите идваха и си отиваха един след друг, всеки следващ с все по безнадеждни стъпки. Споменаваха “богове”, “воля”, “проклятие”. Елена мразеше тези думи, мразеше съскащия тон на кралските съветници и вината, която ѝ приписваха. И с какво беше виновна тя, за да заслужи толкова сурово наказание? Все пак билките помогнаха на безполезните ѝ очи да запазят цвета и формата си. Обратно на очакванията, очите на принцесата останаха ясни и красиви. Всъщност тя самата беше красива - нежна и грациозна, Елена напомняше сън, чиято хубост свива сърцето. В друго време поетите щяха да пишат балади за косите ѝ с цвета на пламъка, за ръцете ѝ създадени за целувки.

Но сега Елена се плашеше от образите а мислите за тях я натъжаваха. Младостта на Елена  Прокълнатата, щеше да принадлежи само на църквата и на смешните ѝ молитви. Понеже слепите жени не могат да бъдат кралици. Освен това слепите принцеси не могат да имат съпрузи, защото тяхната прокълната кръв не биваше да мърси и занапред морейския кралски род. Елена (отрасналата в двора) знаеше добре това и всеки ден от тези дълги четири години някак си очакваше развръзката.

А преди два месеца кралицата – майка ѝ - загина в една тъй странна лятна буря. В онзи ден въздуха миришеше на ярки цветя и магия - Елена добре помнеше аромата. Лястовиците тревожно бръскаха с криле под прозореца ѝ, а когато заваля на принцесата ѝ се струваше, че без да вижда, плаче заедно с небето… Кралицата и две придворни дами се бяха укрили от дъжда в един от градинските параклиси - точно този, където стихията съсредоточи мълниите и яростта си. Каменният храм стана на прах и не намериха дори и следа от обгорели тела, всичко бе изпепелено в грандиозния пожар. Елена – отчаяна - не пожела да излезе от стаята си в последвалата седмица на траур и покруса. Тя чувстваше, че злото прораства навсякъде в слънчевата Морейска страна.

За дни плъзнаха жестоки слухове, които обвиняваха краля, баща ѝ, Филип Справедливия, в черна магия и убийство. Наричаха го Филип Смъртта. Гарвани и слуги на патриците се събираха по площадите и искаха кръв. Той е бил виновен за сполетелите земята нещастия! Бяха забравени годините на възход и благоденствие, сърцатостта и добротата на краля, реда и духа на кралството... И ето, че довереният кралски генерал Бран арестува своя сюзерен по време на годишния парад. Затвориха Филип в Алената кула – ужасния морейски зандан охраняван от Църквата. Обвиниха го в убийството на кралицата, предателство към страната, в служба на подземните демони и на осминдийския бог Зелмоксис. А със слепотата на Елена, кръвта на династията очевидно беше прокълната. И все пак тълпата не смееше да вземе решение докрай. Съдбата на Филип Смъртта щеше да зависи изцяло от волята на новия крал.

В тези дни хората изглеждаха съвсем озверели за принцесата: струваше ѝ се, че в заобикалящия я мрак към нея се приближават не хора, а хрътки - хиени и зверове, изплезили езици, които я тровеха с дъха си. Елена не можеше да намери обяснение на това, което се случваше: непрекъснат кошмарен възел, всмукал в себе си всички нейни мечти и близки. Даже въздухът ѝ изглеждаше отровен.

Тя стреснато извика. Струи вода наквасиха роклята ѝ. Без сама да разбере, ранната рaзходка я бе отвела до величествения фонтан в градината. Тя се плъзна леко по брега на езерцето, премина по каменния мост и застана в самия център на фонтана между статуите на хората и конете. Принцесата не беше виждала фигурите, но знаеше, че една от тях е необикновено красива. Това беше статуя на мъж, с къдрави коси и силно тяло, вълнуваща и съвършена. Пред нея няколко придворни дами дълго разпитваха скулптура откъде е взел идеята и има ли жив модел, по който да е направил творбата си. “Това е най-привлекателният мъж на света!” беше възкликнала Арека Дея, зашеметяващата красавица на двора. “Какво не бих дала за една негова целувка”, беше добавила тя, гледайки отмъстително сегашния си любовник. Но скулпторът си бе заминал, без никому да даде обяснение.

Внезапно дяволита, направо непристойна мисъл мина през главата на принцесата.

- Ти също си като мен - прошепна тя. - Затворник и разочарование като мен! Затова ще ти дам своята единствена целувка.

Плъзгайки ръце по каменните рамене на мъжа, принцесата се протегна на пръсти, за да докосне лицето на статуята. Съсредоточено, тя потърси очертанията на изваяното лице, а после положи върху него своите топли и търсещи устни. Гръм не разцепи небето. Нямаше даже вятър, когато ужасеното момиче долови гласа на статуята.

- Елена - шепнеше каменния мъж,- знаеш ли кой съм аз? Аз имам нещо твое, принцесо...

 Страхът скова гърлото ѝ и тя не можа да изкрещи. Опита се да избяга, но сега мястото в градината ѝ изглеждаше чуждо. Тя се обърна, препъна се в протегнатите ръце на статуите и се свлече хълцайки на земята.

- Не плачи! Не викай! Кой ще дойде да помогне на дъщерята на Филип Смъртта?

- Аз те обезпокоих - изплака момичето. - Толкова съжалявам…

- Замълчи! - прошепна гласът почти в ухото на принцесата, а гладката каменна ръка улови нейната. - Вече четири години те викам при себе си.

 Отчаяната принцеса се дръпна назад. Това несъмнено беше Отклонение: демон, вампир или друго адско чудовище, което завлича душите на хората в мрака. Имаше такива неща в Морея, но как едно от тях е успяло да влезе в двореца? Въпреки всички защити и печати! Тя тихо започна да нарежда Светлата молитва:

- Вярвам в Светлината на Итангра Великия, създал света от своето дихание.

 Елена не можеше да види изражението на демона, но я осени внезапна догадка. Вслуша се пак и потвърди за себе си – демонът се смееше. А после ѝ заяви:

- И за теб няма светлина, малко принцесо.

  Елена забърза темпото на молитвата:

- Вярвам в Любовта на Илеада, Дарителката на живот. Вярвам в Еперун Гръмовния, Пазителят на мъртвите. Вярвам в Деспина Спящата, пазителката на мечтите. Вярвам в Църквата - нашата майка и защитница, в смелата ѝ десница, в справедливото ѝ сърце...

 Тук принцесата се разколеба и спря. Не само, че боговете бяха изоставали семейството ѝ, но да вярва и на църквата, държаща баща ѝ, как не... Такава лицемерна молитва не можеше да ѝ помогне, сигурна беше.    

– Но аз имам нещо твое, - подсмихна се демонът.

Стисна китката на Елена и постави ръката ѝ върху студеното си лице. Обърканата принцеса пак хлъзна пръсти по каменните скули. И после ахна: клепачите и очите на статуята бяха топли, човешки… .

- Значи ти си бил! Ти си отнел очите ми! Но какво съм ти сторила! Защо? - изплака тя.

- Твоите очи ми принадлежат - обясни тихо оживялата статуя и гневно продължи:

- Жадувах за своето освобождение. Зовях за отговор и възмездие толкова време! Търсих пролука... Години наред се явявах в сънищата на скулптора – и известно злорадство проблесна в гласа на демоничната статуя. - Не съм ли най-доброто, което някога е правил?

- Ти си нашето проклятие! Ти си виновен за всичко! - извика тя гневно. – Но защо боговете ти позволяват да извършиш всичко това с дома и семейството ми?

- Молитвите ти грешат, - тихо рече статуята. - Не очаквай нищо и от боговете си.

Сега вече Елена не можеше да се предаде. Макар и за последно тази нощ, тя все още беше наследницата на Морея! Представи си гоблена на Сътворението в тронната зала, бляскащите картини по стените и техните силни цветове. Там се пазеше историята на кралството, спомените и силата му. Дълга история, впрочем. Кръв! Отмъщение... Едно ли беше? Вече не помнеше детайлите, а пръстите ѝ отчаяно трепереха. Лицата по тези картини. Очите им - тя трескаво се опитваше да си спомни.

- Аз те познавам! – извика накрая съкрушено. - Ти си нарисуван в картината с конете, яздиш срещу краля, а очите ти са мъртви. Ти наистина нямаш душа. Ти си Лунният генерал! Демонът! Толкова се плашех от тази картина!

Статуята се изсмя горчиво.

- Остави ме! - хълцаше Елена. - Аз съм просто човек. Не мога да нищичко да сторя за теб.

- Ти си толкова красива! - тихо произнесе статуята. - По-красива от всички момичета, които идваха при мен нощем.

Каменният мъж рязко се отдръпна, а гласът му режеше слуха ѝ.

- Мислиш ли, че е толкова лесно, малка принцесо? Душата ми е раздрана и слаба, заради човек с твоята кръв. И очите ти са първото нещо, което ми дава сили в света ти. Сега ще взема и живота ти.

Статуята се отдръпна още назад, а в думите ѝ се процеди скрито тържество:

- Ти не чуваше зова ми досега. Но ето, че се събуди и ме намери, а твоята целувка отново ми даде живот.

Елена хлипаше съвсем невъздържано и все пак някъде дълбоко в нея се задействаха тренирани реакции и навици. Успокой се! Ти си принцесата на Морея. Помисли! Възрази! Договори!

- Ти можеш да зовеш неща? - едва доловимо тя измени интонацията си. - Кои неща?

- Имам известна власт над хората и създанията на Морея, както може би си забелязала - изсмя се каменният мъж. - А сега, когато съм тук, силите ще ми нарастват.

Статуята подсвирна тихичко. До нея се чу плясък на криле.

- Не виждам нищо - каза принцесата сърдито и наклони глава в прилив на вдъхновение. – Илеада, Майката богиня ни е вдъхнала живот, а Самар Оплаквачката ни е дала избор. Ти също имаш избор. И съвсем не приличаш на адските порождения, за които отец Гестер ми разказва понякога. (Най-малкото, те щяха да са ме изяли досега.) Изглежда тежката неправда, която ти е сторена не само те държи тук - тя те и променя. Но смъртта ми няма да реши за тебе нищо.

Тя си пое въздух и решително каза:

- Предлагам по-различна сделка.

- Сделка? – каменният мъж се изсмя. - Какво можеш да ми дадеш, малка принцесо? Ти нямаш нищо: нито кралство, нито бъдеще, а сега ще взема и живота ти.

- Не е съвсем така - произнесе принцесата. – Остави ме тук. А после, когато Жертвената птица полети, за да избере новия крал, призови я. Накарай я да кацне на моето рамо. Така въпреки всичко утре аз ще стана Новата кралица. Ще спася баща ми от затвора - защото само той може да запази Морея.

- И какво ще спечеля аз? Морея е нищо за мен. Ти също си нищо за мен - прецени демонът хладно. - И вече взех очите ти.

Елена търгуваше отчаяно

- Не знам дали животът ми е достатъчен за твоето отмъщение. С мен родът ни се прекъсва. И какво ще правиш после? Душата ти е все така раздрана, а силите ти – недостатъчни. Готов ли си пак да призоваваш нова жертва безкрайно дълго време? А и дотогава, какво ще правиш в мрака? 

  Тя кимна и меко продължи.

- А ако ме подкрепиш и стана Господарка на Морея, то и аз ще ти помогна. Когато съм кралица, ще остана с теб. И ти ще можеш лесно да издириш и събереш парчетата от душата си. Защото ти си тук ненапразно.

Демонът тежко произнесе:

- Една кралица вече ми обещаваше подкрепа и така загубих всичко. С какво си по-различна, принцесо?

"Не съм различна", искаше да каже Елена Филипа, заедно със сакралното: "ситуацията е друга." Но разговорът с демона не приличаше съвсем на известните ѝ преговори. Или приличаше?

- Ти взе моите очи - натърти принцесата. – И нека те са твоята гаранция. Докато са в теб, ще те следвам. Ако наруша думата си, винаги можеш отново да се завърнеш в Морея. Лесно е да вземеш кръвта ми.

Елена не усещаше повече каменния си събеседник. Той се движеше тихо, а тя не долавяше дъха му. Или може би той не дишаше? Само по свиването на сърцето ѝ близостта му ставаше явна.  Внезапно алени пламъци избухнаха в хоризонта и принцесата усети, че вижда отново. Но това около нея не беше познатият ѝ свят. Пепел и овъглени земи се простираха около нея, а уродливи и мрачни създания се приплъзваха в сенките.

- Ако ти станеш кралица, няма да работя в твоята канцелария – изрече демонът. - Вместо това, всяка нощ ти ще идваш с мен в Адските земи - защото там ще търся душата си. И това ще виждаш там: пустините на злото. Ще знаеш човешките кошмари и най-зловещите им мисли. За да изпълниш сделката, не можеш да имаш никой друг до себе си. И няма да живееш повече живота на обикновените хора. Това ще е цената на твоята Морея.

Кралицата наведе глава. Нима имаше особен избор? Да спаси живота си, баща си и Морея – за това всяка цена си струваше. Не можа да си върне очите, но поне вече знаеше къде са.

- Това ли искаш, принцесо? – попита демонът тихо.

- Да - прошепна Елена Филипа. - Мога да го направя. Заклевам се!

Най-сетне слънцето изгря над Морея. Беше толкова важен ден. Щяха да избират нов крал - този, върху чието рамо кацнеше Жертвената птица. Първите слънчеви лъчи помилваха стените на кулите и осветиха фонтана в градината, където сама плачеше сляпата принцеса. А статуите във фонтана вече бяха с една по-малко.